През последните десетилетия у нас се наложи еталонът на „успешния“ монах и духовник – този който „възстановява“ църкви и манастири, има достъп до държавни, европейски и частни средства, близък е с хората във властта и демонстрира власт.
Емблематичен в това отношение е един манастир и неговите населници, недалеч от София. Светата обител беше издигната от руините, привлечени бяха милиони от държавни и европейски фондове, частни дарители се надпреварваха да дават, а монасите с радост да приемат. В „манастира на властта“, както беше наречен, се стичаха премиери, министри, банкери, владици, спортисти, бизнесмени, все успешни хора. Защото „успешните“ хора, независимо от социалните им роли, взаимно се привличат и са си достойна компания. Успехът на манастира и на неговите населници сякаш опровергава думите на Иисус Христос: Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона (Мат. 6:24).
Беше видно, че монасите от тази света обител станаха любими в църковните среди, тачени са, получават отличия, клирици от всички части на страната с готовност се стичат да служат при тях, дивят се на „благолепието“ на манастира. „Успешността“ им се сочи като еталон.
Ще рече човек, че има области, в които Христос не е могъл да прозре и греши: там, където Църквата се пресича с големите дарения и привилегии. Там служението на Бога и на мамона сякаш може да се съвмести.
Но не! Успешността по светските стандарти дълбоко се разминава с тази в духовната сфера. Колкото повече пари наготово и имоти придобива манастирът, толкова повече се увеличава пропастта между събратята в него. Физическият труд става презряно занимание, а приятелите вече са от VIP-обществото. Постигнатият „монашески успех“ изисква и съответното „служебно“ издигане и нов пост. Не може да си успешен и да си прост монах, трябва да си игумен, да управляваш. Но в манастира може да има само един игумен, само един да се разпорежда, само един да посреща високите гости и да слуша лично похвалите и думите на възхищение от „успешния“ бизнес на обителта.
Служението на мамона изисква жертви и първата такава се оказва братолюбието. Поклонниците вече са само дарители, монасите – служители. Може да има само един игумен, а братът трябва да бъде подчинен, смирен, да се покае пред тебе, да признае, че ти си по-силен и съответно – правдата е на твоята страна.
Търси се надмощие – другият трябва да бъде унизен, смален, подчинен...
Репутацията и „доброто име“ стават идол, на чийто жертвеник тръгналият по пътя на църковната лествица (но не небесната) е готов да положи всичко. Този идол е толкова ненаситен, че неусетно въвлича служителите си в братоубийствена война, зад която остават само духовни руини.
А истински трагичното е, когато крушението остане неразпознато в Църквата, скрито зад витрината на „доброто име“. Тогава за останалите не остава друго освен да възпроизвеждат примера за „успешно монашество“ и да се превърнат и те в строители на "Божията нива" – но не на духовни пристани за хората, а на кичозно лъскави и зловещо празни манастирски палати. Така покварата се разнася между Божия народ, който престава да различава правда от неправда.
Допреди няколко месеца имаше един манастир недалече от София, който беше еталон за успешност. Днес той е известен със скандалите, обидите, съдебните дела и отворените писма, разменяни в медиите между неговите населници.
Дали можем да наречем това успешно монашество?
И все пак Иисус Христос отново се оказва прав: Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.
* Снимка от статията в mediapool.bg: „Благоприветливият и благочестив“ Цветан Василев изографисан като ктитор (10 септември 2013 г.)
