Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)

image 2022 08 05T13 21 46 090ZВ края на краищата, както всеки знае, ако искаш да бъдеш щастлив и добродетелен, не обобщавай, а се придържай към тясната конкретика; общите идеи са неизбежно интелектуално зло.

Олдъс Хъксли. „Прекрасният нов свят“

Какво представлява „украинската криза“ в руското православие?

Може да изглежда странно да се говори за някаква криза в РПЦ изобщо. На пръв поглед изглежда, че заради украинските събития в Църквата не се случва нищо особено: службите се провеждат както преди, а ако енориашите са по-малко, то не е много. Но това, разбира се, е повърхностен поглед. По-точно, поглед, който не иска да вижда очевидното.

Представете си, че седите в кафене, говорите си спокойно и изведнъж в кафенето нахлува кола, която разбива витрината. Разбира се, можете да не я забележите, но все пак за това трябва да положите специални усилия. Сега изглежда, че много от църковните хора полагат това специално усилие. И нежеланието да се види, това сякаш внезапно появило се сляпо петно, разбира се, има духовна основа.

По-лесно е да не виждаш, а ако виждаш, да не обсъждаш, да мълчиш. Защото ако човек вижда и обсъжда, ще трябва да признае моралния си крах. Едва ли може да се заеме неутрална страна тук. „Отдайте кесаревото на кесаря“ не минава. В евангелските времена евреите недвусмислено възприемат кесаря като агресор и затова моралната позиция е ясна. На кесаря заплащали, но не били солидарни с него.

Сега обаче се оказва, че ако мълчиш, ако не говориш, означава, че или признаваш страната си за окупирана от престъпен режим и се страхуваш от репресии, или сътрудничиш на този режим. Разбира се, има и такива, които искрено се солидаризират, които са объркали нападащата страна: те казват, че не ние сме нападнали, а ние сме били нападнатите (или е щяло да бъдем нападнати). Сега обаче не говорим за тях. Става дума за онези, които могат да говорят, но мълчат. „Аз не си тръгнах от тези, които крещяха „чифути“, а от тези, които мълчаха, когато те крещяха“, пееше някога Евгений Клячкин.

Разбира се, има отделни гласове, които не се страхуват да наричат нещата с истинските им имена (няма да ги споменавам сега, за да не „давам повод на тези, които търсят повод“). Но огромното мнозинство, огромната сиво-златиста маса, е сякаш извън това. „Ако солта изгуби силата си, с какво ще я направите солена?“ (Мат. 5:13).

Като цяло истинската криза на руското православие не е криза на мисията или на богослужението, не е криза на „празните храмове“ или на чувствата на вярващите, не е гонението за вярата, което се е случвало във времена на агресивно богоборчество, а нещо друго. Криза на преобърнатите ценности – така би могла да се нарече. В този случай се наблюдава смесване на смисловите пластове и в резултат от това се стига до пълно обезценяване на първоначалните морални ориентири. В този момент, както и при Оруел, фундаменталните понятия разменят местата си, преобръщат се: сега „войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила“. Сякаш се е случил някакъв финален карнавал, последна отсрочка: вижте – лудостта се усмихва! Кризата на преобръщането на ценностите в живота на отделния човек и в живота на народа обикновено е последният етап, след който предишната идентичност вече не е възможна и затова се налага или радикално покаяние, или мащабна трансформация, или пълно потапяне в неадекватност, от която е много трудно да се излезе.

Във всеки случай настоящата криза възникна като съчетаване на идейни и структурно-организационни кризи. Нека опитаме да поговорим за това.

По примера на Макс Вебер

В началото на 20 в. известният немски социолог, икономист и историк на културата Макс Вебер в своя труд Протестантската етика и духът на капитализма показва доста убедително влиянието на религиозните практики на протестантството върху развитието на капитализма и социалните отношения в страните с християнска култура. Според изследването му именно богословските нововъведения на протестантството предизвикват много промени и са своеобразен идеологически двигател на икономическия прогрес и социалното развитие. Изводът, който може да се направи от това проучване, е, че римокатолическите и православните религиозни практики са се превърнали в един вид регресивен елемент, който спира подобно движение.

Разбира се, в епохата на секуларизма би било погрешно да се смята, че религиозните практики са основният фактор, влияещ върху икономическия и социалния живот. В днешно време църквата и обществото в Русия са по-скоро скачени съдове за обмен на идеи, пари, хора… Остава да видим кое влияе повече: църквата върху обществото или обществото върху църквата. Не винаги промяната в религиозните нагласи може да доведе до промяна в гражданските нагласи. Затова вероятно ще говорим едновременно за църквата и обществото, тъй като едното често е неразделно от другото.

Нека се опитаме да обърнем внимание на някои важни закономерности на църковния и обществения живот и да помислим какво не е наред в тях и какво може да се поправи. Наивно е да очакваме бърза промяна, но трябва поне да се опитаме да се съсредоточим върху проблема.

Свобода или любов?

В Руската църква е прието да се говори много за любовта: любовта към Бога и любовта към човека. В много книги и проповеди тази тема се споменава по един или друг начин. Както в Евангелията, така и в апостолските послания темата за любовта е една от централните. Оказва се, че любовта е в известен смисъл предпостаква за духовните дарби. Всеки си спомня известния химн на любовта от Първото послание на св. ап. Павел до коринтяни (1 Кор. 13:1-13).

Събитията в Украйна обаче навеждат на мисълта, че в йерархията на Божиите дарове не любовта, а свободата е в началото като някаква основа. Именно на основата на свободата може да се роди любов, свободна от агресия. В противен случай любовта, която не зачита свободата на другия, може да се изроди в насилие: „любимимата не се дава“ (А. Г. Лукашенко). Любовта се появява като следствие от свободния избор. Духовният път на Божия народ не започва с любовта, а със свободата, с излизането от египетското робство. Мирът и любовта се появяват след това като плод, като пълнота на живота, който вече е в Обетованата земя. Преди това – дългогодишна педагогика в пустинята. Човек трябва да се научи да живее в свобода, така че пространството на любовта да бъде и пространство на свободата, защото иначе без свобода любовта също ще изчезне. „Където е Господният дух, там е свободата“ (2 Кор. 3:17). Любовта е вторият голям дар и само свободен човек, който цени както собствената си свобода, така и свободата на другия, може да я приеме.

Темата за свободата в християнството (и в частност в руското православие) е приглушена. Тя беше изместена от темата за любовта. Евреите нямали нужда да бъдат учени на свобода. През столетията на своята история те се научили да я ценят като неоспорим първи дар от Бога. Може би затова за апостолите евреи това е било нещо очевидно и не е било нужно да се говори много за него. Но въцърковяващите се езически народи е трябвало да преминат през дълъг път на изпитание, преди да разберат, че любовта може и „да понамирисва“, да бъде нечиста. Нечиста е любовта на диктатора към народа му, нечиста е любовта на народа към диктатора, нечиста е любовта на насилника към жертвата, нечиста е любовта на роба към робовладелеца, нечиста е любовта на жертвата към насилника, нечиста е любовта на завладяния народ към победилия народ…

Изглежда, че в Руската църква и в руското общество липсва именно условието на свободата. За едно общество с дълга история на несвобода това е разбираемо. Трябва обаче да отбележим, че и в църквата не е обичайно да се говори за свобода. Свещеникът е най-несвободният човек в църквата. От канонична, а често и от икономическа гледна точка, той е напълно зависим от епископа. Как може някой, който не е свободен, да учи на свобода?

Да, разбира се, много свещеници обсъждат украинските събития в кухните си и в свещеническите чатове помежду си. Само малцина обаче излязоха на проповед с осмисляне на случващото се. Също така малцина имат смелостта да говорят за това на енорийските събрания или събиранията на чай. Защо? Заради съгласие с управляващите? Не! Заради вкоренения дух на несвобода! Без значение какво се случва. Страхът и принудителната безпомощност се появяват по-късно като последица от несвободата.

Преображение или шизоидизация?

Втората тема, която искам да разгледам, е свързана с образованието. И по-специално духовното образование. По-точно, може би с липсата му или с много ниското му качество. Образованието би могло да постави бариера пред демоните на невежеството, глупостта и безсмислието. Това обаче не се е случило. Сега тези демони са се развихрили в пълна сила. И, за съжаление, трябва да се признае, че самите институции за духовно образование често са развъдник на заблуда.

Преди време А. И. Солженицин предложи спасяването на народа да стане национална идея за Русия. Наистина, руският народ е загубил твърде много хора във войни, репресии и революциите на 20 в. И е време да спрем. Трудно е да не се съгласим с тази идея на Александър Исаевич.

Сега обаче, когато виждаме каква истерия се надига в обществото във връзка с украинските събития, бихме могли да поспорим с него: с каква лекота хората са готови да обсъждат, да речем, сценарии за ядрен конфликт или да изпаднат в психоза от типа на Дугин-Проханов и на „сатанодицея“,* описана в романите на Владимир Шаров. Може би сега основната идея както за Русия, така и за църквата трябва да стане идеята за дешизоидизацията, за освобождаването от бравурния ентусиазъм, който може да потопи целия живот в състояние на сляпа еуфория, злокобно веселие или, обратно, в мрачната сивота на безнадеждността.

Шизоидизацията е опит да се излезе извън себе си, който изначално е присъщ на човека, но това е разрушителен опит, основан на фалшив екстаз. В духовен смисъл шизоидизацията се противопоставя на това, което във философията се нарича онтологична автотрансформация, а в богословието – преображение. Човек може да надскочи себе си чрез общение със собствената си дълбочина, чрез божественото, което може да открие както в себе си, така и в ближния, чрез любовта към ближния. И тогава границата на личността се преодолява органично, без да се унищожава личността. Шизоидизацията, напротив, откъсва човека от самия него, разделя го на части и това вътрешно раздвоение погрешно се възприема като излизане извън себе си, като разширяване на съзнанието. Шизоидизацията е последвана от песимистична есхатология, мрачен апокалиптицизъм (неминуемо очакване на нов антихрист, живот на принципа „колкото по-зле, толкова по-добре“, „никой няма да те хване“ или „ние ще отидем в рая, а те просто ще умрат“ (Copyright – Путин, В. В.).

Разбира се, не всичко е така еднозначно. Руският народ е мистичен народ. Той има опита на преображението, който са ни показали много руски светци. Зад този опит стои смътното предчувствие за победа над смъртта. Затова в руския народ смъртта често се възприема като истински враг и противник. Всъщност руснаците винаги воюват само със смъртта, т. е. със самите себе си. Разбира се, когато подобно предчувствие стигне до народа, то често придобива карикатурни черти. Нека си припомним поне националната народна забава – руската рулетка или проектите на философа-утопист Николай Фьодоров за възкресяване на мъртвите.

Шизоидизацията е изкушението на преображението. И сега е критично важно дали ние като народ, като църква, ще успеем да преодолеем това изкушение и по този начин да се приближим до истинското преображение, или отново ще пропаднем в бездната и ще повлечем след себе си всички народи…

Отричане на настоящето и „безкомпромисна борба“ с миналото

Screenshot 2022 08 05 140339Една от последиците от шизоидизацията е загубата на себе си, дезориентация не само в пространството, но и във времето. Докато аскезата събира човека като личност, съсредоточавайки волята му съобразно Божията воля в настоящето, при отсъствието на аскетични практики често се наблюдава загуба на личността, разфокусиране на волята. Фиксирането върху миналото често е хитър опит да се избяга от настоящето. Това е някакъв вид подмяна на дневния ред, свързана със същата заучена безпомощност и страх. Ако настоящето стане нормално, то и миналото се осветлява по подходящ начин. Жената на Лот, която се е върнала назад, това е същият образ на човека, който е заседнал в миналото, който не иска да върви напред, който не иска да се спаси. Тази обърнатост назад е типична за нашия народ като цяло. Тя присъства и в църквата.

Липсата на реална политическа конкуренция, свързана с конкуренцията на идеи, партии, варианти на проекти за бъдещето, води до това, че политическата конкуренция преминава в неактуалната плоскост. Състезаваме се и спорим с миналото: в миналото е трябвало да направим това и това, а не така, както е било направено.

Когато комунистите дойдоха на власт, те заклеймиха царизма, Хрушчов заклейми култа към личността на Сталин, Брежнев обвини Хрушчов във волунтаризъм, Горбачов измъкна страната от брежневския застой, демократите заклеймиха комунистите, а Путин се опита да се разграничи от „ужасните деветдесетте (години)“. Почти никога не е имало реална политическа борба, винаги е ставало дума или за преврат, или за „операция наследник“.

В резултат от това губим настоящето. Гайдар успя да създаде икономическа конкуренция. Без политическа конкуренция обаче, без добре развити институции на гражданското общество, икономическата конкуренция, подобно на едно крило на самолет, няма да издърпа страната. Това стана ясно още с приватизацията. Следват: узурпиране на властта, кражби, автокрация, разправа с опозицията, „специални операции“…

Поставяйки политиката в „света на сенките“, в света на миналото, и концентрирайки се върху ревизирането на миналото, ние се оказваме в ситуация, в която същият този „свят на сенките“, шеол, е станал част от настоящето. Ето защо основната политическа характеристика на времето е „безтелесността“: безсилие, гробна скованост, невъзможност за движение…

Днес църковните дейци, облечени в сан или длъжност, смело говорят само за миналото, а ако направят искрено изявление за настоящето, рискуват да бъдат незабавно съкратени или дори да попаднат в затвора.

„Руският свят“ и свещената война

Образователната изостаналост и изпадане от времето се проявява и във фиксацията върху една ексклузивна, квази-месианска идея за „руския свят“, в която „руският свят“ се разглежда не като културно и езиково пространство, а като свещен остатък, като единствено място на спасение. За критиката на „руския свят“ като възможна богословска концепция говорят мнозина. В същото време никой не си е направил труда да обясни защо например идеята за „руския свят“ е еретична, а идеята за „световното православие“ – не. В този случай изглежда че богословското обяснение на причината за промяната на месианската концепция от ексклузивизъм в инклузивизъм не е толкова тривиално. Струва си да припомним, че до средата на 20 в. различните форми на изключителност (включително религиозната изключителност) продължават да са в конфликт в масовото съзнание. Едва със създаването на държавата Израел християнското богословие е в състояние да преразгледа „богословието на заместването“ и в резултат от това да предложи нова месианска парадигма, а именно – „богословие на допълнението“, в което действието на Бога се разпознава не само в нашето „богоспасаемо отечество“, но и в други църкви и народи. Трябва да говорим за това в църквата, вместо да повтаряме мантрата: „Ние сме руснаци, с нами Бог“.

В речите на руските лидери и пропагандисти често се забелязва опит да се свържат настоящите украински събития с Великата отечествена война и да се представят като нейно продължение. И е естествено, че при такъв подход статутът на свещената война трябва да „освети“ и да направи свят статута на „специалната военна операция“. Това обаче не се случва. „Авторитетът на страдалците“ е здраво закрепен за жертвите от Буча и Мариупол, и сега какво трябва да се направи?

Атомизацията като ефект от „социалната хипноза“

Липсата на свобода и неспособността да се види изход от ситуацията е свързана и с навика да се подхожда към всички въпроси чрез вертикалната йерархия както в държавата и обществото, така и в църквата. Ако вертикалната йерархия се е дискредитирала по някаква причина, хората нямат начин и навик да действат по друг начин: или се обединяваме чрез началник, или всеки е сам. Тази атомизация не дава възможност за колективно действие. Тази „социална хипноза“ съществува от много отдавна. В църквата тя има своите основи в клерикалната еклисиология и в неподвижността като такава.

Трябва да признаем, че отношенията в църквата често са отношения на любов, но при това отношения на несвободни, пасивни хора, неспособни на никакви съвместни действия. Максималното, което е възможно тук, е поклонническо пътуване до свети места (т. е. отново в миналото).

Преждевременният Нюрнберг

В демократичните държави партийната конкуренция предполага промяна на курса с една или друга периодичност. Повече свободи или повече данъци, повече или по-малко разходи за околната среда, подкрепа или отхвърляне на определени образователни програми и т. н. В Русия не е установен демократичен начин за смяна на властта, поради което промяната на курса е по-рядко срещана: или чрез дворцов преврат, или чрез предаване на властта на наследник, или чрез революция. На Русия като инертна ретро-страна ѝ е необходимо повече време, за да се разколебае, и е по-трудно да промени курса си, но това не означава, че той изобщо не може да бъде променен. Мнозина разчитат, че последните събития в Украйна ще допринесат за промяна вътре в страната. И сега хората вече са готови да запомнят по особен начин онези, които са сътрудничили „на тази престъпна власт“, сякаш за да подготвят съдебен процес. Нещо обаче подсказва, че това е някакъв преждевременен Нюрнберг, като се имат предвид размерите на страната и инерцията… Русия като система плаща цената за липсата на демокрация с по-малка мобилност и адаптивност към променящите се обстоятелства. Така че основното предизвикателство днес е създаването на функциониращи демократични институции, независими съдилища и т. н. Но това едва ли ще бъде възможно без фиаското на съществуващия режим.

Колко време ще продължи „всичко това“?

Ето един цитат от о. Йосиф Киперман, клирик на Гръцката църква: „Желанията на хората и Божият промисъл често не съвпадат. Колко хора са желали смъртта на Хитлер, срещу когото е имало няколко покушения. Бог обаче държа до пълния разгром на Вермахта. Ако той беше отстранен от висшето командване на армията, може би историята щеше да се развие по друг начин, но най-вероятно не в полза на Германия. Ако Путин умре или бъде отстранен сега, това няма да е от полза нито за мира, нито за Украйна, нито за Русия. Частичното поражение в тази война няма да реши цялостния проблем с тоталитарна Русия, необходимо е пълно поражение, за да се започне възстановяването на всички нейни житейски основи. А Путин, по всичко личи, ще доведе Русия до пълно поражение“.

Сурово и безкомпромисно твърдение. Ще го оставим без коментар. Нека обърнем внимание само на следното.

Според о. Йосиф, „всичко това“ е за дълго време. Докато не се стигне до някакво радикално преосмисляне. При това мащабно преосмисляне. Германия е била на път към Нюрнберг не в продължение на шест години (от 1939 до 1945 г.), а може би в продължение на сто или четиристотин години (спомнете си, например, антиеврейските изявления на Лутер). И изобщо, защо Нюрнберг е единствената възможност? Нима е невъзможен вариантът на собствена развръзка?

И все пак, накъде отиват Русия и Руската църква днес?

Дългофокусна оптика

За да отговорим на този въпрос, трябва да се опитаме да изберем подходящ контекст и да разширим историческия хоризонт на разсъжденията си, като използваме т. нар. дългофокусна оптика. И тогава, от разстояние, в далечна перспектива, може да се види определена свързана последователност от събития. Разбира се, всички тези разсъждения са само опит да маркираме координатна система да видим къде се намираме.

От съществено значение е, че не живеем в предтоталитарна епоха (края на 19 – началото на 20 в.), а в посттоталитарна епоха (втората половина на 20 в. – настоящето). Тоталитаризмът вече се е случил. Според Хана Аренд това е изключително събитие в световната история, което заема централно място в 20 в. Аренд нарича ленинско-сталинския Съветски съюз и хитлеристка Германия тоталитарни режими. Съответно сблъсъкът на тези два режима и настъпилата в резултат от него Втора световна война са определена кулминация на тоталитаризма, „пределна компресия“, „енергиен полюс“. Този сблъсък приличаше на сблъсък на галактики. Според съвременните астрофизици, когато две галактики се сблъскат, свръхмасивните черни дупки, намиращи се в центровете им, генерират мощен гравитационен импулс. Мощността на този импулс може да е достатъчна, за да изведе милиони звезди на нови орбити. По този начин се ражда нов свят и в резултат от сблъсъка се появява нова звездна конфигурация.

Нещо подобно се случи и в края на Втората световна война: върху отломките на разрушения стар свят започна да се ражда нов. Движението на политико-религиозните субекти сякаш промения траекторията си, а понякога и посоката си. Възниква и се укрепва държавата Израел, европейските страни разработват принципите на ново съжителство без войни, протичат процеси на обновление и завръщане към евангелските корени на християнството, търсят се нови месиански концепции…

Също както и в цитираната „космическа метафора“, ние използваме големи числа, големи маси, големи разстояния, големи времеви рамки.

Ако се опитаме да намерим библейски аналогии с това, което се е случило през 20 в., древните библейски събития (7-6 в. пр. Хр.) донякъде напомнят на съвременните, с корекции в мащаба. Разрушителните асиро-вавилонски войни, кървавият сблъсък между Вавилон и Египет, вавилонският плен, падането на Вавилон, началото на Персийската империя на Кир Велики, завръщането на евреите в Светите земи, обновяването на юдаизма (появата на равината и синагогата) – това се случва в древността. По същото време почти синхронно възникват философията в Гърция, конфуцианството в Китай, будизмът в Индия… Всичко това показва, че тогавашният свят сякаш е навлязъл в нова фаза от своето развитие. Ясперс казва, че така нареченото от него „осево време“ (когато митологичният светоглед се заменя с рационален) започва приблизително по същото време.

Първата и Втората световна война, ГУЛАГ и Холокостът, създаването на Израел, обновяването на християнството – това са съществените събититя през 20 в. В този смисъл новият посттоталитарен свят със сигурност не е пряко превъплъщение на света след великия плен, описан в Библията, но е нещо подобно. Тогава войната между двете световни военно-политически коалиции е нова версия на „войната на Гог и Магог“, след която в целия свят се наблюдава стабилна постимперска тенденция. Трябва да се каже, че СССР в началото се движеше заедно с този постимперски тренд (Двадесетият конгрес на партията, размразяването, културният бум и научно-техническият прогрес, перестройката на Горбачов, гласността, демилитаризацията, демократизацията, времето на Елцин). Разбира се, имаше период на политически застой, но като цяло движението не промени посоката си. Това обаче, което виждаме сега, е опит да се върви срещу течението, а за такова движение явно няма достатъчно енергия (звездните купове вече не се сближават, а летят в различни посоки). Доколко сериозен е този опит, ще покаже времето. Например Людмила Улицкая наскоро нарече Русия последната империя, очевидно имайки предвид, че пътят, по който е поел Путин, не може да доведе до никъде другаде, освен до задънена улица.

Сега земното кълбо проверява своята способност да съжителства като едно планетарно цяло. Изходът от настоящата криза ще определи много неща в бъдеще. И никой не може да гарантира, че „енергийният полюс“ на тоталитаризма е в средата на 20 в., че сега не се завихря някаква нова „черна дупка“, някакъв нов „антисвят“, подсилен този път от ядрения арсенал и богословието на „сатанодицея“-та. Засега обаче няма много основания за подобни мрачни прогнози.

Нека се опитаме да се върнем към нашия въпрос. И къде в цялата тази „историческа и космическа“ драма е Руската църква?

Православна „синагога“?

Както вече казахме, своеобразен „концентрат“ след периода на пленничество на Израел е появата на равината и синагогите. Религиозният живот на библейския Израил се е обновявил и е станал конкурентен. Освен храмовото свещеничество, тогава се появяват и нови учители по Тора – равини, които вдъхват нов духовен импулс на Божия народ. Тези равини и техните последователи следват пророците, които предлагат преход от ритуалната, храмова Тора към върховенството на моралната, устна, жива Тора. По този начин в библейския Израел възниква религиозното движение на фарисеите, в допълнение към партията на садукеите, групирана около храмовата върхушка и държавната власт. Докато садукеите в очите на обикновените хора са представлявали властта на свещеническите привилегии, властта на един откъснат, отдалечен елит, фарисеите са се отличавали със своето образование, любов към закона и близост до обикновените хора. Синагогата се превръща в истинска алтернатива на Храма. Трябва да кажем, че това противопоставяне между садукеите и фарисеите продължава достатъчно дълго, дори след разрушаването на Йерусалим и Храма през 70 г. от новата ера, а талмудисткият юдаизъм в много отношения е наследник на фарисейския вариант на юдаизма.

Разбира се, добре знаем, че в евангелията фарисеите са представени главно като противници на Иисус Христос и често в неблагоприятна светлина. Все пак си струва да се има предвид, че, първо, се смята, че самият Иисус е бил близък до кръга на учениците на равина Хилел, и второ, фарисейската среда е била по същество почвата, върху която е могло да покълне семето на християнството сред юдеите.

Както и да е, за нас сега е интересен моментът на противопоставяне между храмовото свещенство, слято с държавните власти, и новото религиозно движение, което набляга на познаването на закона и праведността, а не на храмовата ритуалност.

Ако говорим за Русия и Руската църква и правим аналогии между вавилонския плен и съветския седемдесетгодишен „Вавилон“, тогава в преносен смисъл може да се смята, че първата част от това противопоставяне е налице. Сега сме свидетели на сливането на държавната и свещеническата власт, което е толкова характерно както за древен Израел, така и за постсъветска Русия. Сега т. нар. свещеноначалие както икономически, така и идейно премина в мълчаливо-одобрителна зависимост от държавата.

Ако обаче е така, това противопоставяне трябва да има и втора част. И вероятно можем да говорим за нейната поява. Вече ни се е налагало да размишляваме върху това в изследването, озаглавено „Променящата се църковна норма? Опит за сравнителен анализ на двете духовни движения, в чието начало стоят свещениците Александър Мен и Георги Кочетков“. Тогава отбелязахме, че тези движения успяват да създадат среда на духовно общение, основано на нови принципи. Принципът на христоцентризма е посочен като един от тези принципи. Христоцентризмът е ясна смислова йерархия, в рамките на която някои аспекти на църковността и благочестието, които са важни за повечето други православни енории и общности, тук са приглушени. Постбиблейските текстове и практики, каноните и обичаите, традицията в нейната цялост не се отхвърлят, а се приглушават, като на първо място излиза раннохристиянската църковна практика. Трябва да се каже, че тези движения не са антиклерикални, но ясно се вижда систематичната инициатива за отдалечаване от ритуализма и клерикализма. Важно е да се отбележи, че въпреки многобройните опити за блокиране на дейността им като своеобразни социопространства, те оцеляват и се задържат в лоното на руското православие дълго време и по този начин може да се говори за определена тенденция. Тези движения вече не са единствените. Появяват се и други центрове на духовен живот със същите или подобни приоритети. Обновяването на църковния живот и създаването на алтернативна вътрешноцърковна среда за духовно общуване е започнало, но в никакъв случай не е приключило. Ясно е, че това се е случвало десетилетия и векове наред. И, разбира се, религиозната форма е само необходимата почва. Дали нещо ще поникне върху него, или не, винаги зависи от личния избор. Между другото, и сега в тези движения няма особена вътрешноцърковна или политическа смелост…

Нека се върнем, след такъв дълъг принудителен историософски екскурс, към първоначалния въпрос какво може да се противопостави на демоните на несвободата, шизоидизацията, излизането от времето, атомизацията и квази-месианството. Тъй като тези демони са многобройни, вероятно няма да има един-единствен подходящ отговор. Необходим е по-скоро интегрален подход. И в този подход също ще има интегрален отговор – това са нови духовни социопространства, съчетаващи свобода, откритост, просвещение, актуални задачи, обща кауза, мир, живот… Освен това тези пространства са евхаристийни по дух, а по форма нехрамови, неклерикални.

Каква форма могат да приемат тези социопространства? Най-различна. Ако някой се смущава от сравнението със синагогата, нека измисли свое име. Тук организационно-практическият елемент е от първостепенно значение: енория, катехизация, качествено духовно образование, библейски кръгове, културни инициативи… именно чрез връзката между различните елементи и тяхната взаимна подкрепа може да се появи цялостното и завършено нещо, което създава социопространството като такова. Това може да е отговорът на интегралното предизвикателство, за което говорихме по-горе.

Кога ще приключи „всичко това“? Кога ще приключи тридесет-, сто- или хилядолетната криза на църквата и държавата? Именно когато „това друго нещо“ се развие, когато думите върнат първоначалния си смисъл и свободата ще бъде свобода, мирът ще бъде мир, а знанието ще бъде сила. Тогава може би животът ще стане живот.

* „Сатанодицея“ е термин, създаден по аналогия и контраст с „теодицея“ – опит да се оправдае злото и неговия източник; например, богословско оправдание на извършеното от Иван Грозни и Сталин. Според този лукав мироглед злото и грехът, които взимат върху себе си отделни личности, се оказват „спасителни“ за страдащите, т. е. за множеството репресирани от тях.

Източник: Ахилла


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8yfhq 

Разпространяване на статията: