Навпактски митрополит Йеротей (Влахос) даде обширно интервю за регионалната телевизия Nafpaktianews относно своето участие в Светия и велик събор на Православната църква. Митрополитът, който стана известен с активните си писмени и устни критични коментари преди началото на Събора на Крит и взе дейно участие в неговите дискусии, дава своята оценка на завършилия църковен форум, определяйки го като голямо историческо събитие за живота на Църквата и цялото общество. Той заяви, че това е първият му публичен коментар по темата и неслучайно е избрал това да стане от неговата митрополия и пред медия в неговата епархия. По-конкретно той каза:
„Като участник в Светия и велик събор за мене беше голяма радост да присъствам на този Велик събор на Православната църква и да наблюдавам всичко, което беше казано и се случи. Това беше събор най-вече на предстоятелите на автокефалните църкви, защото те подписваха предварителните документи за Събора, основно те вземаха участие в дискусиите и подписаха крайните документи. Ние, останалите архиереи, също се включвахме, но говореха най-вече предстоятелите.
Светият и велик събор е безспорно историческо събитие, своята оценка за което ще дадат следващите поколения и цялата Църква.
Като всяко събитие и Съборът имаше и положителни, и отрицателни страни. Положителните са, че се сложи край на митовете. Защото се разпространяваха митове като, например, че след хиляда години се свиква за първи път Събор и т. н. Аз многократно писах и говорих, че това не е така, че Църквата има много свои събори през вековете. Но и Вселенският патриарх на Събора постоянно наблягаше, че Църквата е съборна – всяко събрание, всяка служба е събор. В енцикликата се споменават всички големи събори, на което и аз държах – на св. Фотий, на св. Григорий Паламà, на източните патриарси и т. н.; и всички те се определят като „събори с вселенски авторитет“, т. е. вселенски събори. Затова не може да казваме, че това е бил пръв Събор на Православната църква след хиляда и повече години. Чудех се и се питах: защо го наричат така? Ами, отговаряха ми, за да предизвикаме журналистическия интерес и вниманието на хората.
Да кажа и нещо от отрицателните неща на Светия и велик събор – присъстваха само десет църкви, а четири липсваха. Ако те присъстваха, щяхме да имаме и тяхното свидетелство.
Аз се притеснявах – преди събора се говореха много неща: че на него ще говорят само предстоятелите, а другите ще мълчат, че ние само ще ги придружаваме, ще бъдем украса и т. н. Казваха, че текстовете от януари са окончателни. Аз виждах обаче, а и не само аз, че трябва да се променят, а пък някои казваха – няма да може. Затова някои йерарси през март (на събора на Гръцката йерархия) не искаха да участват в нещо такова – защото мислеха, че няма да има възможност за промяна… А и късно се запознахме с текстовете, едва през януари 2016 г. Изчаках решението на Йерархията през май като позиция на нашата църква, което определи и личното ми решение за участие. Ние просто не искахме да отиваме на „ваканция“, както се говореше.
Относно спорния текст за „Отношението на Православната църква към останалия християнски свят“ трябва да кажем, че той беше образуван от сливането на два текста. Между тях имаше противоречия, които предизвикаха разочарование. Изказаха се, например, от Сръбската, Румънската, Кипърската и накрая Гръцката църква за това, как да се наричат в този документ инославните извън Църквата. Първоначалото беше „признаваме съществуването на други християнски църкви“. Някои казваха да ги наричаме „инославна църква“ – това е по-тежко, това значи еретична църква. Както и за израза „останалия християнски свят“. Кой е този останал християнски свят? Това са източните християни – несториани, монофизити и т. н., които са извън Църквата. Както и християните от Стария Рим и отделилите се от тях. Решихме да ги наречем с любов и уважение християнски общности и изповедания. Румънската църква предложи „признаваме съществуването на инославни общности“. Кипърската предложи израза „признаваме съществуването на инославни църкви“. В хода на дискусиите Румънската църква оттегли своето предложение и останаха кипърското и гръцкото предложение. Кипърският архиепископ каза, че не може да сме „заложници“ на Гръцката църква, което предизвика реакцията на архим. Йероним. Решение трябваше да се намери, защото патриархът искаше всичко да решаваме единодушно. Но нямаше опасност за Събора, както твърдяха някои. Според правилника, когато някоя църква направи предложение, което не се приеме от останалите църкви, остава старият текст, а не се проваля Съборът. На следващия ден имахме среща на нашата делегация. Архиепископът ни каза какви са вариантите: първият е да поддържаме решението на Йерархията ни да се наричат „инославни общности и изповедания“; второто беше да се признае историческото наименование на инославните християнски църкви, т. е. като историческо наименование, без да влагаме богословско съдържание; и третият вариант беше да приемем предложението на Кипър за „инославни църкви“. Аз исках да останем с първия вариант, но останалите йерарси от нашата делегация казаха, че ще подкрепим второто. Тогава им казах: Добре, имаме това право, имаме мнозинство, но аз лично в този вариант няма да го подпиша. За да не разрушавам единството на нашата делегация обаче им казах, че няма да се изказвам повече по тази тема пред Събора“.
На въпроса дали смята, че е нарушен принципът на консенуса, митр. Йеротей отговори:
„Вижте, този въпрос се постави на Светия и велик събор. Какво ще рече единодушие и какво ще рече мнозинство? Защото нормалното е един да каже едно, друг друго, да станат взаимни отстъпки и да решим нещо общо. Обаче ако единодушието се разбира в смисъла на вето, тогава какво става? Една църква може да наложи вето, няма да се вземе никакво решение. Затова си зададохме въпроса: може би трябва да се върнем към стария начин на обсъждане и взимане на съборни решения, както е било между впрочем и на всички древни вселенски събори по административни въпроси, не по догматични? Сиреч, това е принципът на мнозинството. Но това бяха само идеи“.
На въпроса за отсъствието на четири църкви – Руската, Българската, Грузинската и Антиохийската, и дали подписаните документи са обвързващи за тях – митр. Йеротей отговори:
„Първо искам да кажа, че тези текстове, които ние обсъдихме, бяха подписани от тези църкви в Женева, с изключение на една – Антиохийската патриаршия, която не подписа един текст – за брака, както и правилника. И патриархът каза, след като и с тяхно решение беше свикан Съборът, ще отидем и ще разговаряме. Не дойдоха – това е техен проблем. Това е едната страна. Другата страна е конфликтът между Антиохия и Йерусалим. Външно той изглежда църковен – чия е юрисдикцията върху Катар. Вероятно в дълбочина проблемът има геополитически характер, но външно е църковен. Когато Москва обяви, че няма да дойде на Събора, тя заяви: ние няма да признаем решенията на този Събор. Какво ще стане оттук нататък, не знаем. Чуват се различни сценарии. Например, че тези четири църкви могат да си направят свой събор, друг, на който да решат дали да приемат или не нашите решения. Това обаче ще бъде много тъжно. Ще бъде тъжно православието да се раздели с граници, които ще бъде трудно да се преодолеят – въз основа на националност. Това ще бъде рана за православието. Надяваме се това да не се случи, а да се направи опит за единство, по който начин знаят предстоятелите – те имат опит. На Събора стана ясно, че Вселенският патриарх има големи познания и опит, защото начинът, по който третираше проблемите, показа, че той е човек, който може да ръководи, да търси компромиси, за да не стават разделения и за да не се случи схизма в Православната църква“.
На въпроса, как ще коментира документа за брака, Навпактският митрополит отговаря:
„Първо да отбележа, че освен за документа за отношенията с другите християни за другите текстове нямаше сериозни възражения. Изказани бяха някои забележки, но като цяло нямаше много. Направиха се и промени в другите текстове, които ще видим впоследствие как и дали ще могат да функционират. По отношение на документа за брака смятам, че той отрази каноничното Предание на Църквата и Преданието на Църквата през последните години. Сиреч, в миналото каноните са забранявали брака между православни и еретици и, разбира се, между християни и друговерци. Текстът отрази това, а именно, че бракът между православни и инославни по акривѝя е забранен, но се позволява на всяка църква да разрешава по икономѝя такива бракове, но само с инославни християни. Какви са еклисиологическите последици от такъв брак – например, православен и протестант. И двамата се обичат, вярват в Христос. Това обаче може да създаде впечатлението при инославния християнин, че той може и да се причастява в Православната църква, което да размие догматическите граници. Затова подписах този текст, но със забележка да се имат предвид тези възможни последици“.
На въпроса, как смятате да направите решенията на Събора достояние на народа, да им ги обясните, митр. Йеротей отговаря:
„Не само може, но и трябва да организираме инициативи, които да разяснят тези текстове. Вселенският патриарх заяви, че енцикликата на Събора, не посланието, което беше прочетено след Литургията през последния ден на Светия и велик събор, ще бъде изпратена до всички църкви и до всички енории. Върху нея ще се организират конференции, семинари, дискусии. На свещеническото събрание в моята епархия, например, през септември, ще запозная клириците и миряните с темите, с дискусиите на Събора, върху тях е необходимо да се говори, за да се информира народът. Така трябва да се прояви и църковното съзнание, защото решението на всеки събор в крайна сметка се признава от народа, от тези, които живеят в Църквата. Историята познава събори, чиито решения не са били реализирани и дори са сметнати от народа за еретически. Затова е нужно на хората да се даде възможност да обсъждат, да се изразят, а не решенията ни да останат единствено в папките“.
В заключение митр. Йеротей заявява: „Като всяко нещо и Съборът имаше и плюсове, и минуси. За мене участието ми в Събора беше голям опит и радост, защото е наистина впечатляващо да видиш как предстоятелите на десет православни църкви общуват помежду си, дискутират – и това впечатли не само мене, а и всички присъстващи. Всеки говореше със своето слово и останалите имахме възможност да оценим казаното. Видях техния дух, начин на мислене… Чухме и думите на архиереи от далечни земи – например, от църквата в Корея, опита на Църквата в Африка… Беше ми интересно да чуя мнението на един епископ от там за дискусиите ни за поста: „Ама как да говорим за олио и зърнени храни… Та при нас няма нищо, всичко внасяме от Гърция. За нашите хора важи: всичко, което се движи, се яде, как да им обясня за постната дисциплина?!“. Така че това беше наистина един много голям опит. За да не звуча сантиментално и повърхностно обаче, и за да не идеализирам нещата, ще кажа, че аз лично си тръгнах обогатен с голям опит, но и с много въпроси“.
