Няма нищо учудващо в поведението на „Атака” пред джамията. Нито пък нещо патриотично. Няма и нищо християнско, разбира се. Трите неща са толкова естествени, че ми се струва безсмислено да се дават аргументи в тази насока. Представяте ли си Левски, например, да отиде някой петък да запали десетина килимчета на молещи се пред джамията? И аз не си го представям. Представям си обаче как би реагирал, ако стане свидетел на подобна сцена. Но да оставим това, други са майсторите на историческите спекулации. Обаче щом като на Великден можеш да подвикваш саркастични реплики по време на богослужението, а на честването на паметта на баташките мъченици да разплачеш децата на батачани, съвсем естествено е да събереш отбор юнаци за атака срещу джамията. А утре какво да очакваме? Вероятно някои от участниците в тези срамни сцени чистосърдечно са си мислели, че „принасят Богу служба” (Йоан 16:2). Днес са понабили мюсюлманите, утре (вчера) ще го направят и с християните. Каква е разликата? Омразата е универсален инструмент. Повод и обект винаги ще се намерят. Сигурно много от тези хора са първи апологети на въвеждането на вероучението в училищата. И вероятно първи ще отпишат децата си, ако наистина започнат да усвояват нещо от християнските истини и ценности. Те са им малко непонятни. И вероятно леко дразнещи. Но някои неща трябва ясно да се кажат. Премълчаването е форма на съучастие.
