Християнското разбиране за живота, болестта и смъртта

Всички знаем поне нещо за християнството – едни по-малко, други повече; знаем за неговото прекрасно изкуство, архитектура, живопис, музика, поезия… Безбройни са т. нар. „културни блага”, без които нямаше да има християнство и които не съществуват извън християнството. Осведомени сме, поне донякъде, и за ролята, която то е имало в духовната и културна история както на Изтока, така и на Запада. Християнството наистина е всичко това, което споменах, и дори нещо много повече от това, което всички знаем, но преди всичко и над всичко то е нещо съвсем друго и точно това друго често ни се изплъзва. Вярно е следователно, че художествените, културните и цивилизационните произведения на Християнската църква много често са върхови в своята област, но също така е вярно, че християнството или още по-точно Църквата (християнската) не съществува само заради това. В какво тогава се състои християнството и защо съществува Църквата?

С една дума: християнството е отговор на проблема за смъртта, а Църквата съществува, за да може човекът от индивид да стане личност и от смъртно да стане вечно, безсмъртно битие. Нека разгледаме тези твърдения, като започнем от предпоставките за тяхното разбиране.

Сътворяването от нищо

Бог без никаква, било външна, било вътрешна принуда сътворява света от нищо. Следователно светът не е резултат от необходимост, а е дар на свободата. Да се каже, че светът е сътворен от нищо, означава да се каже, че той няма причината на своето съществуване (raison d’etre) в самия себе си. Нищо в света не говори за неговата необходимост, но за необходимостта на съществуването му не говори и нищо извън света. Просто казано: светът е можело и да не бъде, но все пак той съществува. Казано на литургичен език: той е приведен от небитие в битие. Да се каже, че светът е сътворен от нищо, означава да се каже, че това нищо по някакъв начин е вградено в битието на света като негов постоянен конституент, като някакъв вид генетичен запис за произхода на света. Следователно всичко съществуващо има в утробата си не-съществуващото, т. е. не-битието е вградено в самата сърцевина на света и това е основната причина, поради която светът по своята природа е преходен.

Много е важно това не-битие да не се разбира субстанциалистки, т. е. като „нещо”, като някакъв „предмет” или „битие”, което дебне творението и чака своя час да го погълне. Тук небитието, нищото е изключително показател за произхода на цялото творение. То напомня за невъзможността за самопоявяване и самоудържане на творението и в този смисъл напомня за възможния му разпад и връщане в несъществуване.

С една дума, да се каже, че светът е сътворен от нищо, означава да се каже, че същността или природата на битието е не-битието. Следователно не-битието е естественото състояние на всичко сътворено, т. е. на всичко освен на Бога. Накратко, всичко сътворено не съществува по природата си, а съществува само по благодатта, по волята, по любовта на Бога. Божията любов обаче не е някакво чувство или сантимент, а условие за съществуването (нима и при хората не е така: когато не обичам някого, той не съществува за мен, но и когато не съм обичан, като че не съществувам). Освен това Бог е личност. Затова: личността е творец на битието, т. е. битието съществува, защото съществува личността (а не обратното). Но светът и всички биващи в него са продукт на Божията любяща воля и затова Бог е единствената гаранция за съществуването на света. Ако Бог би престанал да обича света, светът би престанал да съществува.

Човекът – смъртно или безсмъртно битие?

По своята природа човекът е смъртно битие по същата причина, поради която е смъртен и целият свят, т. е. поради това, че е възникнал от небитие. Оттук човекът е част от сътворения свят. И тъкмо защото целият човек е сътворен, то и целият е смъртен. Учението, че тялото е смъртно, а душата – безсмъртна, не е християнско учение. Тъй като и самата душа е творение, тя също е подвластна на сътвореното, т. е. може да умре, да пропадне, да се върне в небитието.[1]

Християнството учи, че душата може да стане безсмъртна по Божията благодат, а не че е безсмъртна по своята природа. Следователно тя не е безсмъртна по природа, а е безсмъртна по благодат. Но да попитаме отново защо само душата? И какво става с тялото? Впрочем без тялото душата не е целият човек. Затова трябва да се говори за безсмъртието на целия интегрален човек, а не само на една негова „част”, вид, аспект. Целият човек може да стане безсмъртен (макар и целият да е сътворен смъртен) – това е християнската позиция.

Но както Бог не иска да се спасят само душите, а телата да пропаднат, така също не иска да се спасят само човеците, а чрез тях да се спаси и целият сътворен свят. Това е така, защото Бог не е сътворил света да съществува известно време и след това да се върне в несъществуване, а го е сътворил да съществува вечно. Следователно обòжението[2] не се отнася само към душата, нито само към човека (като психофизическо битие), а и към цялото Божие творение.

Падението

В библейския разказ за падението на човека се казва, че Бог е сътворил човека, че човекът е живял в рая, че Бог му е дал да яде от всяка храна и я е благословил. Бог е казал на човека да не яде само от едно дърво, защото, ако яде от него, ще умре. Това дърво е наречено дърво за познаване на доброто и злото. По-нататък се казва, че човекът е бил измамен от змията (която в тълкуванието на църковните писатели винаги се явява като символ на сатаната), вкусил е от това дърво и е бил изгонен от рая. Склонни сме да кажем, че от този момент човекът е станал смъртен, защото оттогава е започнал да умира. Но това и е, и не е вярно, а ако е вярно, то не е цялата истина. Падението на Адам, падението на първия човек, не би трябвало да се тълкува само като морално нарушаване на заповедта, която той е получил от Бога и понеже Адам е погазил тази заповед, Бог го е наказал като престъпник. Такова тълкувание не само е повърхностно, но то в действителност не засяга същността.

Падението на Адам е преди всичко екзистенциален пропуск на смисъла на човешкото живеене. Какво означава това? Това означава, че първият човек е можел да насочи битието си, цялата си природа или към Бога, или към самия себе си. Да го насочи към Бога – това би означавало да установи с Бога животворящо, битиетворно отношение – отношение, което да твори човешкото битие, което го оживотворява.[3] А да го насочи към самия себе си – това би означавало, както по поетичен начин се казва в Библията, да яде от забраненото дърво. Това би означавало да насочи битието си към материята, към тварната природа, и то към онази материя, която Бог не е благословил, а тъкмо затова тя и не може да бъде нашата връзка с него. Това summa summarum би означавало човекът да излезе от отношението с Бога. Да ядеш това, което не е благословено, означава в съществуването и живеенето си да се уповаваш на тварната природа, да се уповаваш на материята без Бога. Това означава да насочиш битието си не към благословената материя, а към материята като такава (да си припомним, че тя по самата си природа е от небитието), а чрез нея – към самия себе си. Това в действителност е опит човекът сам да установи своето собствено битие без отношение към Бога.

Резултатът от този опит е падението на човека (както то е наречено в Библията), което се състои именно в това, че човекът е отделил себе си, а чрез себе си и цялото творение (което като образ Божи му е било поверено) и така се е лишил от Божията благодат, която единствено не е позволявала творението да бъде овладяно от неговата изведена от небитието природа. В действителност падението на човека се състои в неговото от-падане от Бога и в опита му да основе съществуването си в самия себе си, в собствените си сили и в приведената от небитие материя като такава. Последиците от такъв акт са били многопосочни. Човешката природа е показала своята тленност, болест и накрая смърт. Това са последиците, които човешкият род наследява от поколение на поколение. С този акт, с това отпадане от Бога,[4] в действителност смъртността като природна възможност, като онова небитие, от което сме произлезли и което винаги ни съпътства и конституира нашата природа, е излязла наяве и от възможност е станала действителност. Следователно с акта на отделянето и отдалечаването си от Бога Адам всъщност само проявява собствената си смъртност.[5] Онова, което е било в него само потенциално, сега става действително. И така смъртта се вселява в човешкия род[6] и започва да се пренася (да се наследява биологично) от поколение на поколение. Тъй като човешката природа е от не-битието, то разложението, болестта и смъртта са ѝ инхерентни, но те са само потенциални, т. е. нямаше да се актуализират, ако човекът се беше свързал с безсмъртния Бог; те обаче все пак се осъществяват, защото човекът е останал при самия (смъртен) себе си. Оттук следва, че коренът на прагреха, а с това и на всеки грях, е его-измът.

Изходът

Кое е лекарството за всичко това? Какъв е отговорът на проблема за смъртта? Той не е нищо друго освен самия Христос, въплътения Син Божи. Защото, ако същността на човешката смъртност е в греха, особено в греха, схващан по моралистичен начин, като нарушаване на Божията заповед, то тогава за спасението щеше да е достатъчно само човешкото покаяние и нямаше да е необходимо идването на Месия-Христос. Това именно щеше да означава, че смъртността на човека и на цялото творение идва отвън и не създава нейното битие. Но ако смъртността на всичко сътворено, а с това и на човека, е инкорпорирана в самото му битие (поради това, че то произтича от небитието), тогава всичко, което съществува, със самото си сътворено съществуване носи в себе си зародиша на смъртта, на не-съществуването. Синът Божи се въплъщава не за да ни научи на някакви морални предписания и правила, а както правилно отбелязва прот. Г. Флоровски, именно защото творението може да бъде унищожено, може да премине в небитието, може да престане да съществува. Смъртта е именно това връщане в небитието, а небитието е, да си припомним, природното състояние на всичко сътворено.

Цялата Божия икономѝя на спасението[7] и особено Христовото Възкресение, отнема, както се изразява апостол Павел, жилото на смъртта. Това означава, че творението може да оцелее и да се запази именно благодарение на Възкресението. По думите на митр. Йоан (Зизиулас) след Христос, след Христовото Възкресение смъртта вече действа като „заплаха за унищожението, без да се осъществява”,[8] като заплаха на абсолютното небитие, но без възможност за осъществяване на тази заплаха. Смъртта е все още ефикасна (т. е. ние и след това умираме), но тя вече няма последната дума (т. е. не ни унищожава, не ни връща в не-съществуването). Това има предвид апостол Павел, когато казва, че е отнето жилото на смъртта: смъртта наистина действа, но последната дума има Възкресението.

Следователно смъртта може да бъде победена и така стигаме до отговора на християнството (т. е. на Църквата) на проблема за смъртта чрез отношението, което имаме с Бога. Значи не моята природа и нейните природни и екзистенциални възможности гарантират моето съществуване, а само връзката ми с Бога гарантира моето съществуване, в действителност го твори, дава му истинско битие. Вярата във вечността е в действителност доверие в Бога. Както казва Янарас, това е „доверието, че любовта [Божия] няма да престане, а [за]винаги ще конституира живота ми, независимо дали психофизическите ми способности функционират или не”.[9]

„Атмосферата”, „средата” или още по-точно реалността, в която подобно нещо е възможно, е само Църквата. И то Църквата, която лекува смъртността, като най-голям недостатък на творението, не с онова, с което говори или с онова, което има, а с онова, което е, а тя е богочовешки организъм, свободна общност на човеците и Бога. Почти непонятно, в Църквата съществуваме по начина, по който тепърва ще съществуваме, т. е. така, както ще съществуваме и след смъртта на нашата физическа индивидуалност. Какво означава това? Това означава, че ще съществуваме не със силите и способностите на нашата природа, с нейните психосоматични енергии или съгласно с казаното, така че няма да се осланяме на самите себе си, а ще съществуваме благодарение на Божията любов, която призовава битието от небитие. Този Божи призив на битието от небитие в действителност конституира собственото ни съществуване като събитие на общението с него. Докато се отзоваваме на този призив, ще бъдем във връзка с Битието, т. е. с Живота. Когато прекъснем тази връзка, ни заплашва връщането към онова, откъдето ние, както и целият свят, сме дошли – в небитието и нищото. Това е най-голямата „игра”, за която човекът, като словесно битие, е призван със самото си съществуване – защото това е игра на всичко или на нищо.

Болест и здраве

Как сега, въз основа на казаното, да разбираме феномена на болестта и здравето.

Причината за болестта е същата, каквато е и причината за смъртта. Болестта (= малката смърт) е 1) възможна поради това, че човешката природа произлиза от не-битието, от нищото и поради това, което небитието неминуемо носи със себе си и 2) е реална затова, защото със своето падение, т. е. със своето от-падане от Бога, човекът актуализира тази възможност. Следователно болестта е последица от човешкия грях. В този смисъл появата на болестта не е била необходима[10] (да си припомним: грехът е резултат от човешката свобода – наистина погрешна употреба, т. е. злоупотреба – и в никакъв случай не е нещо неизбежно, нещо в същността си инхерентно на човешката природа). Дали тогава е естествено човекът да боледува? И да, и не. Да, доколкото възможността да боледува никога не отсъства от неговата природа. И не, доколкото Бог му е дал такъв начин на живот, в който тази скрита в дълбината на неговата природа възможност никога не е трябвало да излезе наяве. А когато веднъж болестта,[11] както и смъртта, реално влиза в човешкия род (а чрез него и в цялата природа), тя става нещо „естествено”, нещо, което (генетично) се пренася от поколение на поколение и което се приема като „необходимо зло”.

Така ненормалното и неестественото става нормално и естествено. Какво „по-естествено” и „по-нормално” от това да се разболееш и да умреш. Постепенно не само болестта, но и смъртта започва да се приема като нещо неизбежно, като неизбежен край на живота. И наистина, болестта, онази – най-голямата и основната, именно това е приемането на неестественото за естествено, на ненормалното за нормално, на изопаченото и (по)грешното за правилно и самопонятно. Нима обичайният коментар на новината за нечия смърт не е: „Какво да се прави, такъв е животът” или „Слава Богу, поживя си” или „Рано или късно и ние” и други подобни, като че ли смъртта е най-нормалното и най-естественото нещо, което може да се случи на човека. В пълна противоположност на това, като наследени и взаимопричиняващи се последици от пропуска, от неуспеха на човека да установи трайно и животворящо общение с Бога, именно болестта и смъртта са нещо не-нормално и не-планирано, нещо, което е абсолютно противоположно както на Божия творчески план, така и на целта на човешкия живот. Докато е живял в общение с Бога, човекът е бил здрав. Той е превъзмогвал своята смъртна природа чрез свободното си отношение и свързаност с безсмъртния Творец. Свободното единство на човека с Бога е единственият начин за оцеляване на сътворената природа и единственият начин за превъзмогване на болестта, тлението и смъртта. И доколкото такова (неслитно и неразделно) единство на божественото и човешкото е осъществено само в Иисус Христос, то именно това е причината Христос да е единственият, в пълния смисъл на думата, здрав човек.

Христовото Въплъщение обаче има изкупителен и спасителен смисъл. Това означава, че историята на спасението се извършва заради нас. Както още през 2 век отбелязва св. Ириней Лионски, „Бог става човек, за да стане човекът бог”. Съединението на човешката с божествената природа в Христос ни напомня,[12] че изцелението (изкуплението от болестта) и спасението (изкуплението от смъртта) наистина са възможни, но само когато напълно свободно се прилепим към Бога като единствен Изцелител и Спасител. Живеейки в Христос, разбираме и усещаме, че болестта и смъртта са не само неприятни и нежелани, но са и напълно диаметрално противоположни явления на Божията интенция и на човешкото назначение. Нещо повече, смъртта не е нещо, с което можем и трябва да се примирим. Тя е „най-последен враг” (1 Кор. 15:26) на човека, който трябва да бъде победен и премахнат, а не да се обяснява, оправдава или разбира. И именно Възкресението е победата над смъртта, но не като някакво природно явление, а като най-ужасния и най-ужасяващ, най-последен, т. е. най-голям неприятел на човека и на цялото творение.

Много често забравяме, че Христос вече е победил сатаната, болестта, тлението, разложението и смъртта, а ние сме призвани да участваме в тази победа. Това, което ние самите не сме били способни да направим, го е направил за нас Синът Божи. Трябва само да приемем Неговата победа като своя. Това приемане води до покаянието (като промяна на ума, пренасочване на нашето аз от творението към Твореца), до Кръщението (като не-биологично раждане, което тъкмо защото не е биологично, не пренася върху нас родителското разложение и смърт, а ни (пре)ражда за вечен живот) и до Евхаристията (като благодарение на Бога за всичко – първо за това, че въобще съществуваме, а след това и за самото Причастие с живия Бог), с което започва и процесът на човешкото оздравяване и обезсмъртяване, който завършва в бъдещото Царство Божие. Оттук напълно (т. е. и с тяло, и с душа, и с дух) здравият човек може да съществува само в есхатона, в Царството Божие, т. е. в най-тясно единение с Бога – Извора на вечния живот.

Богословската истина, че историята на човека започва от не-битието, преминава през битието и завършва с Всебитието, тук може да се изрази на медицински език: историята на човека започва със смъртта (с несъществуването, с не-битието), преминава през болестта (падналото съществуване) и завършва с (о)здравяването (във вечното общение с Животодавеца). Аналогично на това, т. нар. златен век или блажено състояние на човека не трябва да се търси някъде назад от нас – в началото на историята, а пред нас, в самия край на историята – в бъдещото Царство Божие. Защото най-дълбокото знание на християнското богословие е, че едва есхатонът обяснява и осмисля историята, че омегата е тази, която осветлява алфата, и затова бъдещето е ключът към миналото.

Превод: Свилен Тутеков