Мобилно меню

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (12 Votes)
Някои сигурно ще се запитат каква позиция може да има Църквата по една политическа и обществена тема като правата на човека? Правото на намеса от страна на Църквата в обществената сфера от мнозина се отхвърля абсолютно, а от други – относително. Някои твърдят, че Църквата няма социално учение, а други приемат, че Евангелието може да просвети и вдъхнови светските дейности. Без да се впускаме в безкрайните спорове, отминали и настоящи, между богослови, социолози и политици по този въпрос, бихме се осмелили да твърдим, че християнското откровение има и социални и светски измерения, въпреки факта, че Новият Завет отдава преобладаващо значение на личността, отколкото на обществото. Иисус не се явява като политически деятел или обществен реформатор, но всъщност като вестител на радостното послание на Царството Божие. В Неговата проповед на планината Той прогласява един нов закон на лично поведение, по-висш от изискванията на правото и правосъдието, регулиращи междуличностните връзки в гражданското общество. Въпреки това, дори и ако Новият Завет не съдържа пряко и ясно социално учение, то неговото послание по догматичните и етични цели има и толкова революционни социални измерения, че може да вдъхнови един нов социален ред, действително справедлив и братски.

Повече от петдесет години изминаха от забележителната Световна декларация за правата на човека, обявена от Обединените нации през 1948 г., която бе едно от най-важните действия на ООН. Тя бе предхождана от Великата харта на свободите (Магна харта, 1215 г.) и Декларацията за правата на човека и гражданина (1789 г.), след което последва Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (1950 г.), позната и като Европейското съглашение от Рим, влязло в сила на 03.09.1953 год. Тези текстове изразяват болката от потъпкването на правата на човека и решимостта на народите да ги бранят с цената на всички жертви. Започвайки от принципа за ненасилие над човешката личност, те описват с яснота целия широк спектър, който покрива необходимостта от уважение към човека във всичките му проявления и от отхвърляне на всяко ограничаване в изявата на човешкия живот и свобода. Тези декларации подчертават неотменното задължение на обществото да уважава основното равенство между хората и така да изчезне дискриминацията на човешките същества, както в обществения, така и в образователния дял, по причина на етническа принадлежност, произход, цвят на кожата, социален статус, език и религия. Човешките права обхващат личните свободи, свободата на словото и убежденията, премахването на глада и недоимъка и на всяко вмешателство в личния живот на човека, и в телесната му цялост. В същата рамка са поставени и гарантирането на мира, защитата на околната среда, предотвратяване поставянето в зависимост на човека и народите от организирани политически, военни и икономически структури. С една дума признато е, поне теоретично, че всеки човек има право да се храни, да се облича, да има място за живеене, да избира свободно начина си на живот и да основе семейство, да получи образование, да се труди, да бъде зачитано достойнството му, да бъде уважаван, да бъде осведомяван обективно, да действа съгласно своето съзнание, да запази неприкосновен личния си живот, да получава честно и независимо правосъдие и да изразява своята вяра в религиозен аспект. Всички тези права са завоевания на цивилизования свят и въпреки това си остават предимно мъртви букви, а горчивата действителност разпръсква нашите мечти и отравя със скръб будната ни съвест.             

В действителност днес нарушаването на човешките права е, бих казал, толкова всеобщо явление на планетата, че вече е срамно да се говори за Човека и неговото достойнство. Ако бихте желали да ви разведа на една експериментална разходка в различни части на света, ще имате тъжната привилегия да изпитате заедно с мен не само негодувание, а и отвращение от пътя на човечеството в края на 20 век, защото ще се уверите, че повече от 100 милиона човешки същества днес са роби и от тях 90 % живеят в развиващите се страни. Ще видите деца – работещи до изнемога, деца – продавани като стока, деца – удавени в проституция, деца – подарявани за изплащане на дългове, деца – купувани заради слабите им сили и възможности за работа. Африка, Азия и Латинска Америка представят днес тази непоносима гледка на мизерията, робството, детската проституция, етническата дискриминация. В Индия 2 милиона души работят без заплата, за да изплатят дълговете на предците си. В Хаити болшинството от населението работи във фермите по 14 часа на ден 7 дни в седмицата за 4 гурда, когато един килограм ориз струва 0,3 гурда. В Мексико хиляди деца остават безпризорни и стават жертва на токсикомании, алкохолизъм и недояждане. Наскоро специалисти на ООН отбелязаха използването на деца в иранската армия. През 1981 година Международното бюро по труда изчисли, че 52 милиона деца в целия свят работят при отчайващи условия. През 1982 г. техният брой нарасна на 75 милиона. В Мароко момиченца на 8-12 години работят по 72 часа на седмица, превити на две, произвеждайки килими. Амнести Интернешънъл уверява, че в много страни постоянно се нарушават човешките права. В Източна Европа хиляди са затворени за политическите си убеждения, в Съветския Съюз продължават да работят психиатрии, концентрационни лагери и специални затвори за инакомислещите. В Турция 350  политически затворници са умъртвени с мъчения. Неотдавна тази организация подаде Изложение в Подкомисията по правата на човека на Обединените Нации, заседаваща в Женева, в което обяви, че през 1982 г. 30 нови страни са влезли в алармения каталог за нарушаване правата на човека. Сред тях са били европейски страни (Ирландия, областта Косово в Югославия, Турция), азиатски (Сирия) и латиноамерикански (Гватемала, Чили и т. н.). В Албания гръцкото малцинство се лишава от най-свещеното право на всеки човек – правото да почита Бога, в Когото вярва и да говори своя майчин език. В богатите страни, въпреки икономическата стабилност, мултинационалните компании монополизират пазара и упражняват принуда над масите като се намесват в личния и обществен живот на хората, а от друга страна политическите режими злоупотребяват със средствата за масово осведомяване с налагане на пропаганда и промиват мозъците на гражданите, за да заличат тяхната способност за независима преценка при свободния им граждански избор.

Това откъслечно изброяване на случаи, показващи нарушаване правата на човека ни дава добра предства за това какво се случва днес на нашата планета в тази посока. И въпросът, избликващ спонтанно в душата на всеки добронамерен и вярващ човек, е: кой би могъл да поправи положението и накъде отива по този път светът? Декларациите, приети през годините, са останали документи, неподписани от много страни. Ратификациите за предотвратяване на нарушенията са почти фиктивни. И въпросът остава открит. Какво би могла да предложи Църквата в решаването му днес?

При тези думи някои сигурно ще се запитат каква позиция може да има Църквата по една политическа и обществена тема като правата на човека? Правото на намеса от страна на Църквата в обществената сфера от мнозина се отхвърля абсолютно, а от други – относително. Някои твърдят, че Църквата няма социално учение, а други приемат, че Евангелието може да просвети и вдъхнови светските дейности. Без да се впускаме в безкрайните спорове, отминали и настоящи, между богослови, социолози и политици по този въпрос, бихме се осмелили да твърдим, че християнското откровение има и социални и светски измерения, въпреки факта, че Новият Завет отдава преобладаващо значение на личността, отколкото на обществото. Иисус не се явява като политически деятел или обществен реформатор, но всъщност като вестител на радостното послание на Царството Божие. В Неговата проповед на планината Той прогласява един нов закон на лично поведение, по-висш от изискванията на правото и правосъдието, регулиращи междуличностните връзки в гражданското общество. Въпреки това, дори и ако Новият Завет не съдържа пряко и ясно социално учение, то неговото послание по догматичните и етични цели има и толкова революционни социални измерения, че може да вдъхнови един нов социален ред, действително справедлив и братски. (Виж “Правилно ли е Църквата да се намесва в обществените въпроси?”, сп. Съвременни стъпки, Януари-Март, 1980, с. 9).

Освен това, въпросът за човешките права засяга и “естественото право”, което е историческо конкретизиране на индивидуалния характер на човека, и Църквата се чувства упълномощена да го включи в социалното си учение, защото то е израз на Божия план за усъвършенстване на Неговото творение – човека. Божественото Откровение и естественото право са основата на църковното учение, и двете са насочени към защитата и духовното развитие на човека. Правото намира в Христовото учение най-съвършения си израз, тъй като Христос е за човека единствената истина и единственото спасение.

Компетентността на Църквата да се намесва в обществените въпроси и особено по анализираната тук тема, извира както от факта, че християнското послание на спасението и истината на Откровението се отнасят до човека в неговата цялост, и в индивидуалното, и в общественото му измерение, така също и от принципа, че социалните и икономически проблеми имат и неотделима от тях нравствена страна. Със сигурност Църквата не е някаква икономическа или политическа сила, но тя е човешко общество, имащо правото да навлиза в живота на хората под религиозна форма и с религиозни цели.

Църквата не може да постави като основа на своето мислене християнското учение за човека, основавайки се само на правата на човека.

Християнската антропология разглежда човека като едно несравнимо достойнство, приема го като творение Божие, осиновено от Бога, “богоизваян” – както пише св. Василий Велики (PG 31, 212), “това велико и достойно съкровище”, според св. Григорий Нисийски (PG 44, 132). Кръвта Христова спаси човека, изкупи го от проклятието на Закона. Човекът има вечно предначертание и това го поставя над светското общество, имащо преходни цели. Според св. Максим Изповедник: “към това ни призовава Бог, да станем причастни на божествената природа и в Неговата вечност участници, и да се явим на Него подобни по благодатта на обожението” (PG 90, 1193). Главенството на човека над цялото съзидание го показва като върховното изражение на света, имащо несравнимо значение. Св. Григорий Богослов ще го подчертае епиграматично: “Бог е сътворил човека в малкото велик, надзорник на видимото творение и тайна за незримото, земен и небесен, временен и безсмъртен, привързан към Бога... Какво ново тайнство за мен... Малък съм и велик, смирен и величествен, тленен и безсмъртен, земен и небесен”. Център и творец на икономическия и обществен живот е човекът – чедото Божие. Вече няма различие между юдеин и елин, роб и свободен. Всички са равни в Христа. Всички хора са братя и трябва да живеят в обич и мир. Всички трябва да се наслаждават на радостите на живота и благата на света. Бедните и изоставените не са втора категория хора - те са избраниците Божий, най-обичните Негови деца. Христос спаси душите, но се грижеше и за телата. Човекът трябва да се очисти и спаси както духовно, така и телесно, и не само от греха, а и от естественото и временно зло, което е следствие на греховността. Християнското разбиране за човека е по-богато и по-дълбоко от онова, което може да има самият човек за себе си само по собствената си логика. Св. Св. Григорий НисийскиСв. Григорий ПаламаГригорий Палама ще подчертае: “не само душата нито само тялото се наричат човек, а тяхната свързаност” (PG 150, 1361). Атеистичният хуманизъм направи грешката да раздели човека от Бога и да го провъзгласи за независимо същество, базирано единствено на собствените му сили. И резултатът беше потъпкването на човешкия образ, разрушаването на човешкото изражение в хаоса и отхвърлянето на всяка човешка ценност. В противовес Христовото Евангелие, формирайки във всеки един от нас съзнанието за действителния му произход, принадлежност и предначертание, създава един истински хуманизъм, човечност с човешко лице, уважаваща личността и свободата на другия.

Атеистичният хуманизъм издигна стени между хората, раздели ги на класи, отне от тях дара на свободата, хвърли ги в Гулаг-а на робството и в Апартейда на етническата дискриминация, изкриви техните измерения в обезобразяващото огледало на материализма и хедонизма. Особено в Европа той искаше да основе благоденствието на човека едностранчиво и изключително върху технологията и науката, но всъщност се ограничи само с прокламациите си, които дори и да не бяха измама, си останаха мъртви букви без отзвук в живота на хората. Правото на живот и свобода не е ограничено в една идеология или теория, то е предпоставка на човешкото съзнание, но когато е просветено от божественото Откровение, а не отделено и еманципирано от волята Божия. Едно такова съзнание рискува да се заблуди в безкрайните украшения на светската мисъл и опасността от пълен неуспех в постигането на целите е най-вероятният му край.

Църквата не предлага никаква обществена система нито показва някакъв конкретен път за икономическо поправяне на изостаналите общества и държави. Тя не налага някаква готова рецепта като трето решение между капитализма и комунизма или социализма. Църквата изхождайки от чисто богословска основа посочва човека като образ Божий и отстоява неприкосновеността на човешката личност. Тя насочва, според възможностите си, в тази посока мисълта на хората, слушащи нейния глас, а така и международните политически декларации, отнасящи се до правата на човека да може да се каже, че отразяват по някакъв начин църковното мислене. Църквата трябва да даде критерии за едно правилно поставяне на човешките същества над техните проблеми и е длъжна да оценява и да говори дали всяко взето решение е или не е съгласно с нравствения ред, уважава или нарушава справедливостта и обичта, развива или оковава човека в постигане на неговото съвършество, и основно на неговите права в някакво конкретно измерение.

Църквата е длъжна също така да развива човешката съвест и тя да достигне до своята пълна хармония със Закона Божий. Където липсва такова развитие на съвестта за отговорност към правата на човека, позитивното право самό не може да постигне много освен твърде малко неща.

Църквата е изпълнявала и продължава да изпълнява в тази посока своя дълг. В Европа още от миналия век, много преди Обединените Нации да формулират и провъзгласят своята знаменита Декларация (1948 г.), Римокатолическата църква в енцикликата си Rerum Novarum на папа Лъв ХІІІ (1891 г.) е подчертала нуждата от защита на човешките права, които тогава не са наричани с това понятие, а с понятието “естествените човешки права”. По-късно папа Йоан ХХІІІ в енцикликата си “Pacem in Terris” (1963 г.) за пръв път въведе в речника на Римокатолическата църква днешното понятие “човешки права”, което вече е утвърдено в цял свят. Тази Енциклика е наречена “първото провъзгласяване на правата на човека в учението на папите”. Вторият Ватикански събор със своите разпоредби “Gaudium et Spes” (За Църквата в съвременния свят) и  “Dignitatis Humanae” (За религиозната свобода, 1965 г.), формулира ясни позиции за човешкото достойнство и неприкосновеността на човешката личност.

В Протестантството срещата с движението за правата на човека се осъществи на учредителното събрание на Световния съвет на църквите, свикано в Амстердам, Холандия. Православната Църква, непоклатимо стояща върху светоотеческото й предание не е спряла да се позовава на хилядолетното учение на своите Отци, което още от ранните години на християнството е формулирано в техните съчинения и е напоило цялата християнска мисъл. Православната Църква, намираща се от много векове дори и до днес под страданието на многообразни преследвания и угнетявания в различни точки на света, не е имала улесненията да формулира теоретични принципи, различни от тези на нейните Отците, но това не я е възпрепятствало да прилага в пастирството си на принадлежащите й народи от векове християнското учение за уважение на човешката личност и нейната защита от тиранското своеволие на всеки вид подтисничество. По обективна оценка привилегиите, дадени от поробителя на Църквата ни през периода на турското робство, всъщност са действали като защита за човешките права на поробената рая, осигурявайки й елементи на някаква свобода.

Днес Църквите издигат глас на протест срещу потъпкването на човешките права и със своите отговорни изяви го заклеймяват, защитавайки точното спазване на основните принципи на християнското учение, а  паралелно с това се борят за премахване на бедността, за победа над безработицата, за спасяването на децата от всеки вид експлоатация. За пример бих могъл да се позова на последователните призиви, като тези на германските епископи за разоръжаване и мир, на австрийските по същия въпрос, на папа Йоан Павел ІІ от 1-и януари 1983 г. за диалог за мир, на всички християнски църкви, на чилийските епископи, както и на тези от Латиноамериканските страни за защитата на човека от подтисничеството, от бедността и неграмотността, на Полската църква, предвождаща борбата на полския народ за завоюване на основните обществени права, на цялата Православна Църква срещу етническата дискриминация, за мир и т.н., което е записано и в дневния ред на подготвяния Свещен и Велик Разширен Събор.

Развитието на следвоенната действителност на земното кълбо е покалало, че хората не са се поучили в нужната степен от грешките и страстите на миналото, затова и не се свенят самоосъдително да ги повтарят в едно ново изпитание, заплашващо с пълно унищожение цялото човечество. Бруталното потъпкване на човешките права е очевиден израз на страшната нравствена криза, от която страдат нациите и народите, и която е непогрешим показател за лошото качество на живота ни. Тази действителност налага събуждане на съвестите ни, за да спасим нашия живот. Законовите правила, приети за защита на човешките права, имат малка значимост и стойност, ако хората не възприемат и не въплътят своя дълг към тях. Ако не бъде всеобщо разпространено учението на Църквата за човека като оживотворен образ Божий, политическите режими и икономическите групировки ще подтискат все повече правата на човешката личност. Ето защо Църквите не трябва  да спират да подчертават тази насъщна нужда. Може би хората, дори и късно, пред опасността да се самоунищожат изцяло, ще се убедят, че е нужно всички да живеят в мир и единство, уважавайки един на друг правата си.

Превод: Владимир Петров

* Словото на Негово Блаженство е произнесено през 1982 г. и е публикувано в Дръзновение – месечното информационно списание на Атинската архиепископия, бр. 64, юни-юли 2006 г. Използваните статистически данни със сигурност са остарели, но по преценка на преводача текстът е представен без корекции и съкращения в интерес на неговата достоверност с оригинала. Сигурно е също така, че днешната статистика е по-различна от тогавашната, но по понятни за всички нас причини това в никакъв случай не означава “развитие в позитивна посока” особено за България, уви, напротив. Всички видяхме как беше приет новият Закон за трансплантациите на органи, тъкани и клетки, разбрахме недвусмислено какви интереси защитава, а колко от нас се запитаха какво каза БПЦ по въпроса и защо продължава да мълчи? Важно е да се разбере, че изложението не е просто едно слово или мнение на Еладската православна църква по въпроса за правата на човека, а става дума за програмен документ, залегнал в основата на църковната политика по тази толкова важна и болезнена тема. Позиция, която Еладската Църква  твърдо е остоявала не само в рамките на собствената си страна, а и принципно в глобален мащаб, през всички времена и пред всички народи като истинска Църква Христова (бел. прев.).

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aac4h 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.