Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (22 Votes)
Сержант Буйнóв винаги дежуреше на Бъдни вечер. Не беше просто заради полагаемите два дена отпуск в повече. Може би заради тишината, печката и снега на празника. Или пък го чувстваше като призвание, понеже тук жителите бяха мюсюлмани. Като всяка зимна вечер, и сега селото бързо потъваше в сън след смрачаване и само неколцина туристи пируваха в единствената полуподземна механа.

Буйнóв отби редовната си служба към Гранични войски в този край и след това реши да остане и на кадрова служба. Беше точно времето, когато закриха заставите и Гранични войски, а границата бе поверена на Гранична полиция. Със самото назначаване му дадоха сержантско звание, а после той винаги отказваше повишения. Пратиха го в това най-тихо гранично село, понеже тук нямаше канал за хора или наркотици, а и кльонът надеждно пазеше. Единствената по-сериозна грижа бяха туристите, които отскоро бяха открили това място и често се изгубваха по дивите пътеки. Сержантът, макар и отдавна да бе опознал този дял на планината, и досега обичаше да кръстосва наоколо. Единственото място, което никога не се реши да посети, бе след моста нагоре по десния приток на реката. Когато не беше на дежурство, почти винаги изкачваше най-близкия връх с изумителна панорама към любимата му планина, и оставаше там до заник слънце.

Всъщност, никой не разбра защо Буйнóв реши да остане тук, вместо да се върне към богатите низини на своя роден край. Отначало мислеха, че е открил имане по време на някое от скитничествата, или пък се е залюбил тайно с някоя от местните моми. След време престанаха да търсят смисъл и просто го приемаха за странника на селото. Началниците му пък бяха доволни, защото се имаше с местните, не беше амбициозен, и винаги си намираше заместник, когато тръгваше на пътешествие надолу към равнините. А пътешествия той често предприемаше. Обичаше страната си и искаше да я опознае. Или пък просто търсеше своя следващ пристан, но всичките си гарнизонни и годишни отпуски прекарваше в пътуване надолу по реката.

От сегашното си нощно дежурство щеше да има още два дни към следващото си пътуване. Тази мисъл зарадва сержанта и той стана за да разпали малко печката. Обичаше Бъдни вечер. Спомняше си детските години и очакването на коледарите. "Славите ли млада Бога!", беше техният поздрав, и за детската душа бе очевидно, че това са самите пастири от полето, чули и приели с радост чудната ангелска вест в Рождественската нощ. Сега тази вест достигаше всяка къща, влизаше с коледарската благословия в дома, а на излизане оставаше да живее в него с пожеланието: "ние из ижа, Бог у ижа!". Сержантът завинаги бе запомнил това очакване, дори самия му аромат във витите-превити краваи, които коледарите събираха като свидетелство, че всеки дом е приел вестта за Небесния Хляб, и се е превърнал в малък Beit-Lehem (дом-на-хляба). Оттогава помнеше и най-хубавите коледарски песни и понякога ги пееше на празничното си дежурство. Знаеше, че коледари няма да дойдат. Селото се състоеше от мюсюлмански семейства и за тях 'млада Бога' бе непростим грях, 'ширк'. Въпреки това и тук уважаваха Иса като велик Човек, обичаха Майка Му и по свой си начин се радваха на чудното Му идване в света. При едно гостуване на чаша топло мляко у възрастна вдовица в селото, сержант Буйнóв бе видял Иисус, извезан на кувьор като добрия Пастир сред агънцата Си.

Още като млад войник Буйнóв бе запленен не само от чара и тишината на планината, но и от самите хора. В тях имаше простота и честност, а езикът им пееше. Най-много го поразиха очите им - те също пееха. А и самите им песни бяха такива, че ти се иска да останеш до "края на песента", дори и да ти струва живота. Нямаше го паралелния полушизофренен живот на големия град с хората, носещи по няколко маски в зависимост от ролите, които играят всекидневно. Вечер пък, след като ги свалят, сами не знаят кое е тяхното истинско лице и къде е тяхната цялостност. А тук всичко бе събрано, единено. Планината с човека. Човека с човеците. Заради тази планина и хора Буйнóв се реши да остане още малко и на кадрова служба - да се порадва на свободата, простотата и тишината, доколкото е възможно.

Първото кадрово дежурство, обаче, даде съвсем друга насока на оставането му. Беше някъде преди полунощ, всички къщи бяха угаснали. Само уличният фенер на мегдана пред прозореца светеше като единствена будна компания. Сержантът тъкмо беше преполовил "Пътеводителя на галактическия стопаджия" и достигна до сцената с междупланетния скитник, който по нещастно и неповторимо стечение на обстоятелствата беше станал безсмъртен и се бе сдобил с космически кораб с вечен двигател. В нещастието си този клетник бе решил да посвети цялата вечност на подареното си безсмъртие в обикаляне на вселената и лично обиждане на всеки неин жител по азбучен ред. Сержант Буйнóв завинаги бе запомнил болката и студът, които го пронизаха и присвиха на кълбо тогава. Струваше му се как неговото име ще е следващото по ред и посещението ще се случи всеки момент. Поразило и парализирало го бе усещането за ада - да имаш обезсмъртена собствената си окаяност и да не ти остава нищо друго, освен да обиждаш тези, които могат да се спасят. Сержантът с мъка се изправи и излезе навън. Застана под светлото петно на фенера и се огледа безпомощно. Чувстваше само едно желание - никога да не попадне в такъв ад - и затова трескаво се бореше да се хване за нещо. Тогава погледът му се спря на моста на реката в дъното на мегдана и краката му сами го отведоха натам. Мостът, който така и никога не се реши да прекоси. По него сега се движеше силует и вече всеки момент щеше да подмине. Не беше тукашен, явно някой от първите новодошли туристи. Както повечето от тях, и този сякаш нямаше намерение да поздрави. "Добра вечер!", извика сержантът и очите му затърсиха очите на непознатия с надеждата за малко топлина. "Добра среща!", бе отговорът и след още миг странникът потъна в мрака. Но и това стигна на Буйнóв. Току-що бе срещнал най-добрите очи и в тях - противоотровата на своя ад. Намерил бе своето истинско служение. Обеща си всяка вечер да застава на този мост и да казва "добра вечер!" на всеки непознат.

Годините вървяха, а животът в селото бе все така прост и тих. Говорът на жителите му все така напевен. Сержант Буйнóв ги обичаше, обичаха го и те. Пращаха му храна или го канеха на кафе. Единствено не споделяха трапезата му. Пазеха своята ритуална чистота. Сервираха му, но в друга стая го чакаха да се нахрани, после се връщаха да му вдигнат масата и да пият заедно кафе. Пееха заедно. Винаги го поздравяваха с песента "Да знаиш, майчо, каква сам мома загалил". Знаеха, че му е любима и отдавна вече не се чудеха каква ли би била "галеничката" на този странник. Както песните, тъй и вярата им беше проста и силна. Благодаряха на Бога, че е създал такова хубаво място, че ги е дарил с челяд и някаква реколта. Спазваха твърдия канон от правила, които Той им бе низпослал, и вярваха, че ако са Му покорни в това, ще наследят вечните блага след смъртта. За тях Той бе завинаги отвъден и страшен, немислимо и непростимо би било да има у Него нещо човешко. Но пък им бе заповядал да бъдат гостоприемни, и сержант Буйнóв се наслаждаваше на усърдието, което проявяваха в това.

Залезите на панорамния връх и вечерите на моста бяха неизменното ежедневие на сержанта. Служебните му задължения бяха малко и лесно изпълними. Единствените външни хора можеха да дойдат отдолу по реката. Още по-надолу тя срещаше друга река, а на сливането им денонощно имаше човек в помпената станция на ВЕЦ-а. Сержант Буйнóв бързо се сприятели с него и му остави стар служебен предавател, по който да се чуват от време на време. Това му даваше възможност да бъде по-често в планината и да слиза бързо в дежурната стая, ако го повикат.

На повикване беше и любовта при сержант Буйнóв. Случваше се да се влюбят в него някои от туристките. Обикновено ги очароваше красотата на планината и необичайността да срещнат мъж като него на такова място. Трогваше ги верността, с която всяка вечер отиваше на моста за своето "добра вечер!", радваха се на историите за планината и хората, които той имаше в изобилие. Канеха го на други подобни места, на ваканции, на море. Никоя обаче не повярва в него. Не поиска да открие сърцето му. Никоя така и не се върна отново в селото заради него. Просто да му изглади ризата. Или пък да му изпече баница. Дори само да дойде и поседи с него, когато най-много го боли. Беше свикнал да е в дъното на приоритетите им. Нещо като хубав десерт. Те си имаха своя подреден живот някъде долу. Той им беше малкия принц, живеещ в своята приказка. И нямаха нищо против и те да се насладят мъничко на тази приказка. После да се завърнат при отговорностите и важните приоритети. Някои просто не искаха да губят тази приказка, затова от време на време му пращаха картичка, че го обичат и мислят за него. Заедно с покана за кратка среща, когато имат малко свободно време. Други наистина го обикваха и не искаха да го губят. "Някога, но не сега", му казваха с надеждата да си го запазят за по-късно. "Ако даде Бог", даваха израз на своята вяра трети. Сержантът страдаше, но не им се сърдеше. Помнеше добре своите престъпления срещу любовта и знаеше, че всеки има своята мяра и своя криволичещ път. Понякога само му беше трудно да отнеме "своята приказка" и да остане сам, горе в селото, с болезненото очакване зад прозореца на дежурната стая...

Но постепенно се научи да пази сърцето си. "Бог дава, ала в кошара не вкарва", казваха хората в селото. Сержантът вече знаеше това и от собствения си опит. Виждаше с очите си как Бог Сам води човека на моста първия път. После на него се връщаха сами само тези, които наистина го желаеха. Разбра, че Бог не прави едно и също чудо два пъти, защото почита свободата на човека. И наистина: тези които се връщаха, първи поздравяваха сержанта с "добра вечер!". А той им отговаряше с "добра среща!". С годините започна все по-често да му се случва да вижда състоянието на душата на непознатите, които поздравяваше. От тази прозорливост го болеше, защото почти винаги виждаше вътрешния им ад, често скрит и от самите тях. Беше забелязал, че най-често това се случваше със слизащите от панорамния връх. Може би защото там горе и те бяха вече видели частица от истинското си състояние. Понякога сержантът плачеше за тях на нощните си дежурства и дори се молеше за тях. Искаше да се отърве от този мъчителен дар, но той като че ли все повече се усилваше. Въпреки това сержант Буйнóв не се реши да изостави обета си. Помнеше някогашната си среща със собствения ад и не си и помисляше да се озове отново там.

Всъщност, сержант Буйнóв се готвеше за срещата на своя живот. Знаеше само едно: тя ще слезе от панорамния връх някоя вечер и, след неговото "добра вечер!", ще го помоли да я заведе нагоре и на изток по десния приток. Там, след края на моста, където никога не бе ходил. Знаеше, че тя ще е последната, на която казва "добра вечер!" на този мост. Знаеше, и че след тази среща повече никога няма да дежури на Бъдни вечер и никога няма да е на трапезата сам. Единствено не знаеше кога ще се случи тази среща и затова държеше сърцето си будно и търпеливо изпълняваше своето служение.

Наближаваше полунощ и бе време сержант Буйнóв да се обади на дежурния по окръг за да докладва, че всичко е наред. Бъдни вечер привършваше, но по гласа отсреща разбра, че веселието там е в разгара си. Затвори слушалката и изгаси светлината в дежурната стая. Постоя така докато намери дъха на сърцето си. На Бъдни вечер се разменят подаръци, а нито коледари щяха да дойдат, нито пък някой щеше да се сети за сержанта на границата, където дори радиото не достига. Но Бог бе направил Своя Подарък. Даряваше по-скъпото и от Себе Си дори - единородния Си Син. На най-скъпото можеш да отговориш само с най-скъпото си. Сержантът надникна в дълбокото на сърцето си. Три имена стояха там, на дъното. Стигаха му пет букви за да ги напише. И цял живот, събран в една въздишка, за да ги дари. "Твоите от Твоето на Теб...".

Над върха очите на небето станаха светли и радостта се спусна да прегърне земята: "Слава във висините Богу". Надолу към селото, някъде по средата на хребета, високите треви над снега уловиха порива и затрептяха: "На земята мир". Дежурството и най-дългата вечер преминаваха и заранта щеше да изгрее ясна: с мира и славата на сбъднатото очакване за Бога, станал завинаги Човек...

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a9y4h 

Разпространяване на статията:

 

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата