А кога видите „мерзостта на запустението“, за която е казал пророк Даниил, да стои, дето не трябва (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините (Мат. 24:15)
Българските масони започнали да строят своя най-голям храм на емблематично за православната духовност на българина място – на хълма „Света гора“ край старата столица Велико Търново (тук). Те също не избрали случайно това място, а търсели приемственост с духовните традиции на Търновската книжовна школа. Въобще новината за „масонския храм на Света гора“ просто плаче за православен коментар на тема подмяната на християнските ценности с антихристиянски. Антихристиянски в автентичния смисъл на думата. Не противохристиянски, а „вместо-християнски“, каквото е значението на гръцката дума „антихрист“ – заместител, имитатор на Христос.
Напълно потвърждавайки истинността на евангелските духовни закони, масоните не воюват открито с Христос и Църквата Му, а тихо (напоследък и не толкова тихо) подменят християнските символи с масонски: на Великден ще положат първия камък, на „Света гора“ ще го издигнат и наследници на св. патриарх Евтимий ще се нарекат.
Особено модерно било да се канят духовници за членове на нисшите масонски организации като „Ротари клуб“, тъй като те придавали „духовност“ на клубовете, един вид православна екзотика, пък и легитимирали ротарианската, съответно масонска духовност, като уж приятелски настроена към местното вероизповедание. Последното ни кара да оставим темата за „мерзостта на запустението на свято място“, по която има изписано немалко, и да поговорим за по-сериозното и по-страшното: за мерзостта на запустението, която „вътре в нас е“.
Защото писано е, че много антихристи ще дойдат преди Антихриста. Неговият дух върши делото си още от първите дни на Христовата църква, но той не е попречил на възхода на Църквата, не е попречил в нея да израснат хиляди светци, не е препречил пътя към Царството Божие на никого, който е тръгнал по него. Защото Царството Божие вътре в нас е и него крадец не може да го открадне. Как обаче става така, че в душата на християнина, където Светият Дух е посял своята кръщелна благодат, се настанява мерзостта на запустението? За нашите български условия това става „по български“ – по пътя на комплексарщината, която се напъва и вдига на пръсти, за да се равни към силните на деня. Трагичното е, че това се случва и с български духовници.
Веднъж един гръцки духовник отишъл на посещение при стареца Софроний (Сахаров). В хода на разговора за отстъпническите прояви на православното духовенство пред Римокатолическата църква старецът го хванал за ръкава на расото, разтърсил го и с болка му казал: „Знаете ли какво е това, което сте облекли? Знаете ли?… Като знаете, защо се срамувате от него?“. Много точно благодатният старец е уцелил сърцевината на проблема за някои православни висши и нисши духовници, но и на много обикновени православни. Комплекси, чувство за малоценност пред блясъка на брилянтната човешка организация, пред светския успех, търсене на обществено признание там, където е безсмислено то да се търси.
Един добър наш познат свещеник тъжно констатира, че в средите на бизнесмените (а днес те задават тона на обществените ценности) се гледа на свещениците, които нямат успешен бизнес, като на неудачници, неуспели и некадърни хора.
За бизнесмените е ясно, че това е скàлата, по която мерят човешкия успех. Но за свещениците на Единствения Бог на славата? Един масонски храм на свято място не би могъл да причини такава вреда на човешката душа, каквато би могъл на причини духовник, който, вместо да се гордее със служението, към което Христос го е призвал, се срамува от него и търси да се сроди със силните на този свят.
