Хубаво е да знаеш, а още по-хубаво е да се убедиш, че в България все още има места, които наистина могат да те откъснат от света. Места, където не научаваш за поредна самолетна катастрофа или терористичен акт, където играта на политика е табу. Места, където работиш, за да ядеш. Манастирът „Св. Козма и Дамян Чудотворци“ е едно от тях.
Храмът е на заблуждаващите четири километра от с. Гигинци (Пернишко), защото пътят ще ви отнеме поне час по стръмната и камениста местност. От самото село изобщо нямате изглед към манастира, нито представа за гледката, която ви се открива оттам. Ако скоро е валяло, абсурдно е да стигнете до горе с кола.
Първата ни спирка, където срещаме монах Никанор и бригадира Лилиан, е манастирският обор. Двамата са се сдобили с привилегията да почистят яслите на тридесет и пет биволици и няколко кози. За Никанор това вече е ежедневие. Монахът познава и другата страна на монетата, защото е бивш брокер, специалист по международни отношения. Лилиан е попаднал тук доброволно, с полет от Франция, и изобщо не се оплаква. След като привършват, ги съпровождаме до работното място на групата – строеж на водопровод, който ще свързва манастира и въпросния обор. След няколкоминутно спускане през гъстата гора се озоваваме пред цялата група. Работният процес се ръководи от монах Адриан и бай Данчо. Останалите нямат нищо против да оставят кирките и лопатите, за да се представят.
Паолина и Томек са студенти от Полша. Мариука идва от Финландия, а Аайке е холандското лале на компанията. Не спират да говорят за Таня, на която са поверили обяда си. Тя пък е от Сливен, но научава за лагера в Германия, където учи от няколко години. Медийното внимание ги въодушевява. „Супер! Ще ни снимат, ставаме известни в България“, радва се Аайке.
След кратката почивка пак грабват лопатите. Водопроводът и в частност петдесетметровата отсечка, на която попаднахме, не изглежда никак лесна работа. Копае се между дърветата, а дълбоките корени са естествен враг на доброволците.
Винаги е любопитно да видиш как се разбират хора с различни култури, които до вчера не са се и познавали. Е, разбират се добре. Учудващ е и синхронът, с който копаят. Трябваше да се убедя, че такъв синхрон не изключва българско участие в него, и не отказах самотната лопата. Пак се получи. Паолина пък обясни, че в компанията имало още две момчета от България, но се върнали преждевременно. Причините останаха неясни. Според Таня трябвало да посрещат гости, но другите са на мнение, че работата ги е уплашила. В същото време монасите Никанор и Адриан насърчават международната бригада към повече усърдие. След още час Паолина все по-често споменава името на Таня. Останалите са единодушни с нея и интересно как в английската им реч се преплита онова типично за чужденците меко изговаряне на думата „ракия“. Работата продължава и определено е по-мъчителна от чистенето на обора. За да има полза от копаенето са нужни и строги изчисления. Оказва се, че Лилиан е бъдещ инженер и започва измерванията. В същото време останалите деликатно странят от него заради новата му естествена аура. Смеят му се, но и му завиждат, защото се е спасил от копаенето, докато е почиствал обора.
В ранния следобед петимата еврокопачи нетърпеливо очакват момента, в който монах Никанор ще изрече свещените думи: „Достатъчно засега. Отиваме да обядваме и следобед, ако не вали, се връщаме“. Всички захвърлят лопатите и кирките, за да поемат пътя към храма и храната. Всъщност комуникацията в лагера щеше да е невъзможна без Никанор. Бившият брокер, отдал се в служба на Господа, е единственият, който говори английски в манастира. Освен всичко друго той е и свръзката на доброволците.
Самият манастир съвсем не е приятна гледка. Няколко порутени постройки, които изглеждат още по-трагично на фона на полуготовата арка на входа. Отец Евгений – игуменът на манастира, ни посреща на самия вход. И той е изненадан от новите гости, но сме добре дошли. Обяд ще има за всички, защото казанът е пълен. Блюдото е повече от емблематично – манастирска бобена чорба. Оказа се толкова вкусна… Сядаме на маса и след задължителната молитва игуменът заразказва за обителта.
Видът на манастира наистина ни шокира, защото сякаш всеки момент ще падне. „От държавата бяха превели за ремонт 150 000 лева, но накрая тези пари се загубиха някъде. Сега направиха ремонт на входа, който по техни сметки излизал 10 000 лева. Как ги смятат? Добре, че са децата. Не можем да се оплачем от тях. Помогнаха в зидането на едната постройка, сега и водопровода. Работят!“ – разказва отец Евгений.
Докато дояждаме супата, забелязвам, че времето не е напълно спряло, но моят часовник изпреварва техния с един час. „А, това си е мой принцип. Ние тук часовника не го сменяме. Само объркват хората с тези часове. Още малко ще искат и петлите да кукуригат по-рано. Пък и тук часът няма голямо значение. Ние и ток нямаме, но не по наше желание. Само ни обещават. Информираме се от един транзистор на батерии, по който понякога слушам новините. Чувам за нещастията на хората заради тези наводнения. Бог да ни пази. Засега при нас няма такива проблеми. Иначе телевизор не ми и трябва, защото много лъжат“ – пояснява игуменът. Поднасят и натурално биволско кисело мляко. Точно като в телевизионна реклама е. „Абе, като става дума за реклама, тук идва един професор и ни обясни за родопското биволско мляко. Оказа се, че там биволите не могат да живеят, а такова мляко няма. Ние обаче не можем да се оплачем. Всичко отглеждаме и си набавяме“ – добавя и Никанор.
Отправям се към масата на доброволците. На гости са им Камен и Наталия от CVS-България – сдружението за доброволчески труд, чрез което младежите са се озовали на това място. Камен учтиво обяснява процедурата за участие в някои от проектите. „Чрез интернет всеки може да се запознае с правилата. Така тук идват чужденци, а българи пътуват в Европа. Доброволците плащат единствено транспорта си в двете посоки. Останалите екскурзии, храната и спането са безплатни. Всички са предупредени, че работата не е лека, че условията не са идеални. В крайна сметка тук идват хора, които искат точно това – за две седмици да се откъснат от ежедневието и да усетят разликата. Работи се по шест-седем часа на ден, а събота и неделя се почива. В тези дни организираме и екскурзии. Тези доброволци например видяха Рилския манастир, който много им хареса. Досега няма оплаквания от работата, но ако някой не се чувства добре сутрин, естествено не работи“, обясни правилата Камен.
Мнението на самите доброволци обаче е по-меродавно. „Няма интернет, няма телефони, няма ток… Това не ти се случва всеки ден. България е много красива, а това място е като от приказка. Е, работата не е лека и храната не е разнообразна. Ако супата ви харесва, имайте предвид, че ние всеки ден я хапваме и не бихме отказали нещо по-различно“ – добавя Аайке. По-умерена е Паолина, която и без това била вегетарианка, та манастирските порядки по отношение на храната не я притесняват.
Оказа се, че това е последният работен ден на бригадата. Томек и Паолина първи ще напуснат обителта на път към дома. Другите ще поостанат още ден-два, защото няма къде да нощуват в София. Всички са единодушни, че с удоволствие ще се върнат отново в България. Очертава се последната купонджийска вечер в манастира за доброволците. В крайна сметка шестима младежи от различни точки на Европа трудно могат да скучаят. Свещи или газена лампа, червено вино или ракийка… Кой би се оплакал?
На тръгване искрено им завидяхме. Особено след като и заваля…
