Мобилно меню

4.7222222222222 1 1 1 1 1 Rating 4.72 (18 Votes)
Europa.jpgТози въпрос не трябва да бъде риторичен, а същностен; но такъв ще бъде само за онзи, когото наистина го е грижа за Европа. А нас трябва да ни е грижа за Европа поне по две причини: а) ние сме част от Европа, независимо дали искаме или не и независимо дали на нея й се харесва или не и б) християни сме и като такива трябва да ни е грижа за цялото творение – как тогава да не ни е грижа за собствения ни дом?
 
За да разберем по-добре дали християнството е необходимо на Европа, нека за миг си я представим без християнство.
 
Да отстраним от Европа всичко, което е християнско и да се вгледаме в остатъците от поезията и литературата, архитектурата и изобразителното изкуство, музиката и философията, и въобще в съвкупността от европейската култура и цивилизация. Какво ще видим? Само: а) сурова варварщина или б) надменно самолюбие, или, може би, жалка комбинация от едното и другото.
 
Или нека погледнем исторически на въпроса: нима днешните европейски народи не са всъщност християнизирани орди, които след небивал пробив в териториите, които днес наричаме Европа, заличават Западната римска империя, рушейки и опожарявайки всичко след себе си? Техните потомци, модерните европейски историци, пишейки всъщност за своите предци, много векове по-късно евфeмистично описват това като „велико преселение на народите”, сякаш става дума за научна експедиция, а не за безподобни зверства, които потапят тогавашното светско царство в реки от кръв. Например, унищожението е стигнало дотам, че между 5 и 9 век градът не е могъл изобщо да се установи като институция. Какво би станало, ако тези варварски орди не се бяха християнизирали лека-полека? Наистина, едва когато Европа криво-ляво се християнизира, се сдобива с донякъде „сериозна” държавност. Изглежда, че християнството не е само полезно, но и необходимо на Европа, за да бъде тя в очите ни онова, в което през вековете са се стремили да я превърнат нейните най-добри чеда.

Europa1.jpgТрябва обаче да сме внимателни. Приемането на християнството във вид на християнски институции е важна, но в никакъв случай достатъчна крачка за достигането на онази точка, за която бихме казали: „Ето тук ни е добре да пребъдваме”. Трябва да съзнаваме, че усвояването на християнството наистина прави европейското общество по-хуманно, но в никакъв случай не го прави съвършено. Защото, докато се създава човешката история, дотогава ще го има и „княза на този свят”, който, потапяйки перото си в мастилото, направено от човешки слабости, изписва историята на човешките престъпления и срам.

Дори на онези, на които не им е приятно да го чуят, трябва да се обясни, че не Европа е мярка за християнството, т. е. за Църквата (което е едно и също, защото – да не забравяме – християнството съществува само чрез Църквата), а обратното: Църквата е критерият за Европа. Дали Европа и т. нар. „европейски ценности” ще оцелеят не само през историята, а ще продължат и във вечността (която в крайна сметка е единственият критерий за всички ценности), зависи от това, дали те ще се отъждествят с Църквата. От друга страна, християнството не е нужно на Европа, за да знае как да живее, а за да знае защо да живее. Вечното търсене на смисъла, чийто най-добър свидетел е европейската история, винаги се укротява в явилото се и въплътилото се заради нас Слово, за да може да се появява винаги наново, защото всяко поколение и всеки отделен човек трябва да го открие за себе си. Смисълът на съществуването в обезсмисления свят не се наследява с лекота, но се придобива мъчително, с „налудничава” храброст се изважда от челюстта на безсмислието.

Също така Църквата не бива да ухажва този свят, т. е. Европа и Америка като символи на земната сила. И то не само, за да запази собственото си достойнство, но и заради достойнството на самия свят. Европа трябва да реши дали и в каква степен ще се вслушва в онзи глас, който не само я величае, а при необходимост я  критикува. Ако намери сили да открие мотивите за подобна критика, която Църквата трябва да ѝ отправя понякога, не в омразата към себе си, а напротив, в любовта и грижата, Европа ще намери сили и да прегърне християнската Църква, както Църквата е прегърнала Европа като свой земен дом. Впрочем, за да спаси Европа, т. е. за да я съхрани за вечността, Църквата трябва непрекъснато да я преобразява, правейки я все по-човечна. Именно в това, когато става дума за отношението ѝ към обществото, е нейната най-възвишена задача.

Казват, че Европа трябва да е единна. Това, между другото, означава, че тя не може да приеме християнството и да отхвърля православието. Да се направи така би било израз на най-дълбоко лицемерие. И какво са православните Балкани, ако не Европа? И защо да го отхвърляме? Ако причината е мнимата опасност за стабилността на Европа, тогава трябва да си припомним, че нито инквизицията, нито тоталитаризмът, нито фашизмът, нито комунизмът, нито нацизмът, нито газовите камери, нито атомните бомби, нито химическото оръжие, нито тероризмът са изобретение на православните Балкани, а именно на тази така наречена Западна Европа. И ако нещо от изброеното е свързано или наложено на Балканите, за това – дори в най-фантасмагоричните ни представи – не може да бъде отговорно православното християнство.

От друга страна, и православието не може да поставя на Европа условия, при които то евентуално би благоволило да стане съставна част от нея, при положение че тези условия не изпълняват дори и страните, в които православието обитава от столетия. И ако само от време на време е успявало да направи държавите, в които съществува, по-хуманни, защо с Европа би било по-различно? Това постоянно напрежение между държавата и Църквата, което винаги съществува,  може да бъде по-силно или по-слабо, но няма да изчезне до края на историята на човечеството. Затова Църквата трябва да прави всичко, за да облекчава това напрежение, освен, естествено, да поставя под въпрос своята вяра във възкръсналия Господ, тъй като тя е самата същина на Църквата.

Естествено, християнските критерии са твърде високи за всяка държава, a оттам и за Европа. Но ако тя заложи в основите си поне стремежа към тях или пък възможността онези, които желаят, свободно да могат да се ръководят от тях, тогава за Европа все още ще има надежда. Защото, ако в нея остане толкова християнство, колкото е солта в една гозба, тя няма да остане напълно блудкава и да изгуби човешкия си облик.
 
Превод: Надежда Юрукова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awp9k 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.