Мобилно меню

4.8333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (36 Votes)

87887776 1283050611890407 6441802648751439872 nПредлагаме поредното есе от румънската книга „Православният свещеник през 21 в. Скици от един портрет“. Тя включва размислите на двадесет и седем румънски интелектуалци за служението на съвременния православен свещеник. Авторката на есето е актрисата Йоана Пикош-Фъгъдару, ангажирана и с инициативата Pro-life, насочена срещу абортите

Казва се, че в последните дни ще се спасят онези хора, които ще имат твърдостта да отстоят вярата си, надмогвайки хаоса, безумието и безпорядъка, които тогава ще бъдат повече, отколкото са сега. „Човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“ (2 Тим. 3:2-5).

Нищо не се казва за пост, молитва или духовно правило в онези времена. Следователно можем да се изкушим да кажем, че всички тези неща са смешни, нали? Не ни трябва изповедник, не ни трябва Литургия, не ни трябва Църква, изповед или причастяване. Ако имаме Бог в душата (така, както често чуваме да казват хората) и не се самоубиваме е достатъчно, за да се спасим. Дали?…

Но… ние все още не живеем в последните времена. Следователно от нас сега се изисква да вършим повече. Като правим добро в рамките на възможното и според волята на всекиго, успяваме да отложим настъпването на онези дни на преизподнята, тъй като онези дни се приближават в зависимост от позволението ни злото да се нарича добро, а доброто – зло. Практически това е закон на компенсацията.

Бог е създадал цялото творение в хармония и равновесие. Колкото повече ние нарушаваме равновесието, толкова повече светът се приближава към своя край. Ето една индивидуална отговорност.

От само себе си е ясно, че само Божията милост ни задържа що-годе цялостни, но и ние трябва да вършим нещо. Да дадем воля, за да вземем сила. Семената трябва да попаднат на плодородна почва, така че да пораснат и да дадат плод. Върху цимент (или вкаменено сърце) ще изсъхнат. Градинарят (Бог) ни очаква с любов и търпение да подготвим почвата от градината на нашата душа. Дали ще го направим или не, това зависи единствено от нас и свободната ни воля. Но как можем да се подготвим ако нямаме необходимите сечива? От къде да ги набавим? Това място е вярата. Непресъхващият извор на обòжението.

Красотата и устойчивостта на православието се състоят в това, че то не се е разводнило. Останало е вярно на изначалното учение. За да намерим истината трябва да стигнем при корена. Ако имаме примерите, дадени ни от Христос, св. отци, каноните, заповедите, можем да крачим по правия път. Този път ни казва много ясно, че свещеникът е фар, по който можем да се ориентираме на земята, така че да достигнем финалната дестинация в небесата. Един фар свети всяка нощ, един фар стои изправен независимо от времената, които настъпват. Един фар, който свети достатъчно силно, за да насочва отдалечилите се и отклонили се лодки. Той е там и ги очаква.

Как обаче един свещеник става светлина за околните?

Не съм свещеник, не съм богослов, не съм монахиня, не съм човек със свят живот. Какво бих могла да кажа? Най-простото е да се доверя на опита на собствения си живот. Защо? Защото е реалността от общението ми с Бога (можеш да си дадеш сметка дали нещо е или не е от Бога според неговите последствия) и защото отец Клеопа казваше да не даваме съвет за нещо, което не сме преживели. Следователно това, което съм преживяла е най-добрият пример.

Бях едно оперено момиче, търсещо отговори на почти всички екзистенциални въпроси в различни религии и духовни теченията. Родена съм православна, но имам приятели от различни конфесии. Ходила съм на църква от детство, водена от баба си. Преминах през вълните на пубертета, забравяйки за Бога и поставяйки на пиедестал телевизионни звезди. Освен православни храмове, посещавах също и римокатолически църкви, джамии и будистки молитвени домове. Четях Ню Ейдж, флиртувах за кратко и с атеизма. В крайна сметка оставаше въпроса: къде е истината? Могат ли да съществуват повече истини?

Смятам, че искреното търсене подканва Бог да ни помогне да Го намерим. Не защото сме добродетелни, а защото искрено Го желаем в нашия живот. Той очаква да Го призовем, не идва непоканен. Обича ни и уважава нашата свобода. Искаш ли? Искам! Толкова просто и все пак толкова сложно…

В момента, в който се запознах с този, който впоследствие щеше да ми стане изповедник, имах привидно добър живот, но духовно пресушен. Свещеникът се появи и ми даде знак, че е там, в случай, че искам да поговорим, но аз бях тази, която направи крачката към него. С други думи – поисках! В продължение на шест месеца с много търпение (каквото само един родител[1] може да има към дете) ми обясни всичко, което го попитах. Отговори на всички недоумения, всички съмнения, всички несъответствия, всички идеи, независимо колко детински, смешни или нелепи бяха. Казвам това, защото от тук трябва да станат ясни две неща: един свещеник трябва да притежава силна любов, която да трансформира в голямо търпение, но и яснота, с която да очертае духовния път на всеки духовен син или дъщеря. Смятам, че едното без другото не може. Напразно обичаш човека до теб, ако не го дръпнеш за ръкава и не му обърнеш внимание, че потъва. Напразно казваш на човека до теб, че греши, ако не знаеш как да подходиш и използваният от теб метод води до отдалечаването му от вярата. Любовта в Христос, кротостта, яснотата и вътрешната гъвкавост, които преоткрих в отеца, ме подтикнаха да искам да се изповядам, да искам да ходя на църква. Без натиск, без принуда. Истината е, че всичко се случи на основата на искреното ми търсене. Не се задоволявах, не приемах половинчата истина, не търсех красива лъжа вместо суровата реалност.

Хората са горделиви. Аз съм типичен пример. В момента, в който един свещеник ми каза поредица от истини по изключителен прям начин, за който не бях подготвена, се отказах. Обръках се. Но когато този, който ми стана изповедник, ми каза същите неща, но кротко (същевременно решително), посочвайки ми много ясно връзката причина-следствие, тогава разбрах и тръгнах към промяна, която ме откъсна от много стари навици. Тук подчертавам още един значим аспект: да познава, да може, да иска да посочи връзката между причина и последствие. Не само да опрощава греховете, но и да катехизира. За мен именно в това се състои разликата! Иначе човек не се наема да се промени. Ще повтаря същите неща до безкрайност. За да разкъсаме порочния кръг, преди всичко трябва да знаем, че съгрешаваме, след това да знаем къде грешим и от къде започват тези инстинкти. Злото трябва да се отсече от корен, иначе се борим с последствията, а не и с причината.

Смятам, че свещеникът на третото хилядолетие трябва да бъде искрен човек. Със себе си и с околните. Смятам, че свещеникът на третото хилядолетие трябва да бъде хирург на душата, който да обича хората – така, както една майка обича детето си, и да бъде прям и стабилен, както трябва да бъде един баща за своето семейство. Стълб на достойнството. Смятам, че свещеникът на третото хилядолетие трябва да бъде оня капитан, който има чувство на дълг и за саможертва.

Колкото един свещеник е по-доближен до Бога, толкова той по-силно свети на хората наоколо и на себе си. Това е чудна взаимозависимост!

Както се вижда… да си свещеник е голяма отговорност. Почти се замисляш дали свещениците съществуват!? Разбира се, че съществуват. Трябва само да ги потърсим. Не са перфектни, но ние не търсим това. Те са онези смирени хора, които, когато падат, си дават сметка за стореното и се коригират вместо да се оправдават (в това е разликата между тях и нас, останалите). Това са онези хора, които плачат за всяка отклонила се душа и се молят за всички.

Времената, които идват, са трудни и безмилостни. Имаме обаче решението! Вярата и хората, които се намират тук.

За да се намерят всеотдайни свещеници, на първо място те трябва да се родят. Те са деца на някого. Те стават възрастни с качества, формирани от къщи, от училище, от приятелския кръг и т. н. Следователно отговорността да имаме свещеници, способни да се справят с третото хилядолетие, е на всички. Бог ни е сътворил в общение. Какво казваме на бременната жена? Как се отнасяме с нея? Всичко, което тя чувства, чувства и детето и му се отразява с добро или със зло. Как говорим, когато наоколо има деца? Какви примери можем да им дадем? Какви учители сме? А какви приятели? Всичко, абсолютно всичко оставя отпечатък. Разбира се, че и Бог помага, но трябва да имаме съзнанието, че и ние сме отговорни към всичко наоколо.

Ако искаме децата да са близо до църквата – да ги водим в храма! Да ги научим на праотеческата вяра, да не очакваме други да го сторят вместо нас. Ако искаме свещеници, които да имат търпение, любов, добри, кротки слова, обективност, достойнство, яснота, всичко това трябва да се посади в душата на човека от детството. Как? С посещение в храма, общуване с изповедника, чрез изповед, причастяване, осъзнаване значимостта на Литургията.

Виждате ли, че всичко е свързано? Представляват едно цяло. Едното без другото води до невъзможност за усъвършенстване.

Свещеникът на третото хилядолетие е огледало на обществото. Ако искаме да имаме много свещеници, добри, отстояващи истината и стоящи близо до Бога, на първо място ние трябва да бъдем такива, за да се появят те измежду нас.

Слава Богу, че съществуват християнски семейства, които се трудят, борят се, влагат всичките си сили, за да отгледат така децата си, искат да се усъвършенстват, опитват се да разберат колкото се може по-добре своя духовник, вършат общо дело, което да даде плодове.

Промяната идва от нас. Не отвън. Бог е същият. Ние трябва да се действаме различно. Ключът е нашето отношение!

Бог действа чрез свещеника, независимо от личните грехове на този духовник. Това можем да видим и да почувстваме, ако поне малко се смирим. Поради тази причина, да не осъждаме свещениците, защото не е наша работа да правим това. Така както само ние знаем какви вътрешни борби водим, така е и при тях. В нашия случай обаче ние веднага си намираме оправдание, което не правим за другите. Само за собствената си личност имаме смекчаващи обстоятелства…

Свещеникът на третото хилядолетие е свещеникът отпреди сто години, отпреди хиляда години, отпреди две хиляди години. Свещеникът има същото призвание, същата благодат, същата отговорност сега, както и в миналото, както и в бъдещето. Защото правилата са същите. Православието никога няма да се промени. Контекстът е различен, но където има воля, Бог дава възможност.

Смирените хора, свещениците, които освен благодатта използват и своите харизми, както миналото, така и настоящето и бъдещето, носят Божия отпечатък. А там, където е Бог, там е всичко!

Превод свещ. Кирил Синев

[1] На рум. думата părinte означава както родител, така и отец (в духовен план).
Предишно есе: Свещеникът – служител на Бога, не на хората


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/66y4h 

Разпространяване на статията:

 

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата