Бих искал да споделя с вас мислите, които изказах преди два месеца в хода на неофициалната среща на представителите на християнските конфесии с председателя на Европейската комисия Ж. М. Барозо. На тази среща голямо внимание бе отделено на Европейската конституция, която призовава за „открит, прозрачен и постоянен" диалог с църквите, а също така и религиозните, философските и неконфесионалните организации. Както отбелязах в хода на срещата, важно е, въпреки негативните резултати от референдума за европейската конституция във Франция и Холандия, този призив да бъде запазен и включен в законодателния документ, който ще замени конституционния договор.
Защо е необходим такъв диалог? Как трябва да бъде организиран? Какви трябва да са целите му? Кои са основните партньори в този диалог? И до какъв резултат трябва да доведе?
1. Съвременният европейски интелектуален дискурс се характеризира с противопоставянето на две доста различни ценностни системи. Едната се основава на наследените от епохата на Просвещението антропологични теории, а другата - на религиозния мироглед. Това протовостоене често се разглежда като сблъсък между либералния хуманизъм, основан на научното знание, от една страна, и от друга на „теологическите и метафизически спекулации на миналото”. В действителност обаче става дума за две кардинално различни версии на хуманизма, едната от които произтича от атеистични убеждения, а другата пък е вдъхновена от религиозните и духовните ценности. Важно е да се отбележи, че религията не е обърната главно към миналото: тя е мощна духовна сила, вдъхновяваща милиони хора в настоящето. Последните десетилетия на двадесети век отбелязаха безпрецедентно по мащабите си религиозно възраждане в много части на света, в частност в страните от Източна Европа с преобладаващо католическо и православно население, като Полша и Русия.
2. Затова не бива да се предполага, че религиозната ценностна система е остаряла, че е загубила популярност и е излязла от мода, че трябва напълно за бъде заменена от секуларни норми. Не става дума за приемственост на ценностни системи в историческото им развитие: по-скоро става дума за противопоставяне, което може да доведе и в някои случи води, до политически, религиозни и военни конфликти. Между двете страни е необходим диалог с цел хармонизиране на двете споменати ценностни системи, които трябва да съществуват и в бъдеще. Да се предлага само една ценностна система като универсална и безалтернативна означава да се подхранва потенциалната взривоопасност на днешната междукултурна ситуация, когато тоталният диктат на западната хуманистична идеология често се възприема като заплаха за обществата, основани на религиозните норми. Най-радикален пример за това противопоставяне е разрастването на тероризма, който не може да бъде анализиран без да се отчете реакцията, която предизвикват в „не-западния” свят опитите на Запада да му налага своите мирогледни и поведенчески стандарти. Ние сме свикнали със заявленията, че тероризмът няма националност, нито религиозна принадлежност и никой не се съмнява, че причината за повечето терористични актове са нерешени проблеми от етнически и политически характер. В същото време е невъзможно да се отрече фактът, че най-агресивните представители на съвременния тероризъм се вдъхновяват именно от религията, възприемайки действията си като отговор на тоталната хегамония на западния секуларизъм.
3.Съвременните либерални хуманисти критикуват религиите за присъщия им (според хуманистите) агресивен потенциал, а също и за неспособността им да съществуват съвместно. (Един от основните аргументи срещу споменаването на християнството в Европейската конституция беше именно опасението да не бъдат оскърбени с това мюсюлманите и да не се възпрепятства влизането на Турция в Евросъюза). В действителност всички основни световни религии имат мирен характер и са приспособени към хармонично съжителство. Това, с което религиите трудно се примиряват е войнстващият атеизъм и секуларизъм, които са предизвикателство за тяхната идентичност.
Напълно неприемлив за повечето религии е, например, съвременния стремеж те да бъдат премахнати от обществената сфера – от училищата, университетите, средствата за масова информация, политическия и социален живот – и да бъдат сведени до сферата на частното благочестие на отделните индивиди. Това противоречи на мисионерския императив на християнството, което трябва да има пространство в обществената сфера, за да проповядва своите ценности, своето духовно и нравствено учение.
4. Така необходимият днес диалог между религията и либералния хуманизъм не касае богословието или религиозните вярвания. Това е диалог, чиято основна тема е съдбата на човечеството. Аз съм дълбоко убеден, че църквите и традиционните религии предлагат антропологичната парадигма, която е необходима на съвременното общество. И в трите монотеистични религии (християнството, юдаизма и исляма) тази парадигма е основана на представата, че човекът е сътворен по образ и подобие Божии. От тук произлиза идеята за абсолютната етическа норма и богоустановения нравствен закон, а също така и че всяко отклонение от него се нарича грях. Тези идеи са чужди на либералния хуманизъм с неговото подчертаване на правото на всеки индивид на свой начин на живот и на свобода, простираща се толкова далече, колкото да не пречи на свободата на другите индивиди.
5. Има много примери за голямото противоречие между съвременните секуларни стандарти и традиционните религиозни позиции по въпросите на нравствеността. Религията, в частност, настоява на ненарушимостта на брачния съюз, на греховността на хомосексуалната практика, на недопустимостта на всякакви форми на изкуствено прекъсване на човешкия живот, независимо от средствата за това – контрацепция, аборт или евтаназия. Секуларизмът, напротив, пропагандира „свободната любов”, бори се за правата на сексуалните малцинства и доказва, че човешкият живот може да бъде изкуствено прекъснат. Ако секуларните норми бъдат провъзгласени за универсални и натрапени на цялото население на Европейския съюз, ние рискуваме да създадем такава Европа, каквато никога няма да стане дом за милиони хора, чиято ценностна система и поведенчески стандарти са религиозно мотивирани.
6. Църквите и религиозните организации вече участват в диалога с Европейския съюз. Но на мен ми се струва, че този диалог трябва съществено да бъде разширен и по-добре структуриран. От неофициалните срещи, чиито участници не носят отговорност един пред друг, ние трябва да преминем към напълно официален диалог, в който европейските политици ще участват наравно с представителите на църквите. Само в този случай диалогът между ЕС, църквите и религиозните организации ще бъде наистина открит, прозрачен и постоянен.
1. Съвременният европейски интелектуален дискурс се характеризира с противопоставянето на две доста различни ценностни системи. Едната се основава на наследените от епохата на Просвещението антропологични теории, а другата - на религиозния мироглед. Това протовостоене често се разглежда като сблъсък между либералния хуманизъм, основан на научното знание, от една страна, и от друга на „теологическите и метафизически спекулации на миналото”. В действителност обаче става дума за две кардинално различни версии на хуманизма, едната от които произтича от атеистични убеждения, а другата пък е вдъхновена от религиозните и духовните ценности. Важно е да се отбележи, че религията не е обърната главно към миналото: тя е мощна духовна сила, вдъхновяваща милиони хора в настоящето. Последните десетилетия на двадесети век отбелязаха безпрецедентно по мащабите си религиозно възраждане в много части на света, в частност в страните от Източна Европа с преобладаващо католическо и православно население, като Полша и Русия.
2. Затова не бива да се предполага, че религиозната ценностна система е остаряла, че е загубила популярност и е излязла от мода, че трябва напълно за бъде заменена от секуларни норми. Не става дума за приемственост на ценностни системи в историческото им развитие: по-скоро става дума за противопоставяне, което може да доведе и в някои случи води, до политически, религиозни и военни конфликти. Между двете страни е необходим диалог с цел хармонизиране на двете споменати ценностни системи, които трябва да съществуват и в бъдеще. Да се предлага само една ценностна система като универсална и безалтернативна означава да се подхранва потенциалната взривоопасност на днешната междукултурна ситуация, когато тоталният диктат на западната хуманистична идеология често се възприема като заплаха за обществата, основани на религиозните норми. Най-радикален пример за това противопоставяне е разрастването на тероризма, който не може да бъде анализиран без да се отчете реакцията, която предизвикват в „не-западния” свят опитите на Запада да му налага своите мирогледни и поведенчески стандарти. Ние сме свикнали със заявленията, че тероризмът няма националност, нито религиозна принадлежност и никой не се съмнява, че причината за повечето терористични актове са нерешени проблеми от етнически и политически характер. В същото време е невъзможно да се отрече фактът, че най-агресивните представители на съвременния тероризъм се вдъхновяват именно от религията, възприемайки действията си като отговор на тоталната хегамония на западния секуларизъм.
3.Съвременните либерални хуманисти критикуват религиите за присъщия им (според хуманистите) агресивен потенциал, а също и за неспособността им да съществуват съвместно. (Един от основните аргументи срещу споменаването на християнството в Европейската конституция беше именно опасението да не бъдат оскърбени с това мюсюлманите и да не се възпрепятства влизането на Турция в Евросъюза). В действителност всички основни световни религии имат мирен характер и са приспособени към хармонично съжителство. Това, с което религиите трудно се примиряват е войнстващият атеизъм и секуларизъм, които са предизвикателство за тяхната идентичност.
Напълно неприемлив за повечето религии е, например, съвременния стремеж те да бъдат премахнати от обществената сфера – от училищата, университетите, средствата за масова информация, политическия и социален живот – и да бъдат сведени до сферата на частното благочестие на отделните индивиди. Това противоречи на мисионерския императив на християнството, което трябва да има пространство в обществената сфера, за да проповядва своите ценности, своето духовно и нравствено учение.
4. Така необходимият днес диалог между религията и либералния хуманизъм не касае богословието или религиозните вярвания. Това е диалог, чиято основна тема е съдбата на човечеството. Аз съм дълбоко убеден, че църквите и традиционните религии предлагат антропологичната парадигма, която е необходима на съвременното общество. И в трите монотеистични религии (християнството, юдаизма и исляма) тази парадигма е основана на представата, че човекът е сътворен по образ и подобие Божии. От тук произлиза идеята за абсолютната етическа норма и богоустановения нравствен закон, а също така и че всяко отклонение от него се нарича грях. Тези идеи са чужди на либералния хуманизъм с неговото подчертаване на правото на всеки индивид на свой начин на живот и на свобода, простираща се толкова далече, колкото да не пречи на свободата на другите индивиди.
5. Има много примери за голямото противоречие между съвременните секуларни стандарти и традиционните религиозни позиции по въпросите на нравствеността. Религията, в частност, настоява на ненарушимостта на брачния съюз, на греховността на хомосексуалната практика, на недопустимостта на всякакви форми на изкуствено прекъсване на човешкия живот, независимо от средствата за това – контрацепция, аборт или евтаназия. Секуларизмът, напротив, пропагандира „свободната любов”, бори се за правата на сексуалните малцинства и доказва, че човешкият живот може да бъде изкуствено прекъснат. Ако секуларните норми бъдат провъзгласени за универсални и натрапени на цялото население на Европейския съюз, ние рискуваме да създадем такава Европа, каквато никога няма да стане дом за милиони хора, чиято ценностна система и поведенчески стандарти са религиозно мотивирани.
6. Църквите и религиозните организации вече участват в диалога с Европейския съюз. Но на мен ми се струва, че този диалог трябва съществено да бъде разширен и по-добре структуриран. От неофициалните срещи, чиито участници не носят отговорност един пред друг, ние трябва да преминем към напълно официален диалог, в който европейските политици ще участват наравно с представителите на църквите. Само в този случай диалогът между ЕС, църквите и религиозните организации ще бъде наистина открит, прозрачен и постоянен.
