Щом на днешния ден става дума за патриаршия, това задължително е българската. Щом в днешно време става дума за мъдрост, това не е задължително да е българската църковна мъдрост. Но в днешния ден повече от всякога ни се иска тази мъдрост да изпълва и струи отвсякъде в Българската патриаршия.
На днешния ден преди 63 години – 10 май 1953 г. – Българската православна църква възстановява своето патриаршеско достойнство. Не ни го дават, а ние сами си го възстановяваме. Така както не са ни питали, когато са ни го отнели в края на 14 и началото на 15 век, така и ние сега не сме „безпокоили“ църквата-майка, Константинополската патриаршия, да си ни връща онова, което исконно ни принадлежи. Дотук спор няма, поне в средите на Българската православна църква – Българска патриаршия и особено сред нейното ръководство.
Но достойнството не е само привилегия, с него не просто ти става „по-мазен курбанът“, както обича да се шегува моя позната. Достойнството е и задължение. Задължение за патриарха и за всички онези, които са под него чак до клисарката на кварталната ни църквица.
Задължение обаче не се носи лесно, включително не е лесно и за патриарха. Първият ни патриарх в ново време (дядо Кирил – Бог да го прости!), беше човек с ясно съзнание за онова, което трябва да се върши, вършеше го добре, независимо от противодействието на външни (властта комунистическа) и на вътрешни (преди всичко митрополитите). Вторият патриарх (дядо Максим – Бог да го прости!) беше по-дипломатичен, според някои – по-нерешителен, но така или иначе успя да съхрани онова, което беше възможно да се съхрани. И при него не беше малко двустранното противодействие (комунистическа, а сетне т. нар. демократична власт и митрополити, които зад гърба му първо се сработваха с едната, после със същото усърдие – и с другата власт), но и той направи възможното, за да върви напред патриаршията ни. Само че в последните му години вече естествените и за църковната физика центробежни сили взеха връх. Църковната Осман-Пазвантоглущина се разпространи по цялото Българско и най-вече в страдните му епархии. Това с особена сила пролича, когато ставаше дума за пари – вноските към синодния бюджет секнаха по волята на митрополитите, някои спряха по места да плащат и заплати на свещениците си. А както знаем от приказката за магарето на Настрадин Ходжа, без храна няма живот.
Ако нещата вървяха поне в епархиите, да каже човек: е, поне там им вървят работите. Но и това не е така. И то – забележете! – в нито една епархия (ако някой митрополит твърди обратното, просто не казва истината). На фона на гаснещите семинарии някой си реши да прави и академия, ама... Някои от ставропигиите (манастири и катедрала) също са в криза, само че не толкова по финансови причини, колкото поради лошо ръководство. А то е лошо, защото някой бил човек на някой „наш човек“ и трябва да го сложим на висок пост, пък другото не ни интересува.
Третият ни патриарх (дядо Неофит – Бог да го поживи!) пое патриаршията, която трудно вече се усеща като патриаршия, в болестно състояние – който иска, да разбира личното му здраве, който желае, да разбира здравето на Българската патриаршия. Децентрализацията стана тотална, синодът заседава, когато му скимне, изключително важни въпроси не се разглеждат, понеже нямало кой да ги докладва (а защо няма?!), самите митрополити потъпкват изискванията на устава, органите на църковната власт не функционират – няма действащ намален състав, новосъздаденият преди 7-8 години архиерейски събор нито веднъж не се събра, църковно-народният събор, прекръстен на църковен, също не се събира (вероятно защото митрополитите са си самодостатъчни) и така нататък. Повярвайте ми – няма друга такава църква по света! Сигурно няма и да има.
А патриаршия не е просто само название на ранг на помества православна църква. Патриаршия е преди всичко отговорност. Тя означава и някакво предимство на патриарха по чест и власт пред останалите митрополити и тяхно послушание пред патриарха. Иначе сме си чиста архиепископия и по-добре да сме си такава (особено пък ако архиепископът ни ще има и бяло було!).
На фона на всичко това едва ли е изненадващо, че напълно се изостави и старата традиция на днешния ден патриархът и митрополитите да отслужват съборна св. Литургия в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. През последните години, някак гузно, започнаха да прехвърлят тази съборна Литургия (доколкото вече беше съборна) на 11 май, та да не служели два дена подред (?!). Но тази година пък – видиш ли! – патриархът замина за Будапеща. И – няма патриаршия, пардон, няма патриаршеска служба. Голяма работа! Нали си знаем, че сме патриаршия? Нали и догодина ще има 10 май (ако има!)?
Ще има ли обаче мъдрост?
