Разговор с йеромонах Висарион, един от 26-е монаси в Зографския манастир на Света Гора.
- Как семейството на един монах приема избора му да загърби светския живот?
- Доколкото съм си говорил и с моите братя от манастира, всички сме имали проблеми със семейството. Родителите по принцип не възприемат този наш избор. Имало е време, когато това се е приемало за голямо благословение за цялото семейство. Хората са вярвали, че този човек по някакъв мистичен, но много реален начин помага и на своите родители, братя и сестри. Защото човек може да живее в някоя пустиня и въпреки това с молитвите си да помага на целия свят. Но и днес, докато в началото им е било болно, родителите постепенно почват да разбират, че това е един добър избор. Освен че виждат промяна у самите нас, и техният живот някак става по-целенасочен. Моите родители изобщо не бяха вярващи, но преди време решиха да се венчаят в църква, без да съм им „досаждал". Отскоро започнаха и да постят.
- Говорим за светци чудотворци, за нетленните им мощи. Но на много съвременни българи тези разкази звучат като небивалици. Как може да се преодолее този скептицизъм?
- В съвремието също се документират много чудеса. Ето, ние от Зографския манастир издадохме например книга със записани чудеса на св. Иван Рилски, сред които има и чудеса от последните години. Когато обаче отвори съзнанието си за Бога, човек започва да ги вижда тези чудеса в самия си живот, а не единствено в книгите отпреди хиляда години, и това не е самовнушение.
- Като аргумент срещу вярата атеистите посочват наличието на несправедливо страдание в света.
- Наистина има страдание, което не е заради делата на даден човек. Ето, например често се питаме защо Бог позволява да боледуват и да загиват малки деца. Точно с такъв въпрос родителите на едно починало дете отишли при един прозорлив старец. И скоро му се явило видение - детето, обляно в светлина, което казало: „Бог знаеше какъв ще стана, след като навърша 17 години, и как щях да погина за вечността…" Бог вижда какво е доброто за нас в перспективата на вечността.
Страданията са водели хората и народите към по-голямо вглеждане у себе си и обръщане към Бога. Трагедията на нашето време е, че страданията вече не ни карат да се обръщаме към Бога, а ни ожесточават и дори ни карат да воюваме срещу него. Така вървим към духовната си смърт. А под духовна смърт можем да разбираме решението на Бога да ни остави сами на себе си.
- Първо хората ли трябва да тръгнат към храма, или свещениците първо трябва да потърсят хората?
- Най-верният подход е двете неща да вървят заедно. От една страна, исторически виждаме, че Господ не е насилвал някой да Го слуша. Хората, които са имали желание да чуят Христовите слова, са ходили по планини и по пустини. А в Библията се казва: „Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, ако Ме потърсите от все сърце…" - като че ли малцина обръщат внимание на тези думи. Ако в душата ти няма интерес към Христовия път, не можеш да очакваш от някой свещеник автоматично да те убеди във вярата. Много мисионери на нови религиозни движения направо звънят по вратите на хората. Това е далечно на Православната църква, защото е вид насилие над личната свобода. От друга страна обаче проповедта на православните духовници трябва да е по-жива, по-действена.
- Как съвременният християнин да се предпази от верския фанатизъм?
- Вярата може да бъде свръхразумна, но не и антиразумна. Тази вяра, която е прокламирана агресивно, шумно, не е правилна. Да се тупаме по гърдите и непрестанно да говорим колко големи християни сме - това не са истинските дела на вярата. Затова и религиозният фанатизъм е изкушението на тъмните сили към човека да проявява вярата си по един неразумен начин. Нека си припомним онзи момент от Новия Завет, когато дяволът се опитва да изкуши Христос да се хвърли от храмовата стряха, но Господ, разбира се, отхвърля това негово предизвикателство.
- През вековете са критикували монашеството, че крие рисковете на гордостта поради по-големите усилия, които монасите полагат в сравнение с другите хора.
- Редно е монасите да полагат повече усилия в стремежа си към Бога, то и затова сме станали монаси. Но наистина опасността да се самовъзвеличаваме при нас е много по-голяма. Свети Йоан Лествичник казва: „Няма да видиш никъде падение, което да не е предхождано преди това от гордост." Бог въздава винаги по дар и никой от нас не може сам да се спаси без Божията помощ и благодат.
Още по темата във в. "Монитор"
- В съвремието също се документират много чудеса. Ето, ние от Зографския манастир издадохме например книга със записани чудеса на св. Иван Рилски, сред които има и чудеса от последните години. Когато обаче отвори съзнанието си за Бога, човек започва да ги вижда тези чудеса в самия си живот, а не единствено в книгите отпреди хиляда години, и това не е самовнушение.
- Като аргумент срещу вярата атеистите посочват наличието на несправедливо страдание в света.
- Наистина има страдание, което не е заради делата на даден човек. Ето, например често се питаме защо Бог позволява да боледуват и да загиват малки деца. Точно с такъв въпрос родителите на едно починало дете отишли при един прозорлив старец. И скоро му се явило видение - детето, обляно в светлина, което казало: „Бог знаеше какъв ще стана, след като навърша 17 години, и как щях да погина за вечността…" Бог вижда какво е доброто за нас в перспективата на вечността.
Страданията са водели хората и народите към по-голямо вглеждане у себе си и обръщане към Бога. Трагедията на нашето време е, че страданията вече не ни карат да се обръщаме към Бога, а ни ожесточават и дори ни карат да воюваме срещу него. Така вървим към духовната си смърт. А под духовна смърт можем да разбираме решението на Бога да ни остави сами на себе си.
- Първо хората ли трябва да тръгнат към храма, или свещениците първо трябва да потърсят хората?
- Най-верният подход е двете неща да вървят заедно. От една страна, исторически виждаме, че Господ не е насилвал някой да Го слуша. Хората, които са имали желание да чуят Христовите слова, са ходили по планини и по пустини. А в Библията се казва: „Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, ако Ме потърсите от все сърце…" - като че ли малцина обръщат внимание на тези думи. Ако в душата ти няма интерес към Христовия път, не можеш да очакваш от някой свещеник автоматично да те убеди във вярата. Много мисионери на нови религиозни движения направо звънят по вратите на хората. Това е далечно на Православната църква, защото е вид насилие над личната свобода. От друга страна обаче проповедта на православните духовници трябва да е по-жива, по-действена.
- Как съвременният християнин да се предпази от верския фанатизъм?
- Вярата може да бъде свръхразумна, но не и антиразумна. Тази вяра, която е прокламирана агресивно, шумно, не е правилна. Да се тупаме по гърдите и непрестанно да говорим колко големи християни сме - това не са истинските дела на вярата. Затова и религиозният фанатизъм е изкушението на тъмните сили към човека да проявява вярата си по един неразумен начин. Нека си припомним онзи момент от Новия Завет, когато дяволът се опитва да изкуши Христос да се хвърли от храмовата стряха, но Господ, разбира се, отхвърля това негово предизвикателство.
- През вековете са критикували монашеството, че крие рисковете на гордостта поради по-големите усилия, които монасите полагат в сравнение с другите хора.
- Редно е монасите да полагат повече усилия в стремежа си към Бога, то и затова сме станали монаси. Но наистина опасността да се самовъзвеличаваме при нас е много по-голяма. Свети Йоан Лествичник казва: „Няма да видиш никъде падение, което да не е предхождано преди това от гордост." Бог въздава винаги по дар и никой от нас не може сам да се спаси без Божията помощ и благодат.
Още по темата във в. "Монитор"
.
