Едва ли нещо може до послужи като по-точна индикация за състоянието на църковния ни живот от свещеническите конференции. За разлика от протоколните заседания на Св. Синод, от тези конференции лъха една неподправена автентичност. Разбира се от онези, които са породени от спонтанния опит да се отговори на проблемите в епархията, а не продиктуваните от митрополитски напътствия. Пресен пример е свещеническата конференция във Видин (вижте
тук). Наред с комичните елементи в апела като това миряните да следят зорко за цвета на свещите, продавани след 1 април (съвсем не първоаприлски), единния ценоразпис на требите и уверението, че „няма да обеднее никой от това, че ще плати на свещеника”, се налагат някои много сериозни изводи. Св. Синод реагира болезнено и „мъченически” на рутинните проверки за спазването на трудовото и осигурителното законодателство. Обаче оставени на „самоиздръжка”, много от свещениците скоро може да се наложи, а и вече усвояват позабравени традиционни занаятчийски умения, или пък, пази Боже, ще започнат да се занимават със съвсем несвойствени им дейности, за да осигурят препитание на семействата си. Вижда се, че вече са се примирили с липсата на конституционно установени права като правото на социално и здравно осигуряване и са петимни и на това да получават поне заплата що-годе редовно. Тъжна картина за бъдещето на свещенството, допълвана от тази за деветимата герои, завършили Семинарията през миналата година. Не можем да възлагаме очаквания те да бъдат духовни водачи на нацията, когато мнозина от тях са водени от нуждата да осигурят физическото оцеляване на своите семейства. А коментарите от типа „ами те не са наемници, свещенството е призвание – да са мислили, като са ги ръкополагали”, освен че са изпразнени от християнска любов, носят и солидна доза цинизъм. Кой допуска свещениците ни да стават за присмех с апели към миряните да купуват само бели свещи, „без да се притесняват от цвета им. Те са едни и същи, просто нямат оцветител, а са само от парафин”, вместо да им говорят за Христовите истини и спасението на душата? Няма какво да се заблуждаваме – адресатът на апела не са само миряните. Даже не са основно миряните. „Елате ни вижте!”, пък „който има уши да слуша, нека слуша"!
