Румънската православна църква насърчава християните да даряват свои органи, когато това е нужно за спасението на живота на друг човек. Това става ясно от текст, публикуван неотдавна на официалната страница на Румънската патриаршия.
Жив човек може да дари на нелечимо болен част от черен дроб, костен мозък или един бъбрек. Църквата насърчава това дарителство, когато то е акт на любов към болния, не е „предмет на сделки“, извършва се доброволно и при пълна умствена яснота на даряващия, с ясно изразено писмено съгласие. Църквата благославя хората, които евентуално могат да направят такива жертви, но също така разбира и тези, които не могат да направят това, като зачита свободата на решение на всеки човек.
Досега Църквата се беше включила в обществения дебат относно използването на органи на починал човек за трансплантация. Според църковната позиция даряването на органи е акт на себеотдаване за ближния и може да бъде насърчавано, но като се изключи възможността за злоупотреби. „Макар да се твърди, че дарителството е израз на любов, то по никакъв начин не поражда морално задължение за дарение; актът на дарението е пълна и несъмнена проява на свободна воля. Само съзнателното съгласие на дарителя разкрива неговата любов и дух на жертвоготовност, доверие и интерес към ближния“. Съгласие могат да дадат роднини, но само след като „законът предвиди ясни правила относно съгласието, за да се избегнат съмненията за продажба на органи от роднини“.
Освен това, за да не се допускат злоупотреби, каквито са възможни, когато става дума за животоспасяващи и скъпи операции, в църковното становище се казва: „Смъртта като ефективно прекратяване на живота предполага: 1) спиране на сърцето; 2) липса на спонтанно дишане; 3) мозъчна смърт. Тези три условия трябва да бъдат изпълнени едновременно и изцяло, за да се избегнат грешки, достойни за съжаление“. И още: „Смъртта като отделяне на душата от тялото остава загадка. Никой няма да може да каже точно, че това отделяне съвпада с мозъчната смърт; може да съвпадне, да предшества или да последва мозъчната смърт. Бидейки създаден по Божи образ, човекът е ценен дотолкова, доколкото неговият първообраз е отразен в него. Докато изпълнява заповедта за любовта и остава в Бога, Който е любов, той е член на Христовата църква. От тази гледна точка даряването на орган, тъкан и дори на капка кръв от любов към ближния означава себеотдаване и саможертва на целия човек в същото мистично Тяло Христово, което изключва възгледа за човешкото тяло като просто средство за физическо изцеление на някого или като склад за резервни органи“.
Църквата не може да се съгласи с трансплантацията на ембрионални тъкани, която носи риск от засягане на здравето на плода, нито с използването за трансплантация на органите на ацефални или хидроцефални новородени. По същия начин не можем да се съгласим с тенденцията някои да стават донори на органи, при условие че са евтаназирани.
Призовава се също така към отхвърляне на „всякакви сделки с човешки органи и всякакво използване на критични ситуации и уязвимости на потенциални донори (които са лишени от умствена или физическа свобода и други уязвими социални групи)“.
Относно лекарите, участващи в процеса на трансплантация, се казва: „Дарът на знанието и откриването на новото идва от Бога; човекът носи отговорността да използва това знание не срещу ближния и света, а за поддържане на достойното присъствие на личността в творението и за осъществяване на смисъла на съществуването. В този контекст лекарят трябва да е наясно, че е инструмент и сътрудник на Бога за премахване на проявата на злото в света като страдание“.
