Църквата и студентският бунт

Какво толкова има в тази сръбска реалност – мрачна и зловеща поради ширещата се така дълго престъпност и всеобщо безразсъдно ограбване от страна на властимащите, както и поради „мъдрото“ мълчание, обръщането на главата и „занимаването със своите дела“ от страна на останалите (все едно дали поради егоистични интереси, или от страх) – какво толкова има в тази смазана от духовна нищета и несигурност Сърбия, което на практика бунтовните студенти и ученици жадуват? Кое е онова, за което толкова плаче сръбската младеж? Отговорът на този въпрос може да бъде различен – в зависимост от това от коя страна се подхожда към него. А към него подхождат и политически, и социологически, и пр., и пр.

Тук аз ще се опитам да интерпретирам техните протести от един ъгъл, който не е широко разпространен в сръбското общество, а именно – богословския. Погледнато богословски, всички тези удивителни, интелигентни и храбри сръбски младежи търсят едно-единствено нещо и това нещо е божественото. По същество всички те жадуват за рая. Как обаче? Не виждаме това да присъства в нито една подадена петиция, такъв лозунг не е издигнат от никого. И все пак… Сътворявайки човека по Своя собствен образ, Бог, Който е Благо, Правда, Милост и Истина, която като Път води към вечния живот, е всадил в него неизличим копнеж по Себе Си, по живота с Него. Този импулс, този най-дълбинен стремеж към възможно най-тясната връзка с Бога и нещо повече, към вечното единение с Него човекът носи някъде дълбоко в подсъзнанието си (някои биха казали в колективното несъзнавано). И макар и несъзнаван, този подтик е извънредно силен подбудител и мотивираща сила за много от нашите мисли и нашите действия още от самото начало на съществуването на човека. Вярвам, че това е така и сега.

Търсене на рая

Нека сега се върнем към сръбските студенти. От християнска гледна точка винаги, когато протестираме срещу неправдата, ние всъщност търсим справедливо водителство от Бога (нали Сам Иисус казва, че „гладните и жадните за правда“ са блажени[1]). Разбира се, студентите (както вярващите, така и атеистите) ще кажат, че те искат само съдебната система в Сърбия да работи съгласно конституцията и закона. И погледнато от гледната точка на нормалното функциониране на държавата, те ще бъдат прави. Ако обаче това се погледне богословски (което не обезсилва предходното, а само го допълва), навсякъде, където правосъдната система функционира, както трябва, ние сме с една стъпка по-близо до начина, по който Бог иска от нас да уреждаме нашите взаимоотношения. Или, казано с други думи, в общество, където царува правдата, ние сме по-близо до Бога и до Неговия рай.

Така всеки път, когато изправяме гръб и вдигаме глава, ние се доближаваме до предопределеното ни от Бога достойнство на словесни същества (защото, както добре го е отбелязал поетът, „вечно приведената глава в определен момент започва да пасе“, или, с други думи, да регресира от словесно към несловесно същество). По същия начин всеки път, когато – като по-слаби – оказваме съпротива на по-силния, ние заемаме божествена позиция („силата се в слабост проявява“, както казва отново Иисус[2]). И всеки път, когато за нас истината е свещена, ние със сигурност сме на Божия път (защото, както казва също Иисус, „Аз съм истината“,[3] а сатаната е „баща“ – сиреч изворът и подбудителят на всяка лъжа,[4] а в сръбското общество ги има твърде много такива). Всеки път, когато отстояваме добрите закони и справедлив порядък, ние всъщност отстояваме повече присъствие на божественото, което носи светлина, справедливост, мир и изначална сигурност в нашето всекидневие, което е демоничен хаос и тъмнина. Защото, както казах, стремежът ни към божественото е дълбоко запечатан в подсъзнанието на всеки човек (бил той вярващ или атеист), така че никой не може (нито пък трябва) да спира този стремеж.

Този божествен рай, който ние не можем да достигнем в този живот, но и който не можем да престанем да търсим, нахлува в живота ни с редки, но силни усещания за удовлетворение и пълнота, когато ние успяваме да организираме съвместния си живот справедливо, добродетелно, мирно и правдиво. Е, точно това е, което казва, че иска да стори сръбската младеж, която протестира против беззаконието и неправдата. И макар да е вярно, че раят не може да бъде намерен в този свят, вярно е също така, че в този свят той започва да бъде осъзнаван и това се случва всеки път, когато ние честно търсим справедливост, истина, състрадание, мир, човеколюбие, любов…

Ролята на Църквата в променянето на света

Дали пък Църквата не може да помогне на студентите и учениците в борбата им за господството на закона (като едно далечно отражение от божествената справедливост, царяща на Небесата)? И по какъв начин? Как Църквата може да промени едно разделено и поляризирано общество в хуманно и справедливо общество? Единственият отговор е: Църквата може да промени света, само като дава пример. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици (ще рече – християни), ако любов имате помежду си“, казва отново Иисус[5]. Следователно посредством пример на любов и милост, на състрадание и справедливост. Както и до известна степен със собственото си слово, но само в случай че то е искрено и истинно. И особено ако тя е също така и безстрашна.

В тази връзка добре е да помним колко високо оценявана е била някога в Църквата т. нар. παρρησία, дръзновението да се говори свободно и открито и да се казва истината право в лицето на властимащите, т. е. на тези, които са далеч по-могъщи от нас. Затова защото – подсещам ви – истината е свещена, тъй като е божествена. В древните и славни времена на Църквата се е смятало, че παρρησία (дръзновението) е необходимо качество на всеки, който е искал да бъде начело на Църквата като епископ. И не само за да може да се казва истината в лицето на неправедните управници, а и за да може Църквата непоклатимо да отстоява истината, с цялата си мощ да защитава слабите, лишените от права, унизените. Да може да защитава тези, които са били изтласквани в периферията на обществото само защото са били политически неподходящи или икономически слаби. А затова и епископите, но също и презвитерите, и дяконите, и миряните – всички въобще християни са длъжни да поставят справедливостта и човечността над собственото си удобство, над своя личен мир и самодостатъчност, и самодоволна изолация. И че не трябва да прикриват истината и да остават безмълвни пред неволите на тези, които са им поверени, защото безмълвието е един пределно ясен избор – понякога по-гласовит от каквито и да било думи. А неволята е не просто угнетяване на клетите, а и – може би дори още повече – правосъдна система, в която те не могат да получат справедливост. И най-важното от всичко е, че за библейския Бог обетът, даден към угнетените, е нещо, което засяга и лично Него. А щом засяга Него, нима е възможно да не засяга и онези, които са Неговите застъпници в този свят?

Църквата, също така, трябва да нарича нещата с истинските им имена. Лъжата не ще да престане да бъде лъжа, в случай че Църквата я представя като истина посредством умела демагогия и жонглиране с думите – за чужда сметка. Нито несправедливостта престава да е несправедливост, когато пропагандни медии описват едно корумпирано и заплашително правосъдие като справедливост. И тук не би помогнало никакво извинение за страхливото и опортюнистично мълчание пред чистото зло, защото църква, чиито членове не са свободни и смели да казват това, което мислят, не е Църквата на Христос.

И накрая, аз работих като професор в Белградския университет в продължение на тридесет и три години и не познавам нито една група от обществото по-добре, отколкото познавам студентите, нито обичам някого повече, отколкото обичам студентите. Скъпи студенти, искам да ви открия една християнска истина и тя е, че доколкото вие се борите за истината и справедливостта, вие сте с Бога и Бог е с вас. И не е най-важното нещо дали истината и справедливостта могат да бъдат осъществени в един свят като нашия – винаги и навсякъде. Понякога могат, а понякога не могат. Това обаче, което е най-важното, е, че винаги съществуват хора, за които истината и справедливостта са нещо свещено, зад което ще стоят твърдо и непоклатимо, изправяйки се пред всеки един насилник, който ги погазва и злоупотребява с тях. Най-важното е, че надеждата за тяхното осъществяване не е нещо, което е безоснователно, и че вие не сте сами в любовта към истината и справедливостта. И тук аз нямам предвид тези от нас, които ви подкрепяме с цялото си сърце. Повече от всичко винаги, когато вие честно търсите истината, Бог е с вас. Винаги, когато искрено се борите за справедливостта, Бог е с вас. Независимо дали вие си давате сметка за това, или не. Независимо дали вие вярвате, или не. За вас не е задължително дори и да вярвате в Бога. Дотолкова обаче, доколкото вие вярвате в истината и в справедливостта, Бог вярва във вас. А какво повече от това бихте могли да си пожелаете?

Превод: Борис Маринов

* Perišić, V. „Church and Student Rebellion“ – In: Vreme (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (201), 2025, с. 11-14 (бел. ред.).