Днес беше празник за Българската православна църква. Малцина го знаят, още по-малко го празнуват. Дори и Светият Синод през последните години спря да отбелязва годишнината на датата й (10 май), като съчетава празника с този на светите братя Кирил и Методий (11 май), за да не се правели два празника един след друг. Не знам дали са ни в повече или в по-малко празниците, но сред белезите на идентичността на един човек е и рождената му дата. Така е и с институциите, така трябва да е и с НАЙ-институцията в таз земя българска, дето е имало повече време българска църква, отколкото българска държава. Иначе колко му е да смениш един празник (правеха го комунистите), да отмениш едно вековно шествие (за Гергьовден в Зографския манастир), да слееш два празника… Навремето (при комунистическия режим) българската ни самоирония беше измислила и подходящ виц: Един се възмущава от американците – „Тия са безделници!” А друг тихичко подмята: „А пък ние сме без празници!” Вицът беше измислен по повод работенето и в събота, и в неделя, защото все трябваше да се „отработва” не знам си какво. Въпросът все пак е какво и как празнуваме, съзнаваме ли важността на онова събитие от 927 г. или от 1235 г., или от 1953 г.? Онези хора са имали сили да творят история. Ние имаме ли сили да я осъзнаем поне тази история? Да почувстваме в себе си стремеж да бъдем достойни „зарад тях”? Патриаршията само в бялото було ли е съсредоточена, към което така жалко едни хора се стремят? Или това е признанието, достойнството, духовната сила, оставяща не просто следи, а величави паметници на църковност! В човешката история има парадокси, в църковната – също. Затова едни румънци сега се правят на по-старша патриаршия от нашата, също и руснаци, пък и сърби. Ние няма да сменяме реда на старшинството, но нека бъдем достойни за патриаршеското звание на нашата Църква. Защото не поредният номер, а делата правят историята. А за делата сме отговорни всички, до един!
На снимката: Исторически момент - възстановяването на Българската патриаршия на 10 май 1953 г.
