Страхливостта е майка на всички пороци. Страхливостта и нищо друго. Страхливостта е проказата, която разяжда моята страна. Страхливостта е болестта, която поразява моята родна, трижди болна Църква. Как принизява човека малодушието: честният човек се превръща в мошеник, свободният – в роб, благородният – в некадърник! Страхливостта. Днес малодушието и користните интереси управляват Руската църква в лицето на нейния епископат, развращават младежта, проникват в олтара, разпространяват се като смъртоносна отрова върху живото тяло на Църквата.
Имате нужда от примери? Давали сме много. Нека да дадем още един. Имам огромното неудоволствие да познавам отблизо един от младите епископи на нашата Църква. Познавах го, когато беше йеродякон и току-що беше завършил Духовната академия. Тогава той беше честен човек и искрен, строг монах, макар че никога не е блестял с особени таланти или способности. Но беше добър и любезен човек и прие монашество по искрен подтик.
Спомням си, че веднъж останах в килията му с един свещеник – домакинът беше извикан по някаква работа. Свещеникът, моят спътник, седна на леглото му и веднага стана. Младият монах спеше на голите дъски, а ние напуснахме килията му с топло чувство…
Тогава започна стремителното му издигане към върха. Йеромонах и помощник-инспектор на академията, после архимандрит и инспектор. И накрая, славното събитие: на тридесетгодишна възраст той вече е епископ. За да прекрачи този праг обаче, епископът трябваше да се освободи от някои неща: трябваше да се раздели с множество много добри правила. Трябваше да се забърка с някои одиозни с неясно минало и не особено почтено настояще организации. И така, сега той стои начело на отговорна църковна институция – млад мъж на тридесет и три години, без никакви познания, без житейски опит, без чест, без сърце. И всички негови действия се ръководят само от едно: малодушие, страх да не загуби топлото място.
И това малодушие съсипа един добър и религиозен човек. Безчувствен и безсърдечен, той разваля живота на хората и се обгражда само с посредствени хора. Ех, владико, владико, за каква яхния от леща продаде първородството си! Посочихме само един от безбройните примери от нашата църковна действителност. Те могат да се увеличават до безкрай. Но защо да говорим само за Църквата – нека поговорим за науката.
Един от нейните жреци, професор Павел Сергеевич П-р, почина наскоро. Той не беше „жрец на науката“ в кавички, а наистина знаещ и сериозен човек, от старата руска интелигенция.
След като завърши Московския университет през 1915 г., Павел Сергеевич прекара целия си живот в неговите стени и завърши живота си като професор. Той е автор на редица трудове по логика и в продължение на петдесет години изнася лекции в университета. Професорът се интересуваше от въпросите на антирелигиозната пропаганда, беше почетен председател на клуба на младите атеисти в Московския университет и печаташе антирелигиозни статии. Три пъти годишно ходеше на църква, изповядваше се и се причастяваше.
Неведнъж го улавяли да прави това; той отговорял на началниците си: „Трябва да черпя материал за статиите си“. Пишел проповеди на познати свещеници, обръщал се към тях за благословия и обяснявал антирелигиозната си дейност с желанието си да бъде полезен: „Иначе статиите ми няма да бъдат публикувани“, казвал той.
От какво се е ръководил този учен във всичките си дейности? От малодушие и личен интерес. Личен интерес и малодушие. А хора като Чаковски, Михалков, писатели, композитори, художници, които искат изгонване на честните хора от работа, които хвърлят кал върху невинно осъдените, които презират всички най-добри произведения на нашата литература? Какво ги ръководи?
Личен интерес и малодушие.
Малодушие и личен интерес.
Най-тъжното е да наблюдаваш как бацилът на малодушието и кариеризма прониква в младите хора. И трябва да се пише, да се пише за младите хора, защото страхливостта и личният интерес са ужасни, умели и ловки врагове, врагове на всичко светло, добро и свято.
Преди обаче да се преборим с малодушието, трябва да проникнем в неговата същност, да разберем психологията на страхливеца. На първо място страхливците се делят на спокойни страхливци и войнстващи страхливци. Колкото и да е странно, има и такива страхливци. Страхливият страхливец седи в ъгъла и мълчи. Той дори не се притеснява да аплодира смелия човек и да пролее сълза за съдбата му. Той казва за себе си, че не е дорасъл до смелост и саможертва. Той има съпруга и деца.
Не такъв е войнстващият страхливец. Този човек издига малодушието си в основен закон на съществуването. Той е готов да затвори устата на всички по света. Той е изпълнен с благородно възмущение, когато някой каже истината. Всяка проява на смелост и храброст той смята за лична обида.
Има страхливци епикурейци и страхливци аскети (да, да, колкото и да е странно, има и такива). Страхливецът-епикуреец е симпатичен. От всички категории страхливци тази е най-хубавата. Този поне не лъже и не се преструва. Той е циник, весел и добър човек. Нека глупаците си счупят главите. Защо му е да ходи някъде, след като по света има толкова много хубави ястия, сладки вина и красиви жени.
Не такъв е страхливецът-аскет. При него малодушието е издигнато до висотата на принцип.
Ако става дума за учен, той е страхлив от преданост към науката; ако е писател, той „жали читателя“. Така се изрази един известен московски писател, когато го помолих да се застъпи за един наш познат, който бе изправен пред съда. Случаят не беше политически и ходатайството му бе напълно безопасно, но великият писател отказа, като заяви, че е завършил нов роман и не може да го постави под риск („трябва да пожалим и читателя“).
Между другото, оттогава минаха шест години, а бедният читател все още чака романа. С една дума, страхливият аскет никога не мисли за себе си, не се нуждае от нищо за себе си – той с удоволствие би преместил планини, но е принуден да се грижи за себе си. Смятате, че му е лесно да бъде страхлив? Какво говорите, та той извършва героична постъпка с факта, че ви изоставя в труден момент.
Паустовски някъде много деликатно отбеляза, че крадците никак не обичат думата „открадна“ – те предпочитат да казват „взе“. Страхливците също не обичат думата „страхливост“ – те обикновено казват „благоразумие“ и „предпазливост“.
Особена категория страхливци са религиозните страхливци. Те владеят текстовете („няма власт, която не е от Бога“ и т. н.). Те наричат малодушието си… „духовност“. Всички те са в Бога, реят се в небето, изтъкани са от най-финия ефир – нямат време да слязат на грешната земя и да се занимават с човешки дела. Дори наоколо да има грабежи, убийства, обири, те подминават спокойно: не могат да прекъснат молитвата си заради светски дела.
Откъс от книгата „Стромати“, 1972 г.
Източник: Ахилла
