- Вие сте първата жена - доктор на богословието в България. Какви чувства изпитвате от този факт?
- Първото, което изпитах, беше огромното облекчение, че няма да се налага толкова много да чета, снела съм един товар, който носех. Сега вече от дистанцията на времето изпитвам и чувство на задоволство, а именно - че жените имат своето място в академичните среди на богословието.
- Как за първи път се докоснахте до Бога и се срещнахте с вярата?
- Първото ми докосване до Бога беше чрез Негово Високопреосвещенство митрополит Неофит, който служеше в един кюстендилски храм. Бях 14-15-годишна, отивах на училище, видях множество хора, влязох в църквата и бях омаяна. Думите на дядо Неофит стигаха до душата ми и в този момент разбрах, че християнството е вярата, която търся. Дотогава тя беше по-скоро неосъзнато младежко чувство, захранено от семейната традиция, отколкото целенасочено търсене на Бога и общуване с Него.
- Кога човек съзрява за вярата?
- Тя е динамичен процес, а не статично състояние. Понякога ни изненадва - има моменти, когато се отдалечаваме от Бога, лъкатушим по пътя си, дори се лутаме. Здравата вяра е дълъг процес - през годините тя се развива и укрепва.
- Как решихте да кандидатствате в Богословския факултет на Софийския университет?
- След като завърших математическата гимназия, се бях насочила към медицината, но скоро след това промених решението си. Благодаря на моите родители, които ме разбраха и ме подкрепиха морално.
- Спонтанно ли беше решението ви за академична кариера?
- Не. Дипломирах се в Богословския факултет през 1995 година и започнах работа във всекидневник, което продължи около 4-5 години. Разбрах, че журналистиката не е моята професия. През 2000 година спечелих докторантски конкурс по история на религиите в БФ на СУ, а през 2004 година защитих докторска теза на тема "Положението на жената като съвременно предизвикателство за исляма".
- През всичките тези години била ли сте разочарована от вярата, дори и във вид на изпитания?
- Вярата никога не може да ме разочарова! Тя се оказва основният стълб в живота ми. В трудните моменти на изпитания осъзнавам, че не толкова моите близки - съпруг, брат, родители - са най-голямата ми опора, колкото вярата в Бог. Тя е моето прибежище. Вярвам, че изпитанията, които преживявам - а аз ги определям точно като изпитания, а не наказания, - имат спасителен характер за мен.
- Живеем в един материалистичен свят, как мислите, секуларизацията ще може ли да победи православието?
- Не, няма да успее! Вярата не е наранена, но Църквата страда от тези съвременни явления в нашия глобален свят. Процесът на секуларизация е повсеместен - няма уважение към свещенослужителите, защото човек решава, че може да общува с Бога без посредник; тайнствата, например Брак и Кръщение, се възприемат от някои като частно парти, на което личността на дисководещия е по-важна от тази на свещеника; демонстрира се неуважение към църковната йерархия, като се забравя, че тя е свързана с апостолското приемство; по време на делнични дни храмовете са празни и т. н. За съжаление мога да кажа, че в много измерения днешният човек е светски човек. Обобщено може да се каже - материалният свят поставя много предизвикателства пред вярващия човек.
- В контекста на горното Църквата не е ли пасивна в дейността си?
- Не смятам, че Православната църква е пасивна, защото нейната първа и най-важна мисия е душепастирската. Както и да звучи, спасението на човешките души е главната цел, а едва по-нататък е социалното измерение. Да, понякога гласът на Църквата може да ни се струва тих, но в сдържаността й има смисъл и достойнство, защото тази сдържаност е свързана с верността към традицията. Но това, че Църквата е вярна на традициите, не означава, че е закостеняла и ретроградна институция. За съжаление Църквата се възприема само в институционален аспект и се забравя за нейния богочовешки характер.
- Вие сте експерт по "История на религиите", отлично познавате исляма. Агресивна религия ли е той?
- Не. Прибързаните оценки вредят, а страхът - в още по-голяма степен, защото в неговата основа е липсата на знания. Повърхностното поназнайване за исляма довежда до подобни изводи. Ако говорим за прояви на тероризъм на религиозна основа, може да се каже, че в повечето случаи има злоупотреба с религията.
- Напоследък е изключително коментиран въпросът за религиозните символи. Вашето мнение?
- Този въпрос често застава в центъра на европейските дебати и в най-голяма степен - дискусията за покривалото. За мюсюлманската жена носенето на покривало е религиозно задължение, което е регламентирано в Корана - 24 глава, 31 стих. Там се казва, че за жената е допустимо да бъдат открити само лицето, ръцете до китките, а според някои тълкуватели - и ходилата. Веднъж дадено в Корана, подобно изискване не може да бъде отменено. Без оглед на това, мюсюлманката трябва сама да решава дали да забулва лицето си, или не. В този смисъл може да се счита за еднакво осъдително както поведението на талибаните в Афганистан за насилствено забулване на жените, така и случилото се по време на шах Пахлави в Иран, когато жените са насилствено разбулвани. Интересно е мнението на съвременните жени в ислямския свят - колкото и странно да прозвучи на читателите, те желаят да забулват лицата си. В този смисъл не трябва да сме наивни да мислим, че българските жени, изповядващи исляма, така лесно ще захвърлят своите религиозни символи. Това просто няма да се случи, защото те са възпитавани в традицията на исляма.
- В православните среди могат да ви обвинят за адвокат на исляма!
- А… нямам такива страхове! Знаете ли, когато човек е вярващ, той не се страхува, че познанието му за другия, различния, ще отнеме от вярата му. За мен самата моята вяра превъзхожда ислямската. Моята вяра е богооткровена, основателят й е Богочовекът Христос, въплътилият се Бог Слово. При всички положения обаче непознаването на другия води до агресия и отнема възможността за диалог. Все пак трябва да се знае, че диалогът има своите "лица" и граници, никога не трябва да се пристъпва към догматическото ядро. И двете религии имат общи социални проблеми, там диалогът е възможен, но в областта на доктрината отстъпки не се правят.
- За кратък период от няколко години написахте шест книги, имате ли любима от тях?
- Много автори казват, че последната им книга е любима. За мен обаче такава е втората - "Ако любов нямам…". Може би защото с нея се опитвам да напомня, че ако любов нямаме, душите ни са празни. Трябва да помним, че всички ние сме сътворени по Божи образ. И в очите на Бога сме равни.
- Какво ви подтикна да я напишете?
- Забелязала съм, че почти всичко в моя живот, както и в живота на всеки човек, протича под Божия промисъл. Не чертая планове - сега ще пиша това, утре ще пиша онова… Просто се случва, сърцето ми ме насочва по определен начин. Бог ни изпраща Своите знаци, които се опитваме да разчитаме. Тази книга е написана с много любов, в нея отделям внимание на индуизма, будизма и исляма, но в центъра поставям моята вяра - Христовата. Същевременно размислям и върху съвременни предизвикателства, като проблемите на екологията, биотехнологиите, хомосексуализма, тероризма на религиозна основа, феминизма. Хората имат интерес да чуят какво мислят православният християнин и богословът за определени социални предизвикателства на нашето време. Такова е призванието на богослова.
- Едно послание към читателите на вестник "Монитор".
- Да вярват в Бога, Който ни възлюби докрай. Защото вярата е тази, която прави човека човек!
- След като завърших математическата гимназия, се бях насочила към медицината, но скоро след това промених решението си. Благодаря на моите родители, които ме разбраха и ме подкрепиха морално.
- Спонтанно ли беше решението ви за академична кариера?
- Не. Дипломирах се в Богословския факултет през 1995 година и започнах работа във всекидневник, което продължи около 4-5 години. Разбрах, че журналистиката не е моята професия. През 2000 година спечелих докторантски конкурс по история на религиите в БФ на СУ, а през 2004 година защитих докторска теза на тема "Положението на жената като съвременно предизвикателство за исляма".
- През всичките тези години била ли сте разочарована от вярата, дори и във вид на изпитания?
- Вярата никога не може да ме разочарова! Тя се оказва основният стълб в живота ми. В трудните моменти на изпитания осъзнавам, че не толкова моите близки - съпруг, брат, родители - са най-голямата ми опора, колкото вярата в Бог. Тя е моето прибежище. Вярвам, че изпитанията, които преживявам - а аз ги определям точно като изпитания, а не наказания, - имат спасителен характер за мен.
- Живеем в един материалистичен свят, как мислите, секуларизацията ще може ли да победи православието?
- Не, няма да успее! Вярата не е наранена, но Църквата страда от тези съвременни явления в нашия глобален свят. Процесът на секуларизация е повсеместен - няма уважение към свещенослужителите, защото човек решава, че може да общува с Бога без посредник; тайнствата, например Брак и Кръщение, се възприемат от някои като частно парти, на което личността на дисководещия е по-важна от тази на свещеника; демонстрира се неуважение към църковната йерархия, като се забравя, че тя е свързана с апостолското приемство; по време на делнични дни храмовете са празни и т. н. За съжаление мога да кажа, че в много измерения днешният човек е светски човек. Обобщено може да се каже - материалният свят поставя много предизвикателства пред вярващия човек.
- В контекста на горното Църквата не е ли пасивна в дейността си?
- Не смятам, че Православната църква е пасивна, защото нейната първа и най-важна мисия е душепастирската. Както и да звучи, спасението на човешките души е главната цел, а едва по-нататък е социалното измерение. Да, понякога гласът на Църквата може да ни се струва тих, но в сдържаността й има смисъл и достойнство, защото тази сдържаност е свързана с верността към традицията. Но това, че Църквата е вярна на традициите, не означава, че е закостеняла и ретроградна институция. За съжаление Църквата се възприема само в институционален аспект и се забравя за нейния богочовешки характер.
- Вие сте експерт по "История на религиите", отлично познавате исляма. Агресивна религия ли е той?
- Не. Прибързаните оценки вредят, а страхът - в още по-голяма степен, защото в неговата основа е липсата на знания. Повърхностното поназнайване за исляма довежда до подобни изводи. Ако говорим за прояви на тероризъм на религиозна основа, може да се каже, че в повечето случаи има злоупотреба с религията.
- Напоследък е изключително коментиран въпросът за религиозните символи. Вашето мнение?
- Този въпрос често застава в центъра на европейските дебати и в най-голяма степен - дискусията за покривалото. За мюсюлманската жена носенето на покривало е религиозно задължение, което е регламентирано в Корана - 24 глава, 31 стих. Там се казва, че за жената е допустимо да бъдат открити само лицето, ръцете до китките, а според някои тълкуватели - и ходилата. Веднъж дадено в Корана, подобно изискване не може да бъде отменено. Без оглед на това, мюсюлманката трябва сама да решава дали да забулва лицето си, или не. В този смисъл може да се счита за еднакво осъдително както поведението на талибаните в Афганистан за насилствено забулване на жените, така и случилото се по време на шах Пахлави в Иран, когато жените са насилствено разбулвани. Интересно е мнението на съвременните жени в ислямския свят - колкото и странно да прозвучи на читателите, те желаят да забулват лицата си. В този смисъл не трябва да сме наивни да мислим, че българските жени, изповядващи исляма, така лесно ще захвърлят своите религиозни символи. Това просто няма да се случи, защото те са възпитавани в традицията на исляма.
- В православните среди могат да ви обвинят за адвокат на исляма!
- А… нямам такива страхове! Знаете ли, когато човек е вярващ, той не се страхува, че познанието му за другия, различния, ще отнеме от вярата му. За мен самата моята вяра превъзхожда ислямската. Моята вяра е богооткровена, основателят й е Богочовекът Христос, въплътилият се Бог Слово. При всички положения обаче непознаването на другия води до агресия и отнема възможността за диалог. Все пак трябва да се знае, че диалогът има своите "лица" и граници, никога не трябва да се пристъпва към догматическото ядро. И двете религии имат общи социални проблеми, там диалогът е възможен, но в областта на доктрината отстъпки не се правят.
- За кратък период от няколко години написахте шест книги, имате ли любима от тях?
- Много автори казват, че последната им книга е любима. За мен обаче такава е втората - "Ако любов нямам…". Може би защото с нея се опитвам да напомня, че ако любов нямаме, душите ни са празни. Трябва да помним, че всички ние сме сътворени по Божи образ. И в очите на Бога сме равни.
- Какво ви подтикна да я напишете?
- Забелязала съм, че почти всичко в моя живот, както и в живота на всеки човек, протича под Божия промисъл. Не чертая планове - сега ще пиша това, утре ще пиша онова… Просто се случва, сърцето ми ме насочва по определен начин. Бог ни изпраща Своите знаци, които се опитваме да разчитаме. Тази книга е написана с много любов, в нея отделям внимание на индуизма, будизма и исляма, но в центъра поставям моята вяра - Христовата. Същевременно размислям и върху съвременни предизвикателства, като проблемите на екологията, биотехнологиите, хомосексуализма, тероризма на религиозна основа, феминизма. Хората имат интерес да чуят какво мислят православният християнин и богословът за определени социални предизвикателства на нашето време. Такова е призванието на богослова.
- Едно послание към читателите на вестник "Монитор".
- Да вярват в Бога, Който ни възлюби докрай. Защото вярата е тази, която прави човека човек!
