На 9 септември 2005 г. се навършват петнадесет години от посичането с брадва на прот. Александър Мен (новината – тук). Публикуваме този текст на проф. Сергей Аверинцев като знак на признателност и уважение към личността и делото на един от най-забележителните руски проповедници на двадесетото столетие.
Прот. Александър Мен (1935-1990 г.) е свещеник на Руската православна църква и един от най-ярките дейци на християнската съпротива срещу съветския атеизъм. Неговата доказана вярност към вярата е наследена от майка му, приела заедно с малкия си син кръщение от един преследван, укрил се свещеник през 1935 г. – във време, когато изчезването на християнството от съветското общество беше включено в държавните планове наред с икономическите задачи. В своите училищни, а след това и студентски години о. Александър неотклонно продължава своето религиозно самообразование – един толкова голям за времето си подвиг на вярност, който днес много трудно можем да си представим.
Той избира служението на Църквата и е ръкоположен за дякон, а след това за свещеник, точно когато тоталната война против религията преминава в по-малко кървавия, но твърде разрушителен стадий на Хрушчовите гонения. И проблемът не е в самите гонения. Участниците в религиозно-философските кръгове, които в късното съветско време бяха гонени от работата, страдаха от издевателствата на КГБ и дори отиваха в затвора, усещаха макар и плахото съчувствие от страна на интелигенцията, макар и непоследователните опити за помощ от чужбина. Оставаше им утехата, че поне някой знае за тях, че ги уважават.
Обратното – в сталинските и дори в Хрушчовите времена съществуваше единствен по рода си психологически натиск – съветското общество приписваше на вярващия ролята на престъпник и дори на глупак, който заради своята вредна и злонамерена диващина все още не е разбрал това, което е длъжен да знае всеки грамотен човек.
Против вярващия бяха всички – не само КГБ, не само официалната власт, но и съветското общество като такова, включително либералите от времето на „затоплянето“. Атеизмът се ползваше със статут на самоочевидна аксиома. И ето в такова време, един образован и жив, в най-добрия смисъл на тази дума „нормален“ млад човек, не само става свещеник, но започва дело, признато от всички за абсолютно невъзможно в условията на съветския режим: делото на мисионерството. Да си спомним какво значеше това тогава. От всички религии най-малко християнството може да бъде сведено до „извършване на култ“, но именно така постъпваха с него на най-официалното равнище на законодателните и конституционни формулировки, да не говорим за ежедневната практика. А не напразно най-святата част от новозаветния канон се нарича Евангелие, т. е. Блага вест; в самия център на християнската вяра е вестта, която трябва да се приеме и да се предаде по-нататък. Пред всеки християнин и още повече пред всеки свещеник стои задължението за апостолство и мисионерство, възложено чрез думите на Христос: „Идете и научете всички народи…“ (Мат. 28:19). На езика на тези години обаче това се наричаше „религиозна пропаганда“ и непосредствено се приравняваше към престъпленията, подлежащи на наказание. Дори искрено вярващите, дори готовите на личен подвиг хора привикваха с мисълта, че невъзможното е невъзможно. И тогава изведнъж сред недоброто, враждебно мълчание зазвуча самотен глас в защита на вярата, апостолски, мисионерски глас, обърнат направо към съвременния човек – днес е трудно си представим, колко важно беше това в онези години.
Нека да подчертаем още веднъж, че този глас от самото начало беше насочен към определен и ясен адресат, а именно – към съвременния човек. Има едно разпространено изкушение – Църквата да бъде извадена от хода на историята, да бъде поставена по-далече от хората – такива, каквито те са. Христос обаче е основал Своята Църква за спасението на несъвършените, грешните хора – на митарите, на блудниците, на разбойниците, и дори, което е особено трудно – на книжниците…
Дори и на книжниците. Както всички знаят, специален обект на мисионерските усилия на о. Александър стана крайно екзотичното туземско племе, което се нарича съветска интелигенция. Племе със своите понятия и предания, със своите предразсъдъци, по степен на дивост във въпросите на религията често превъзхождащо и най-дивите народи в света. Племе, с което мисионерът е длъжен да разговаря на неговия собствен, туземен език; ако е нужно – на неговия жаргон. Само че не трябва непрекъснато да наблягаме на това колко добре о. Александър владееше езика на светската култура, с удивление да констатираме, че той, представете си, можеше по-най добрия начин да си говори с хората на науката, изкуството и литературата на теми, близки до тях.
Всичко това е самата истина, само че да не прекаляваме в умилението си към това несъразмерно с мащабите на живота му дело. Поразителна не е неговата разностранна образованост. Той беше човек много надарен, много жив, много силен и всичко това вече е казано. Поразително е друго – как тази образованост без най-малък остатък беше отдадена в служба на Бога и на хората. Това, за което е по-важно да помислим, освен за неговата ерудиция, е неговата умна, свободна и в своята основа смирена откритост, обърната към неговите съвременници – обърканите, духовно изкривените Божии творения и носители на Божия образ. Защото, за да помогнеш на ближния, без да го стреснеш с висока, прекалено изтънчена духовност, без да изневериш на строгостта на вкуса, без да го сковаваш със силата на собствената си индивидуалност, е нужно повече смирение, отколкото за най-смирените слова или движения на тялото. Както е казано в едно стихотворение на Киплинг, „да не изглеждаш твърде добър и не говориш твърде мъдро“ („If – and yet don't look too good, nor talk too wise“ – бел. прев.).
Може би най-трудно от всичко не е да окажеш някому помощ, а да му помогнеш да приеме помощта.
Ние го нарекохме много силен човек, това е едва ли не най-очевидната от неговите характеристики. Но има сила, която разрушава и заглушава всичко наоколо, а от неговата сила всичко наоколо разцъфваше.
Апостолът на книжниците, просветителят на „интелектуалствуващите“, о. Николай Голубцов (прот. Николай Александрович Голубцов (1900-1963 г.) – син на професора от Московската духовна академия, А. П. Голубцов (1860-1911 г.), духовен син на преп. старец Алексий Мечов (1859-1923 г., канонизиран през 2000 г.), в света дипломиран биолог, става свещеник през 1949 г. До края дните си служи в храма „Ризоположение“ в Москва. През пролетта на 1962 г. тайно кръщава дъщерята на Сталин Светлана Аллилуева с името Фотина – бел. прев.), неговият духовник в младите години, го е предупреждавал: „С интелигенцията най-много ще се измъчиш“. И наистина се е измъчил. Няма да изброяваме поименно известните по целия свят хора, на които о. Александър е помогнал да достигнат до вярата. Би било тежко заблуждение да си въобразим дори за минута, че за него (или за Бога) която и да е знаменитост е била по-важна, отколкото най-неизвестният енориаш. В Църквата няма привилегировани места, а ако има, те принадлежат на най-убогите. Интелигентът не е по-добър от никого другиго, може би дори е по-лош от всички, но заедно с всички други митари и разбойници и той има нужда от спасение на своята безсмъртна душа, а за да бъде спасен, е необходимо да бъде разбран от някого именно като интелигент. В противен случай духовният наставник рискува или да отблъсне своето чедо по вяра, или да „събуди“ в него мечтателност, подбуждаща го да погледне на себе си като нещо съвършено различно, висше, не от този век. Сякаш Божият раб стои не в своята малка квартира, а в Антонска килия или дори в покоите на невидимия Китеж-град (митичен град на брега на Светлоярското езеро; легендата гласи, че по време на татарското нашествие е скрит от Бога между вълните на езерото заради силните молитви на праведните му жители; оттогава Китеж-град е невидим и ще остане такъв до идването на Христос; чистите по сърце понякога могат да чуят сладък звън на камбани, когато се разхождат близо до езерото; легендата е дошла от средите на старообрядците и вероятно е с езически корен; извън Русия е популярна заради операта на Римски-Корсаков – бел. прев.) и от това безопасно разстояние наблюдава, колко неоснователна е светската култура и колко неразумна е „интелектуалщината“. Антиинтелигентският комплекс на интелигента е проява на гордост, която не бива да бъде поощрявана, защото цялата православна традиция ни учи, че човек може да започне своето завръщане към Бога само от тази точка на духовното пространство, където се намира реално, а не мечтателно. Съвсем не за угода на интелигенцията, а за нейно вразумление е нужен духовен пастир, който да разбира интелектуалното ѝ битие заедно с всичките му проблеми, изкушения и възможности – отвътре. Това определя значението на жизненото дело на о. Александър.
Това, че пишеше книги, беше само част от неговия пастирски труд. Неговите читатели бяха естествено продължение на енорията му, включително, разбира се и тези, които се готвеха да приемат Кръщение. Едно е неразбираемо – как този човек, до предела на силите си отдаден на своите свещенически задължения, е намирал сили, за да чете нова научна литература и неуморно да внася допълнения в написаното от него.
Той пишеше и говореше на езика на века, за да бъде чут. Той можеше да каже за себе си думите на св. апостол Павел: „Защото, бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-многото от тях… За немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9:19, 22).
Такъв беше неговият път. И той завърши с мъченически край. На 9 септември 1990 г., ден преди празнуването по руския православен календар на Отсичането на главата на св. Йоан Предеча, брадвата на убиеца разсече неговата глава – главата на свещеник на път към храма. Както каза веднъж самият той, „… ние се изкачваме по една планина и по пътя ни има толкова грешки и толкова открития! Но на върха на планината има кръст“. Обстоятелството, че убиецът така и не беше намерен и причините останаха неразкрити, което 
само по себе си е печално и навеждащо на неприятни мисли, едновременно с това ни кара още по-силно да почувстваме символичния „аспект“ на този завършек. „На върха на планината има кръст“.
* Предговорът е публикуван за първи път през 2000 г. в латвийското издание на „Произход на религията“; настоящият превод е от книгата „Вярвам“, издадена от ИК „Омофор“ (тук); предговорът в книгата е допълнен с откъси от разширения вариант на статията, озаглавен „Вместо некролог“; благодарим на издателите за любезното разрешение да публикуваме този текст в Интернет!
Виж още: Фонд имени прот. Александра Меня
