Предлагаме поредното есе от румънската книга „Православният свещеник през 21 в. Скици от един портрет“. Изданието съдържа текстове на двадесет и седем водещи румънски интелектуалци, описващи очакванията си към православния свещеник в днешното секуларизирано време. Авторът на есето – Октавиан Гордон[1] – е преподавател по класически езици.
Подозирам, че моите очаквания от православния свещеник са свързани със задоволяването на моите егопоклоннически нужди: от начина, по който адаптира тона на литургичните прошения спрямо песнопенията от певницата, до една съвършена проповед, резултат от продължителна богословска и културна подготовка; от способността безупречно да организира своята енория, до желанието и куража, с които се захваща със социално-милосърдна мисия в рамките на енорията. Още искам да знам, че свещеникът умее да разрешава с такт, вежливост, но и с решителност неприятни ситуации по време на богослужение, тогава когато се чуват шумящи (найлонови) торбички, бръмчащи мобилни телефони и две-три каращи се кокони; че е на разположение в разумните граници на едно „работно време“ да ме приеме да си поговорим, ако не лице в лице, поне чрез обмяна на съобщения по интернет или по телефона, от време на време да отслужи водосвет в моя дом,[2] за да поддържаме – така да се каже – традицията. Да бъде пъргав и моментално откликващ пастирски на всяка потребност на енориашите, да жертва времето си, живота и семейството си, за да бъде модел за служение на ближния. И в никакъв случай да не изисква пари или други облаги в замяна на това, което невдъхновено наричаме „пастирски услуги“.
Би ми се искало свещеникът да изразява публично отношението си срещу националното грабителство на страната ни, на което сме свидетели от Революцията насам, вършено и от едните, и от другите; но като че ли би ми харесвало да бъде по-ожесточен срещу другите. Не, не да го видя в расо посред площада на Победата, подкрепяйки човешката правда, но поне ей тъй, на някоя проповед би могъл да вземе някой стих от св. Евангелие и да го плесне върху корумпираните политици от този век. В неделя бих се прибрал вкъщи след св. Литургия по-охладен. Отмъстил си. С чувство на превъзходство: че не съм като другите.
Но както казах в началото, имам чувството, че моите желания се разпиляват и обхващат зоната на самозадоволеността, вместо да направят място на искреното желание за благоугаждане на Бога, забравяйки нещо съществено: на първо място свещениците са и трябва да бъдат служители на Бога, а не на хората. Някой може да репликира с това, че Самият Христос ни заповядва да служим на ближния, казвайки че, който служи на ближния – служи на Бога. Естествено, само че тази заповед е отправена към всички, а не само към свещениците. Което значи, че свещенослуженето е нещо различно от служението на ближния; то е свещенослужене, именно защото с него се слави Бога, и посредничи, респективно славословно (доксологично) обобщава служението на цялата Църква, едновременно на клира и на народа, пред Бога. Така че свещеникът преди всичко трябва да бъде благоприятен на Бога, а не на хората. Не на мен.
В тези над петнадесет години светско преподаване в Богословския факултет в Букурещ си дадох сметка, че въпреки очевидното секуларизиране на процедурата по селекция на бъдещите свещеници, все пак Бог е Онзи, Който Си избира служителите, независимо дали те са дошли да учат богословие, защото така са искали техните майки, или са го решили в момент на екзистенциално объркване. И не изключителното качество на богословското обучение, нито съзряването за една нощ е това, което ги повежда по пътя на автентичното служение, а върховната воля Божия, съгласно критерии, които надхвърлят нашата фарисейско-етическа визия върху портрета, който се опитваме да създадем.
Тогава как би трябвало да изглежда образът на православния свещеник в този постмодерен век, който все пак прилича на всичките двадесет века, изминали от Въплъщаването на Христос на земята? Смятам, че на Бог би Му харесало свещеникът да се откъсне от този век, който и да е той – 21-ви или седемдесет пъти по 21, а не да се опитва да изгради образа си според изискванията на този век, защото така ни харесва. Да ни сочи, в Църквата, пътя към вечността и към Царството; а не да ни предлага решения на злободневни проблеми, вълнуващи само света. За тези последните съществува – или би трябвало да съществува – гражданско общество. Моля, да не се смесват нещата.
Превод: свещ. Кирил Синев
Предишно есе: Свещеник от градския патерик
[1] Университетски преподавател, доктор по филология, син на отец проф. Василе Гордон, дългогодишен преподавател по омилетика в Богословския факултет в Букурещ. Октавиан преподава класически езици, дирижира младежкия хор в храм „Св. Илия-Горгани“, където се развива много активна пастирско-мисионерска дейност (енорийска библиотека, енорийски лист, беседи с видни интелектуалци). В продължение на шест месеца Октавиан беше и главен директор на Националната библиотека в Букурещ. Участва в превода на Септуагинта на румънски. Докторската му дисертация е на тема: „Лактанций – De mortibus persecutorum. Филологически студии“ (2007).
[2] В Румъния съществува обичай свещеникът два-три пъти през годината да извършва т. нар. „пастирски визити“ в домовете на своите енориаши: след Богоявление (практикува се масово), през Великия пост (отслужване на водосвет), преди Рождество Христово (свещеникът с псалта, посещават домовете на вярващите носейки празничната икона и възвестявайки радостната вест, пеейки тропара на Рождество (на румънски език). Всеки свещеник знае много точно за колко семейства отговаря. Чл. 47 от Устава за организация и функциониране на Румънската православна църква гласи: „В епархиите на Румънската православна църква, отчитайки мисионерско-пастирските условия и броя на енориашите, материалните възможности, както и разположението им в градска или селска среда, енориите биват три категории, на базата на установени от епархийските съвети критерии“. В селските енории съществува ежегодна енорийска такса, която се внася от всяко домакинство. (При незаплащането ѝ може да се откаже отслужване на съответно богослужение).
