Мобилно меню

4.6730769230769 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (52 Votes)

168086.pМежду свещеници и психолози отдавна се води необявена тиха война. Та нали и едните, и другите се смятат за познавачи на човешката душа и осъзнавайки, че са конкуренти, често подценяват отсрещната страна. „Цялата тази психология е от лукавия. Трябва повече да се молим и по-често да се изповядваме и всичко ще бъде наред“ – ето такова е горе-долу посланието на много статии, проповеди и беседи на свещеници по темата психология. Отсреща „обстрелват“ дори с по-тежки снаряди: „Бог е просто проекция на бащината фигура, която липсва на човека. А с молитвите, общуването с поповете той компенсира детските си травми. Пък и църквата възпитава у хората чувство за вина, срам – най-токсичните емоции, тя култивира страдания и лишава човека от радост“. Това е доста груб преразказ на възгледите на онези психолози, които са настроени решително против вярата и религиозността.

Има и изключения. Лично аз познавам поне трима свещеници, които се отнасят положително към нерелигиозната психология, а също и няколко вярващи (но не религиозни) психолози.

Като цяло обаче налице е постоянен конфликт. Всяка от страните разполага със собствен инструментариум за решаване на нашите душевни проблеми. Психолозите и психотерапевтите дават консултации, провеждат тренинги, а свещениците дават съвети по време на изповед, разказват как да се молим и да изпълняваме заповедите. Въпреки различните подходи обаче, и едната, и другата страна имат общи ценности и цели, но съществуват и стереотипи, които пречат на нормалния диалог.

Стереотипи от страна на вярващите:

1. Нерелигиозната психология отклонява хората от вярата – следователно е от лукавия и не е нужна на вярващите

Когато някой се увлече по психологията, той наистина може да стане невярващ. Има такива случаи – хората започват да четат съвременни издания за психологията и във времето спират да ходят на служби, напълно забравят за Църквата. Би било преувеличено обаче да твърдим, че за такова решение могат да повлияят една или няколко книги. Смяната на мирогледа винаги е продължителен процес, в който играят роля не само възгледите за душата на човека, но и качеството на контакта с обкръжението му в общността, степента на доверие към свещеника, репутацията и емоционалната компетентност на самия свещеник и останалите вярващи.

Хората си тръгват от църквата и без да са чели книги по психология. Има много причини да бъдат отблъснати от вярата – липса на прогрес в духовния живот, някои постъпки или думи на самите християни, които не съответстват на очакванията им… Отначало човек преживява силно и дълбоко разочарование и чак след това си тръгва. Открива в книгите аргументи как да оправдае това свое решение. По принцип хората променят мирогледа си не защото са прочели някоя нова книга, а понеже повечето от очакванията им за начина на живот не са се оправдали при предишния им мироглед. И тук не става въпрос за християнството или психологията, а за личната история на всеки един човек.

2. Цялата психология е основана на Фройд, който свежда мотивите за човешките постъпки единствено до половия инстинкт, а това е приземена представа за човека

Тази представа за Фройд е изкривена. И терминът му „либидо“ не се отнася до половия инстинкт, а по-скоро до самия стремеж да се живее. Да живеем пълноценно, а не бавно да влачим своето съществувание. Макар да е един от бащите-основатели, сега Фройд далеч не е смятан за такъв авторитет, както през първата половина на 20 в. Мнозина не споделят неговите възгледи, дори и сред невярващите психолози, да не говорим за такъв велик психолог, какъвто е Виктор Франк, който има много концептуални различия с Фройд.

3. Молитвата и изповедта е по-полезна от психолозите или беседите с психотерапевтите

Все едно да кажеш, че в медицината бинтът е по-важен от памука. Или че скалпелът е по-полезен от системата за вливания. За всеки случай има подходящ инструмент. Нещо повече – човек, който изпитва силно чувство за вина или срам, може да изпадне в още по-дълбока депресия при продължителна или дълбока изповед пред някой пореден младостарец, въобразил си, че е свят.

4. Човек, който води духовен начин на живот, не се нуждае от каквато и да било психология; той се развива напълно хармонично и без нея, благодарение на молитвата и участието в тайнствата

Това донякъде е така – психологията не е нужна на всички и не винаги е необходима, както и медицината – към нея рядко се обръща някой, който води здравословен начин на живот. Работата обаче е там, че ако изключим от това твърдение вярата, то пак ще бъде вярно. Може да не бъдем вярващи и в същото време да сме емоционално зрели, да умеем да управляваме емоциите си и да влияем положително върху другите. И все пак да сме далеч от религиозността. Хората се стремят не към психологията и не към Църквата, дори не към Бога. Те искат да бъдат щастливи, искат да бъдат ценени и обичани. Някои откриват всичко това в Църквата, други – в психологията, трети – на други места.

Стереотипи от страна на психолозите:

1. Църквата манипулира хората и възпитава в тях най-токсичните емоции – срам и чувство за вина

Срамът и вината наистина могат да подействат разрушително върху душата на човека. Тези чувства обаче биват използвани от ръководствата на всички големи колективи. Без тези чувства човечеството изобщо нямаше да може да оцелее. Друг въпрос е, че и прекаленото акцентиране върху вината и срама наистина може да се превърне в нещо като автоимунно заболяване. Вместо да ни защитят от всичко лошо, тези емоции могат да предизвикат толкова много силни самоосъждащи мисли, че да изпаднем в депресия или на църковен език – в униние. Подобни крайности наистина се наблюдават сред религиозните хора, но се смятат за патологии на духовния живот. В православието има специален термин за такива отклонения − „прелест“, т. е. лъст, лест (лъжа, заблуда) в превъзходна степен.

Теоретично е възможно човек да бъде напълно излекуван не само от невротично преживяване на чувството за вина, а от всякакво преживяване на собствената вина. Тогава обаче ще трябва да се премахнат всички ценности, с които живеем в колектив. Здравото отношение към чувството за вина е добре описано от съвременния православен психолог и писател Александър Ткаченко:

„Да живееш без никога да си изпитал чувство за вина е присъщо, разбира се, само на психопати или духовно умъртвени хора, за които грехът е станал норма и вече не носи душевна болка. Но пък да пребиваваш в такова състояние постоянно, като го направиш привично, също не е правилно и полезно, тъй като в духовния живот на християнина то е само подбудителен мотив към покаяние. Изцелява обаче не това състояние, а самото покаяние, т. е. изоставянето с Божия помощ на греха, заради който изпитваш чувство за вина. А след покаянието идва и духовната радост и благодарност към Бога за изцелението. И в този случай чувството за вина е само емоционален маркер, че съвестта ни е неспокойна, че нещо я мъчи. Спор няма – това усещане е нужно. Но въпреки това то не бива да се разглежда като нещо ценно самостоятелно, откъснато от покаянието. Още повече като свидетелство за правилен духовен живот“.

2. Църквата възпитава у хората страх, като ги заплашва с адските мъки

Словосъчетанието „страх Божи“ се среща често в църковните проповеди, както и призиви „да се боим от Бога“. Всъщност става дума за благоговението пред нещо или някого, който ни е особено скъп. Думата страх се използва със значението на боязън да не загубим емоционалната връзка и качеството на контакта с другата личност, в случая с Бога. Просто терминът „страх Божи“ идва от Късната античност и Средновековието, когато е бил възприеман далеч не толкова негативно, както в днешно време, и когато истинският страх пред страховития Всевишен наистина е спасявал хората от аморално поведение.

Адските мъки, както и райското блаженство са метафори на страданията или радостта. Според църковното учение навиците на деструктивно поведение (греховните страсти) причиняват страдание в този, временния живот, а ако останат с нас завинаги, ще бъдат източник на непоносима болка във вечния.

Както и обратното: навиците на осъзнатото и възвисяващо поведение (добродетели) носят радост и удоволствие още тук и те ще ни изпълват и вдъхновяват и в живота ни след прага на смъртта.

3. Християнството създава забрана на радостта и култ към страданията, дори самият Христос е показал пример как трябва да страдаме

На пръв поглед е точно така. В Църквата има култ към мъчениците, традиция на аскезата, т. е. крайно ограничение не само на удоволствието, но и на битовия комфорт. Ако погледнем обаче основата, Новия Завет, ще намерим не само заповедите „обичайте враговете си“ или „обърнете и другата буза“, но и „винаги се радвайте“ и „за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“. Нещо повече, в някои епизоди на Евангелието Иисус явно леко се шегува със събеседниците Си.

Правилният превод на мъченици е свидетели. Хора, познали безсмъртието и любовта на Бога и затова готови да преминат през всякакви препятствия, за да запазят тази любов. И именно това се смята за ценно в тях – как те са ценили отношенията си с Бога.

Аскезата е не просто самоограничение в храната или битовия комфорт, а настройка на собствените ни филтри на възприятие съобразно ценностите ни. Чувстваме, че месото или обилната храна пречат да се молим на Господа, а ценността на молитвата е над ценността на всяка обилна или месна храна.

И никой не забранява да се радваме – напротив, дори ни призовават да се радваме. Християните имат обща свята трапеза, по време на която четат и пеят песни и стихотворения за Бога. Нарича се Литургия или всенощно бдение. Има традиция на благотворителност, помощ за нещастните, която също носи много радост и позитивни емоции.

Забраната за радост в стил „Както Господ е търпял, така и ти ще търпиш“ също е изопачение. Страданията на Христос не са пример за подражание, а Неговият личен път към безсмъртието и към онова, дето ще донесе утеха на всички хора, които ще изпитат Неговите страдания. Понякога казват, че това е цената за изкуплението на човешките грехове, но този възглед е остарял и представя Бога като дребнав садист, комуто са нужни страданията на собствения Му Син, за да прости на хората. Докато те са свободни да избират между добро и зло, злото винаги ще си намери пролука, а това означава, че ще има и страдания. Във всяко страдание обаче човекът не е сам – Бог вече го споделя с него.

4. Християнството лишава човека от свобода на волята и учи всички да бъдат раби Божии

Терминът „раб Божи“ възниква в робовладелския Древен Рим и е знак за по-високия социален статут на християните. Едни са роби на императора, други на сенатора или на консула. В по-голямата си част обаче античното общество се състои от роби или безправни, затова рабът Божи очевидно е нещо повече от роба на някой човек. С течение на времето терминът придобива сегашното унизително звучене, каквото преди не е имал. И твърде дългата му употреба в църковна среда говори единствено за печалното забвение, в което са изпаднали думите на Христос към учениците Му: „не ви наричам вече слуги; … а ви нарекох приятели“.

Практиката на отказ от своята воля идва от монашеството и е уместна само и единствено там. Но тя е разпространена не само сред християнското монашество и не само в религиозните колективи. Всеки треньор или наставник винаги ще очаква от своите ученици да спазват неговите правила и да уважават неговите ценности, иначе не може да се изгради процес на обучение.

Внимателното и проникновено четене на Новия Завет винаги ще ни насочи към това, че става дума за личната отговорност за собствената ни съдба, а не да предадем своята воля на други хора. „Не наричайте себе си учители… и наставници и никого на земята недейте нарича свой отец…“, „защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден“.

Това накратко са стереотипите, които пречат на диалога между психолозите и духовенството. Има и общи теми, но те трябва да бъдат обсъдени в отделен материал.

Превод: Анна Георгиева

* Головин, В. „Почему священники и психологи не любят друг друга“ - В: Ахилла.ру (бел. прев.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/686ww 

Разпространяване на статията:

 

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата