Църквата е общността от вярващи в Господ Иисус Христос, въплътения Син Божи, Който дойде в света, за да пострада за нашите грехове и да извърши изкуплението на човешкия род. Отделен въпрос е уточнението за това, какво е Православната църква в сравнение с другите общности от вярващи в същото и наричащи себе си църкви. Но такива неща сега няма да обясняваме, защото от Двери хората винаги очакват нещо интересно и поучително за личното им светопознание и светоусещане.
Църквата като общност от хора (не от светци, а от обикновени грешни хора, които се стремят към праведност и святост) ние я заявяваме като богочовешки жив организъм. С други думи, в нея има и много човешки неща, въпросът е те да не надделяват над нейните божествени качества.
Сред тези човешки неща е и политиката. Чакайте, чакайте, не казваме, че политиката е част от същността и определението на Църквата. Просто Църквата е общност от хора, които тя приема такива, каквито са, за да ги направи такива, каквито трябва да бъдат. А сред присъщите интереси и занимания на хората е и политиката.
Политиката като понятие идва от гръцкото „полис“ = град, но и град-държава в Древна Гърция. Думата се употребява за означаване на сбора от познания, умения и занимания да се ръководи цялостният граждански живот в една държава (е, някои са и с глобалистични мераци, но то си е за тяхна сметка). Та като казахме цялостния живот на гражданите (тук се включват и селяните, да прощават гражданите!), имаме предвид и религиозния живот.
Много ни харесва да казваме: А-а! Църквата е отделена от държавата и държавата да не се меси в църковните дела! Хубаво, ама и хората на Църквата плащат данъци, а и държавата плаща пари на Църквата, пък ѝ осигурява и редица условия и възможности за нейната работа. Така че това разделение е в смисъл, че на практика на всички ни сипват в канчетата от една и съща бака (за неслужилите войници – това е войнишки съд за разнасяне на храна), но никой не трябва да гледа в чуждото канче, дали са му сипали хубава мръвка или парче варена сланина. Това изглежда простичко като изискване, но е много трудно като резултат.
Държавата също не обича Църквата да ѝ се меси в работите, вътрешни и външни. Ама пък, ако може Църквата като най-голямата неправителствена организация у нас (ако я погледнем от този ъгъл на обществения живот) по някакъв свой си начин да мотивира няколкостотин хиляди души да гласуват за тази или онази партия, лошо няма за съответните политици. Дори напротив! Затова политиците обичат да обикалят в определени моменти владици, храмове и манастири така, както дошлите на сбора в селото, от което са излезли, обикалят около казана с курбана вместо да стоят в църквата на службата. И клириците се радват, че все пак хората са дошли малко по-близо до църквата – макар и за малко, макар и с явно други подбуди. Радват се на сборяните, радват се и на политиците. Защото това са хора, които могат и да са от полза – отде да знаеш?
Не е хубаво, разбира се, когато клириците (владиците не ги споменаваме изрично, за да не си помисли някой нещо, както често става, но все пак и те са клирици и то баш-клирици) обръщат повече внимание на дошлите сборяни или на прелетните политици, отколкото на лелите и бабите, които са постоянното присъствие в храма, независимо дали е сборът на селото или просто по Вазовски „света е неделя“ и те смирено се дотътрят на Божата служба. Пък някои клирици обичат да се увличат и да се увъртат около политиците, белким нещо ги „огрее“ – независимо какво. По-първите клирици често си позволяват и да величаят по-първите политици и им се удава, да знаете – нали са свикнали да величаят Господ, те имат опит в това, така да се каже. А това на политическите господевци им харесва и то как! Но то си е тяхна работа – и на едните, и на другите. Само го отбелязваме, защото то си е тъкмо смесване на църковните работи с политическите – ако някой случайно не се сеща.
Така един пръв клирик у нас има навика ту да ругае някой първи политик, ту да го величае като пръв държавник и символ на държавността (тая дума най-много я обичат и употребяват!). Това нашият пръв клирик си го върши от доста години и вече не прави впечатление. Дори, ако не го направи, хората си викат: Ей, нашият владика нещо забрави да вземе отношение…
Последно той пак се включи около едни парламентарни избори и дори подкрепи конкретни хора с някакви свои надежди. Ама като излязоха ялови онези избори, този същият архиклирик започна в църква вместо да говори за Господ и за Неговите светии – да ругае политиците, че не били успели да съставят правителство. Ти да видиш! Това ли му е болката?!
Всеки човек, в това число и всеки клирик, естествено, има право да има мнение и да взима отношение по обществения живот и процесите в него. Има право и да го изразява това свое мнение. Но да обърнеш църковния амвон в политическа трибуна, малко е прекалено, за да не кажем – много е прекалено. Защото хората отиват на църковна служба не за да слушат политически речи, а да получат благодат от Бога и съвет от клириците за своя вътрешен мир и живот, утеха в терзанията си и облекчение в мъките си – душевни и телесни. И защото тези същите богомолци едва ли биха отишли да чуят политическа реч, дори и да им кажат, че ще я произнесе техният владика. Защото богомолците Богу се молят, а не на политиците. И най-добре знаят разликата между Църквата и политиката.
