Най-консервативната от всички православни църкви на руската традиция, Руската православна задгранична църква, избира нов първоиерарх във вторник, 13 септември. За тази цел Архиерейският събор ще се проведе в сградата на Св. Синод на ъгъла на „Парк авеню“ и „93-та улица“ в Ню Йорк (на снимката). Тринадесет от седемнадесетте епископи, които са членове на РПЦЗ, ще имат право на глас на събора.
Вечерта на 17 септември в Знаменския събор в Ню Йорк избраникът ще бъде обявен в ранг митрополит, а на следващата сутрин по време на светата Литургия ще бъде интронизиран и ще му бъде връчен жезълът, който символизира властта на първойерарха на РПЗЦ. Общуването на архипастирите, духовенството и богомолците ще продължи с празнична трапеза, за която ще бъдат поканени около петстотин гости. Все още няма информация дали от Москва ще пристигнат официални представители на Руската православна църква. Напълно възможно е организаторите на събора да правят всичко възможно, за да не дойде никой – „гостите от Москва“ в момента изглеждат много токсични.
Във всеки случай тържествата и празниците бързо ще приключат и първойерархът неизбежно ще трябва да решава доста сложни проблеми. Натрупали са се доста от тях. Агресията на Русия срещу Украйна постави Руската православна църква в изключително трудна ситуация. Официално Руската задгранична църква се опитва да запази мълчание, като се фокусира върху практическата помощ за Украйна и украинските бежанци в различни страни, но гласовете в подкрепа на Русия са доста силни. Разбира се, чуват се и остри критики по адрес на Руската православна църква, но това са гласове на миряни, които йерархията не коментира публично. Ето какво писа през април 2022 г. Елена Зезюлина, адвокат с двадесетгодишен опит и енориаш на църквата „Св. Серафим“ в Сий Клиф, Ню Йорк:
„Кирил, главата на Московската патриаршия, не може да бъде наречен християнски лидер. Той е представител на чуждо правителство, което е враждебно към нас и води война с всичко, което за нас е ценност. Подкрепата му за нахлуването в Украйна не може да бъде простена. Аз например не мога да ходя на службите в храма на Руската православна задгранична църква, където се споменава неговото име“.
Предишният първойерарх, митр. Иларион (Капрал, † 16 май 2022 г.), беше дълго и тежко болен, като на практика предаде властта на тесен кръг от доверени лица. С това е свързан и друг проблем: каква ще бъде конфигурацията на църковната власт в РПЗЦ след събора? Как ще се определят политическите и църковно-практическите приоритети?
Руската емиграция и митът за великата държава
Ако малко опростим нещата, след Октомврийската революция от 1917 г. и последвалата я гражданска война се появяват четири църковни юрисдикции: В Западна Европа това са Руската архиепископия (до 2018 г. екзархия в рамките на Вселенската патриаршия с център в Истанбул, след това в рамките на Московската патриаршия), Православната църква на Финландия (в рамките на Вселенската патриаршия). В Северна Америка това е Православната църква в Америка – автокефална, т. е. напълно независима от 1970 г. (тази автокефалия, дадена от РПЦ-МП, не се признава от повечето църкви, бел. ред.) и накрая – базираната на различни континенти РПЗЦ (канонично непризната от повечето поместни църкви до обединението ѝ с РПЦ през 2007 г.).
Цяла плеяда от блестящи православни богослови на 20 в., сред които архим. Киприан (Керн), архийереите Георги Флоровски, Александър Шмеман, Йоан Майендорф и мн. др., са принадлежали към Руската екзархия и Православната църква в Америка, но техните трудове не са били приемани в Задграничната църква, която е била и си остава най-консервативната, включително и в богословско отношение.
Този консервативен пакет включва ангажимент за запазване с всички сили на богослужението на църковнославянски език и консервиране на другите литургични традиции в състоянието им от началото на 20 в. Освен това РПЗЦ поддържа мита за „великата власт“, за приоритета на историята над богословието и, като следствие – подозрително отношение към богословските изследвания от 20 в.
РПЗЦ се стреми да се изолира и отказва да взаимодейства не само с други църкви (антиикуменизъм), но и с другите поместни православни църкви.
Отделно от това трябва да се спомене антикомунизмът на РПЗЦ и нейните остри критики към Московския патриарх за сътрудничество с безбожните съветски власти, като се стига до твърдението, че Църквата в Съветска Русия е лишена от благодат, т. е. че тя всъщност е престанала да бъде църква. Това мнение обаче, макар и широко разпространено в РПЗЦ, никога не е било официално утвърдено.
След като се затваря в продължение на почти сто години, РПЗЦ в същото време непрекъснато разширява своето пространството на мита и дори през 90-те години на 20 в., след разпадането на СССР, монасите-публицисти на РПЗЦ пишат мечтателно:
„Нашата църква (РПЗЦ) е необходима в Русия… Нашата църква се опитва по всякакъв начин да съдейства за възпитанието в Русия на ново поколение, което да пази идеалите на царска Русия. И тогава, пречистен чрез покаяние, руският народ ще може да се върне към богоугодния живот под управлението на православен цар. (Св. Йоан Максимович и Руската задгранична църква, Jordanville, N.Y.: „The Printing House of St Job of Pochaev“, Holy Trinity Monastery, 1996, p. 43-44).
По това време вече е ясно, че опитите на РПЗЦ да създаде свои собствени „паралелни“ енории в Русия завършват с пълен провал. Тези енории възникват през 1990 г., но още през 1995 г. изпадат в схизма. През 90-те години на 20 в. Задграничната църква възприема всеки опит за установяване на диалог с РПЦ най-малкото критично.
Думите, че РПЗЦ по някакъв начин „допринася за възпитанието на едно ново поколение“, могат да се отнесат единствено към програмата „Книга по пощата“. В началото на 90-те години на 20 в. всеки може да пише до манастира в Джорданвил и да получи безплатно религиозна литература. В действителност обаче, дори и да може да се говори за влияние на РПЗЦ върху религиозното възраждане в постсъветска Русия, то е в много ограничена форма. РПЗЦ спомага за формирането на патриотична православно-консервативна среда, от която по-късно се излюпва православният фундаментализъм.
Рязък завой към диалог и обединение
В първите години на третото хилядолетие Московската патриаршия и президентът Владимир Путин направиха няколко важни символични жеста към РПЗЦ. Сред тях е и личната среща на Путин с митр. Лавър. В резултат на това РПЗЦ не се поколеба да признае, че обединението е възможно.
Мнозина искаха да видят в това голямо историческо събитие. Изглеждаше, че обединението на антисъветската руска емигрантска църква и постсъветската църква в самата Русия бележи края на „студената гражданска война“ и Православната църква засилва значението си на обществено-политическа институция, която е запазила своята легитимност и приемственост от имперска Русия до Русия на Путин.
След подписването на Акта за канонично общение в катедралата „Христос Спасител“ през 2007 г. Путин формулира политическото значение на обединението на църквите:
„Възраждането на църковното единство е най-важното условие за възстановяване на изгубеното единство на целия руски свят, една от духовните основи на който винаги е била православната вяра“.
Няколко месеца по-рано Путин произнася своята Мюнхенска реч, а до анексирането на Крим оставаха още седем години.
Условието за новия църковен съюз беше пълното заличаване на взаимните претенции: РПЗЦ се отказва от предишните си искания да разследва сътрудничеството на църковните йерарси със съветските власти и службите за сигурност. Този въпрос, който беше от основно значение в продължение на много десетилетия, изведнъж се оказа малък и несъществен.
В същото време не бива да се отрича здравият разум на йерарсите на РПЗЦ: те са били напълно наясно, че тяхната църква бързо губи връзка с реалността и се превръща в секта. И искаха да избегнат това на всяка цена, като изглеждаше, че енергията на постсъветското църковно възраждане е толкова мощна, че ще даде нов тласък не само на РПЦ, но и на Задграничната църква. И до известна степен тези очаквания бяха оправдани.
Отначало изглеждаше, че двете църкви имат много повече общи неща, отколкото различия. Най-евтината рецепта за преодоляване на кризата на идентичността се оказа еднакво удобна и за РПЦ, и за РПЗЦ: на мястото на вярата беше поставена православната идеология – митът за „великата държава“ се превръщаше в реалност в Путинова Русия пред очите ни.
По време на прием в Кремъл през 2007 г. митр. Лавър (Шкурла), първойерарх на РПЗЦ, обръщайки се към президента Путин, подчертава:
„Наш морален дълг е да се включим в процеса на възраждане на Русия и да изпълним докрай мисията на руската емиграция, а именно да донесем в Русия великото наследство, предадено ни от нашите предци“. Последвалите години обаче показаха, че съвременна Русия не се интересува от наследството на руската емиграция – нейната мисия не беше разбрана и оценена нито от църквата, нито от държавата. Надеждите на митр. Лавър, който почина десет месеца след подписването на акта за канонично общение, не се оправдаха.
Очевидният проблем беше численото неравенство: по време на обединението РПЦ има около тридесет хиляди енории, докато РПЗЦ – само четиристотин.
Освен това спасението от деградация чрез обединение се оказа болезнено за РПЗЦ и беше съпроводено с разколи, които назовават себе си с първите букви на техните духовни водачи. Първо се отцепва РПЗЦ (В), водена от митр. Виталий (Устинов), а след това и РПЗЦ (А), водена от митр. Агатангел (Пашковски).
Влиянието в обратна посока се оказа по-значително. Корупцията, която е широко разпространена в РПЦ, по различни пътища проникна и в РПЗЦ. По-конкретно, пренасянето на светини в Русия е не само църковен празник, но и голям бизнес, изграден изцяло върху парични средства.
„Никога и никъде няма да бъде публикуван доклад за това колко пари получи РПЗЦ, след като делегация от нейни представители пътува с главната светиня на руската диаспора – чудотворната Курска икона на Божията майка – в Русия и Украйна“. А такива пътувания се извършваха не веднъж или дваж.
Освен това все още не е обяснено как редица свещеници и епископи получиха руско гражданство, след като са идвали в Русия само за кратко и дори не всяка година. Какви заслуги или специални договорености им позволиха да получат руски паспорти? Пълният списък на тези епископи и свещеници не е известен. След военното нахлуване на Русия в Украйна въпросът на какво основание е получено руско гражданство става доста актуален.
И накрая, пропутинската идеология, която е естествено развитие на мита за „великата държава“, е широко разпространена в РПЗЦ. Историческото и духовното късогледство пречи на значителна част от паството на РПЗЦ да види режима на Путин като ново превъплъщение на съветската тоталитарна система и съответно като нова несвобода за самата църква.
Първойерарсите
Задграничната църква имаше голям късмет с последните си първойерарси – Лавър и Иларион. Те бяха хора с невероятна молитвена нагласа, любезни, внимателни и търпеливи. Съвсем не политици, не администратори, не дипломати. Спасявайки РПЗЦ от сектантско затваряне, Лавър поема твърд курс към обединение с РПЦ, вярвайки, че по този начин изпълнява Божията воля. Иларион, също покорен на Божията воля, не предприема никакви драстични стъпки и просто поддържа РПЗЦ в състоянието, в което тя се оказва след обединението.
Но проблемите се умножават. Преди около седем години попитах митр. Иларион:
- Владико, все по-често Задграничната църква копира Московската патриаршия. Тя се оказа по-силна – не вие ѝ влияете, а тя на вас. Ясно е, че Русия има пари, а вие – не. Колко евтино обаче ви купуват! Трябва да бъдете себе си! Наистина ли сте се отказали? Ако нещата продължават по този начин, няма да има смисъл от съществуването на РПЗЦ – можете да се разтворите в РПЦ без да съжалявате.
Той отговори кратко:
- Да, точно така е… – и ме погледна много изразително, с печал.
Беше очевидно, че e изцяло съгласен с моята оценка, но не знаеше какво да прави, нито имаше човек, на чиято подкрепа да разчита.
Кандидатите. Какви имена се споменават?
Предстоящият избор на първойерарх означава за РПЗЦ избор на по-натъшния си път. Има само три възможности: 1) да следва стария път и да се подготвя за пълно интегриране в РПЦ; 2) да следва стария път, но да полага всички усилия да отстоява своята автономия; 3) да се опита да осмисли новата си роля и да съхрани наследството на руската емиграция, знаейки, че това наследство не представлява никакъв интерес за съвременна Русия.
Войната в Украйна и токсичността на всичко, което е пряко свързано с Путинова Русия, подтикват към избор на втория вариант. Третото изисква огромни усилия, а „отпусналата се“ руска емиграция очевидно не е способна на това дело.
На пръв поглед най-очевидният претендент за поста първойерарх е Берлинският и Германски митрополит Марк (Арндт). Като най-дългогодишен йерарх на РПЗЦ той изпълнява задълженията на заместник на първойерарха след кончината на Иларион и се ползва с огромен авторитет. Но Марк вече е на осемдесет и една години, а управлението на църквата, което включва управление на енории и манастири на четири континента, е непосилна задача за неговата възраст. Геронтокрацията не е добре дошла на Запад. Митр. Марк, който е германец по възпитание и култура, разбира това много добре.
Въпреки това, до последния момент той все още има възможност да рискува и шансовете му да бъде избран ще бъдат изключително големи.
Архиепископът на Монреал и Канада Гавриил (Чемодаков) не е лишен от амбиции. Той е с двадесет години по-млад от митр. Марк, епископ е от повече от четвърт век, но кандидатурата му има няколко проблема. Първо, той не харесва канадската си епархия и не се е появявал в нея от 2020 г. насам. Живее в Ню Йорк и служи, където пожелае. По-сериозен проблем обаче беше скандалната му проруска позиция. Речите на Гавриил ясно носят печата на кремълската пропаганда:
„В западните медии виждаме много едностранчиво, антируско и, бих казал, русофобско отразяване на ситуацията. Но ние, руснаците, трябва да разберем причините, поради които Русия беше принудена да прибегне до такива действия (да нападне Украйна – коментар на КК). Известно е, че руснаците са представили списък с условия, които според тях трябва да бъдат приети във връзка с разширяването на НАТО и, разбира се, със ситуацията в Донбас. Но, както каза президентът Владимир Путин, Западът не е направил и милиметър крачка, за да се опита да реши въпроса“.
Това интервю предизвика вълна от остри критики и в резултат от това на официалния уебсайт на РПЗЦ беше публикувано изявление на архиеп. Гавриил, в което той поема цялата отговорност:
„Изразих именно моето лично мнение и със сигурност не съвкупната официална позиция на нашия Архиерейския събор. Моето виждане за случващото се остава непроменено“.
Ако членовете на събора гласуват за архиеп. Гавриил, това ще означава, че се избира първият вариант, т. е. преминаване към фактическа самоликвидация на РПЗЦ и пълното ѝ интегриране в РПЦ.
Има един млад епископ – на Лондон и Западна Европа, Ириней (Стринберг). Образован, строг, но за повечето стари членове на РПЦ той все още е напълно непознат. В условията на дълбока криза в Сурожка епархия на РПЦ във Великобритания Ириней успя да разшири паството си, но това постижение едва ли може да се смята за значимо на фона на църковния скандал, когато редица свещеници се опитват да го напуснат и да преминат към Руската архиепископия.
Възможно е след десет или двадесет години, когато ролята на англоговорящите православни, които не знаят нито руски, нито църковнославянски, ще нарасне във Великобритания и в Северна Америка, той да бъде реален кандидат, но все още не е. Важно е обаче, че някои вече го назовават по име.
Накрая е еп. Николай (Олчовски) от Манхатън, четиридесет и седем годишен американец, който е в епископски сан от осем години. Известен е като пазител на свещената реликва на Божията майка на Задграничната църква – Курската икона на Божията майка и е обиколил с нея ако не целия свят, то по-голямата част от него. Той е мек, спокоен, готов да изслушва и да действа без да бърза. Ползва се с доверието на духовенството и миряните. Мнозина свързват с него възможността да продължи курса, поет от неговите предшественици. Всичко това превръща еп. Николай в най-вероятния кандидат, безусловен фаворит на предстоящите избори.
Какво мисли Москва?
Актът за канонично общение дава право на патр. Кирил и неговия синод да утвърдят кандидатурата на избрания първойерарх. Тук практически изненадите са невъзможни.
Всички горепосочени кандидати са напълно лоялни към Московската патриаршия и Москва не се съмнява, че те ще ѝ сътрудничат активно. И дори евентуалното отсъствие на представител на РПЦ на предстоящия събор ще бъде прието спокойно и с разбиране от патр. Кирил.
Неудобните въпроси
Новият първойерарх ще трябва да търси отговори на много неудобни въпроси. На първо място: кой и защо се нуждае от РПЗЦ днес? Каква е нейната мисия? Преди петнадесет години митр. Лавър можеше уверено да формулира мисията на тази църква, но времената се промениха и днес РПЗЦ се намира на исторически кръстопът. По-старото поколение енориаши си отива, а децата им се чувстват много по-малко свързани както с православието, така и с руската култура, която руската емиграция е съхранила. Новите имигранти от Русия, Украйна и Беларус, свикнали с постсъветските форми на църковен живот, ще могат да запълнят този намаляващ контингент само частично.
Сериозен фактор за американските епархии на РПЗЦ е нарастващият брой протестанти, които приемат православието. Няма официални данни, но според енорийските свещеници те съставляват около една четвърт от Руската православна задгранична църква в Америка. Ако към този брой прибавим и потомците на руската емиграция, които са загубили руския език и не познават руската култура, това ще бъде поне една трета от общия брой на енориашите. Те ще създадат свои енории и собствена, доста специфична субкултура в рамките на РПЗЦ. През следващите години те ще се нуждаят и от по-голямо представителство в църковната администрация, но как ще бъде организирано то, все още е трудно да се каже.
И накрая, новият първойерарх ще трябва да се заеме с няколко тактически и стратегически въпроса, свързани със системата на църковно управление както в рамките на РПЗЦ, така и в отношенията си с РПЦ.
Първият и най-важен въпрос е дали ще успее да запази автономията си от Москва или, възползвайки се от момента, патр. Кирил ще се опита да постави РПЗЦ под по-строг контрол. Малко вероятно е патриархът да се опита да даде на РПЗЦ свой „куратор“, но тази възможност не може да бъде изключена напълно. Новият първойерарх ще трябва да изгради отношения с него и много ще зависи от това каква дистанция ще избере. Не е изключено Москва да избере друга тактика: да създаде „промосковско лоби“ в синода на Руската задгранична църква. Известни са епископите, които поддържат тесни връзки с Москва. Доколко обаче днес, в контекста на войната на Русия с Украйна, те са готови да лобират за интересите на Москва, все още е трудно да се каже.
На второ място, става дума за доверието към онези, които заемат ключови позиции в синодната канцелария на РПЗЦ. В църквата е прието да се казва, че с епископ, който е станал предстоятел на църквата, трябва да се запознаеш отново. Ще видим дали това ще се случи и с новия първойерарх.
Във всеки случай консервативната версия на православието както в Америка, така и другаде остава много привлекателна. Въпросът е до каква степен РПЗЦ ще може да отговори на това търсене.
Източник: Russia.post
