Статия за богослужебния език в църковна страница в мрежата от богослова и църковен певец Ивайло Борисов стана повод във фейсбук да се развие за сетен път дискусия по въпроса.
Темата е много стара, от години се обсъжда. Важна е и няма еднозначно приемане от православната ни (интернет) общественост. Защото не става въпрос само за езика на светата литургия, чийто текст като обем (не като важност) е може би 0.1% от всички богослужебни текстове в църковните книги, а за многото хиляди страници в дванадесетте минея (12 месеца по 30-31 дена), в октоиха (осем гласа по седем дена седмично), в постния и цветния триод (и двата по десетина седмици) и пр.
Вярно е, че ние като богомолци не посещаваме редовно вечерни и утринни богослужения – където такива се служат, а те дори и в столицата понякога се „прескачат“. Вярно е, че каноните на утринната не се четат – защото не се разбират, защото „времето не стига“, а и защото често певците не могат да ги четат без да сричат и да бъркат. Но така или иначе това са ни богослужебните последования като Православна църква. На места у нас, на много малко места, все още се четат и последования от денонощния богослужебен кръг, наричани полунощници и часове.
Всичко това е на църковнославянски. И, естествено, е неразбираемо в по-голямата си част. А това са поетични текстове, повечето в мерена реч в гръцкия оригинал, и отразяват често догматически, т. е. важни верови въпроси (казвам често, защото са много и богослужебните текстове върху исторически събития – старозаветни, новозаветни или от живота на Църквата). Затова е жалко, че те остават непонятни за богомолците. Дори много жалко е.
За това става дума, а не за красотата на един или друг език. Иначе, бъдете сигурни, хората са се ругаели (псували) и на еврейски (арамейски), и на старогръцки, и на старобългарски език. Но ако с копието (малко ножче с триъгълна форма като острие на копие), с което свещеникът разрязва просфората и отделя агнеца (освещаван после и превръщан от благодатта на Светия Дух в Тяло Христово), в един момент този свещеник реши да намушка колегата си (действителен случай в един областен град преди около седемдесет години!), нима трябва да виним копието за това? То е просто едно средство, оръдие на определено действие.
Искаме ли да познаваме цялото това богатство, като то бъде предложено на съвременен български език, или по-добре да се откажем от всичко това, както направи Римокатолическата църква след Втория ватикански събор, и да сведем богослужебните текстове само до този малък процент, който свещениците (или обстоятелствата – липса на време, на певци и пр.) позволяват да се изпълняват или който се посещава от богомолците, за които е богослужението?
Риторичен въпрос. Затова и никой не му дава отговор по същество.
