"Хрониките на Нарния" - един богословски поглед върху филма

"Скрита магия от прастари времена..." Не, това не е марката на поредния възбуждащ шампоан. Това са двете кратки думички, за които ще слухтят традиционно настроените християни, докато гледат новия семеен кинохит на Дисни: "Хрониките на Нарния: Лъвът, вещицата и дрешникът". Това главозамайващо произведение включва всичко, което едно дете може да си пожелае за Коледа – зловещи заклинания, говорещи животни, грандиозни битки и четири несъмнено обикновени деца, които откриват, че могат да бъдат герои. 

В своята литературна версия "Хрониките на Нарния" се състои от седем неголеми книжки за вълшебното царство Нарния, като първата публикувана от тях – "Лъвът, вещицата и дрешникът" (1950), представлява апетитно въведение в цялата история. Авторът К.С.Луис е известен със своите апологетични книги за вярата като "Обикновено християнство", но той в никакъв случай не е бил някакъв закостенял богословски  буквояд. Още от детинство Луис се е вълнувал силно от древните митове, а после бил убеден, че такъв тип вълнение понякога е заложен като отклик в нас от Бога. Когато определени теми, като тази за умиращото и отново оживяващо божество, се повтарят в най-великите световни религии, те според Луис биха могли да се считат за "добрите сънища", посяти в нас от нашия Създател. Убедени, че способността за удивление е неоценимо важна за осъзнаване на Божието присъствие, Луис и приятелят му Дж.Р.Р.Толкин се заловили с писането на истории, които да разбудят човешкото въображение, в една епоха която се отличавала именно със своята сухота и свръхрационализъм. 

"Властелинът на пръстените" на Толкин изпълваше до пръсване декемврийските ни прожекции в продължение на три години. Нищо чудно "Лъвът, вещицата и дрешникът" да бие този рекорд. За разлика от трилогията на "Властелина", настоящият филм се препоръчва за деца. Главните герои са деца и за щастие са представени от деца, които си изглеждат съвсем като истински и живи малчугани, а не като обляни в популярност невръстни знаменитости. (Джорджи Хенли, която играе най-малката сестра Луси, е особено затрогваща). Величествените пейзажи са зашеметяващи, вътрешните декори са очарователни, а когато се налага да има насилие, камерата дискретно се отклонява встрани. 

Изкуствено са вмъкнати и няколко нови екшън сцени, които изглеждат пресилени и не на място. Навярно с годините тъкмо те ще остареят по-бързо от останалата част от филма. Но въпреки това, в тази продукция има толкова много превъзходни неща, че не е трудно да си представим как се превръща в една от вечните класики за деца като "Магьосникът от Оз". 

И все пак, емоционалният тласък на историята са отредените й от Луис корени именно в един от онези "добри сънища". Бялата Вещица е завзела Нарния и от сто години държи земята в ледени окови – "винаги зима и никога Коледа". Когато децата се изсипват в Нарния през вътрешността на вълшебния дрешник

(ПРЕДСТОЯТ СПОЙЛЕРИ: не четете нататък, ако книгата ви е непозната и желаете да си запазите изненадата),
 
предпоследното по възраст от децата – Едмънд попада на Вещицата и тя се възползва от гордостта и алчността му, за да го подмами да предаде сестрите и брат си.

Добрите обитатели на Нарния – говорещи животни, който за щастие изглеждат достатъчно истински, а не като някакви миловидни играчки – се обединяват под водителството на благородния лъв Аслан. Властта на Вещицата почва да се пропуква: през зимните облаци почва да наднича небесносиньо, появява се и Дядо Коледа, който раздава на останалите деца "не играчки, а снаряжение" за предстоящата битка. След множество опасности и изпитания четирите деца отново се събират и Едмънд се покайва за постъпките си.

Дотук всичко звучи като добър завършек, но историята е тъй въздействаща предимно заради онова, което следва после. Вещицата пристига в лагера на Аслан и предявява правото си да прибере Едмънд. 'Според "скритата магия" – заявява тя – всеки предател принадлежи на мен и кръвта му е моя собственост. Ако не получа кръв, както изисква Законът – напомня Вещицата на Аслан – цялата Нарния ще рухне и ще изчезне във вода и огън.' Аслан не оспорва това, но след преговори на четири очи между него и Вещицата, тя се отказва от претенциите си върху Едмънд. Едва късно през нощта разбираме причината: Лъвът се отправя към Каменната маса, за да умре вместо него. 

Онези, което са гледали "Страстите Христови" (или пък са чели Евангелията), ще открият сходни моменти. Аслан бива вързан, поруган и убит. Луси и Сюзън гледат обезумели, след което остават до златистото му, безжизнено тяло през цялата студена нощ. Но щом сивото утро се разпуква и те се приготвят да си тръгнат, се разнася мощен трясък – Каменната маса е строшена на две, а Аслан е възкръснал. 'Ако Вещицата беше наясно с истинския смисъл на саможертвата, тя можеше да изтълкува Скритата магия и по-различно' – казва им той. – 'Когато някой, който не е извършил предателство, се пожертва доброволно и бъде убит наместо предателя, Каменната маса ще се строши и дори самата смърт ще заработи наобратно.' 

Луис е заявявал пределно ясно, че пише нещо като алтернативна история, а не елементарна алегория. И все пак доста от съвременните християни, които често се чувстват ощетени от Холивуд, се притесняваха, че във филма духовното ще бъде изцяло заличено. Бъдете спокойни! Всичко си е там – също толкова непрекрито, колкото и в книгата. Освен това е предадено с подобаващо достойнство. Когато за пръв път чух, че ще се прави такъв филм, аз се опасявах от най-лошото – един плюшено-гушкав Аслан с големи, умоляващи очи. Но вместо това, този Аслан е величествен и царствен колкото ви душа иска, а очите му са прикрити точно колкото да запазят усета за нещо тайнствено. Донякъде е разочарование, че след възкресението си той не е по-едър отпреди, както в книгата. Но от друга страна е голямо облекчение това, че пак след възкресението си той не хуква да се търкаля и да подскача с момичетата като някое свръхмащабно коте. Този откъс от книгата не е добър, а представен на екран, би съсипал всичко. 

Богословските отпратки на Луис не само са непокътнати, но и някои редове от диалога са били променени, за да се приближат още повече до евангелския текст. Когато момичетата откриват, че Масата е строшена, те се питат: 'Къде е Аслан? Какво са сторили?' – отеквайки с реакцията на Мария Магдалина при вида на празния гроб (Йоан 20:13-15). Когато пък Аслан нанася смъртоносния удар на Вещицата, той обявява на Питър: 'Свърши се!' – това са последните думи на Христос от кръста (Йоан 19:30). Единствените зрители, който ще усетят това, са онези, които помнят тези редове от Писанието, но те със сигурност ще оценят едно такова смушкване в ребрата. 

Християните ценят тази история, понеже тя е в съзвучие с драмата на нашето спасение на кръста, но в това тяхно отношение има нещо озадачаващо, понеже събитията в Нарния не се разиграват по традиционно поддържаната от западните християни версия. Според тяхното най-общо възприемане на изкуплението Бог не можел да ни прости греховете, без да ни накаже, защото това щяло да бъде "неправда". Но ако безгрешният Син умре на наше място, Той заплащал дълг, който всъщност не дължи и по този начин придобивал възможността да "удовлетвори искът, който Бог предявявал към човека", според думите на Анселм Кентърбърийски. Това е "удовлетворителната" теория на изкуплението и е водеща за западното християнство, още откакто е била разработена от Анселм през ХІ-ти век.

Но за разлика от "удовлетворителната" теория, в случая със смъртта на Аслан няма и намек, че предателството на Едмънд отваря дълг към създателя на Нарния – Презморския Император (една смътна фигура, която нито веднъж не се появява на сцената, но която очевидно представлява Бог Отец; Св. Троица не е от силните страни на Хрониките). Смъртта на Аслан на Каменната маса изобщо не е представена като средство за удовлетворяване на престъплението на Едмънд срещу Императора. 

Героичната саможертва на Аслан е насочена към Вещицата, а не към Императора и той я надвива, използвайки недостъпна за нея информация. Това прилича повече на разбирането за спасението, което отеква в по-ранната история на Изхода и което е преобладавало в хилядолетието преди Анселм и все още е запазено в християнския Изток. Според това разбиране Бог не изисква никакво заплащане за нашите грехове, а ни прощава свободно, точно както се предполага ние да си прощаваме един на друг. Ние сме безпомощни в хватката на злите сили, както евреите в Египет и както животните в Нарния. Бог ни спасява чрез могъщо дело и единствено чрез своята власт. 

Тази победа съкрушава злото. В историята на Изхода армията на фараона се издавя, когато се опитва да плени бягащите към своята свобода евреи. В християнската история дяволът бива съкрушен, когато се опитва да затвори Христос – самият Живот, в царството на смъртта. А в историята на Луис властта на Вещицата над Нарния бива съкрушена, когато тя алчно посяга върху невинния живот на Аслан. 

Във всеки от тези случаи става въпрос за освобождаване, а не за заплащане. Намекът за надхитряне е отблъскващ за западните християни, но за вярващите от ранните векове това не е било така. Св. Григорий Нисийски (+ 395 AD) казва, че божествеността на Христос била спотаена под човешкия му вид като кука под стръвта, която сатаната стъвно налапал.

Всичко това ни напомня, че К.С.Луис е бил по-съзидателен и оригинален, отколкото понякога са способни да осъзнаят както защитниците, така и хулителите му. Бихме могли да кажем, че той "не е питомен автор", перифразирайки собственото му превъзходно изявление, че Аслан "не е питомен лъв". ('Разбира се, че не е безопасен – казва господин Бобър в книгата, – но е добър'.) Луис се възползва от тази златна реплика и обръщайки я другояче в своята финална история за Нарния – "Последната битка", той я използва със съкрушаващо сърцето въздействие. Тириан – последният цар на Нарния, тъкмо е освободил няколко джуджета, но когато им напомня, че "Аслан не е питомен лъв", те почват да се присмиват и...
 

Но това е друга история, с каквито изобилстват прекрасните "Хроники", и на които "Лъвът, вещицата и дрешникът" е само началото. Хайде, да вървим на кино!