Откъс от „С добри намерения“ – книга на Ксения Лученко за историята на Руската православна църква.
Книгата на Ксения Лученко „С добри намерения. Руската църква и властта от Горбачов до Путин“ е изчерпателна история за това как и защо РПЦ се превърна в придатък на Кремъл. Книгата е създадена с помощта на инициативата „Straight Forward“, подпомагаща писането и разпространението на честна, нецензурирана документална литература за Русия на различни езици – литература, която не може да бъде издадена в самата страна. „Новая газета Европа“ публикува откъс от главата „Изцяло съветският патриарх“, която разказва как митр. Кирил (Гундяев) е учил украински език, обмислял е преместване в Украйна и в крайна сметка печели патриаршеските избори с гласовете на чуждестранни, включително украински, делегати.
… Зимата преди изборите през януари 2009 г. митр. Кирил се среща с президента Дмитрий Медведев и министър-председателя Владимир Путин – среща, която продължава около четиридесет минути. На другия кандидат за патриарх – митр. Климент, е отказана аудиенция. В резултат от „събеседването“ на Кирил в Кремъл той очевидно получава картбланш – липса на възражения срещу кандидатурата му. Гласовете на избирателите обаче трябва да си осигури сам, въпреки че служители на президентската администрация му помагат с медийна подкрепа.
Към началото на събора значителна част от руските участници се готвят да гласуват за митр. Климент. Само че от тях не зависи всичко. Това е първият поместен събор след разпадането на СССР, а мнозинството от делегатите живеят в други страни. За почти двадесет години във всяка от тях се е формирала собствена църковна ситуация, различна от руската. В крайна сметка, изходът от избора е решен не от руснаци и дори не от руската власт, а от граждани на Украйна и Беларус, Молдова и други страни, включително, както тогава се казваше, „далечната чужбина“, западни, не-постсъветски държави.
От сто деветдесет и осмината архиереи, пристигнали на Архиерейския събор, петдесет и петима са от Украйна, а още четиридесет и шестима от други държави, което означава, че повече от половината не са от Русия. От седемстотин и единадесетте участници в поместния събор гражданите на Русия съставляват 44.8%.
През 2007 г. митр. Кирил се опитва да учи украински език. Няколко пъти моли архим. Кирил (Говорун) да му дава уроци, да разговаря с него на украински. По-късно заминава за Киев за празнуването на хиляда и двадесетата годишнина от Кръщението на Рус, чиято кулминация е рок-концерт с участие на руски и украински групи на „Крешчатик“, в центъра на Киев. Митр. Кирил се изказва пред стохилядна тълпа и скандира лозунга: „Русия, Украйна, Беларус – това е Светата Рус“. По време на последващото си пътуване из украински градове се опитва да говори на украински, но изглежда комично и това не му харесва. Повече уроци не взема.
„Сега, със задна дата, разбирам – разказва Говорун, – че още тогава той се готвеше за бъдещите патриаршески избори и осъзнаваше, че шансовете му не са стопроцентови“. Говорун си спомня, че често са обсъждали перспективите за автокефалия на Украинската църква и митрополитът изглеждал много заинтересован. Като план Б Кирил обмислял преместване в Киев в качеството си на глава на Украинската православна църква – и тогава щял да се бори за нейната независимост. „Сега щеше да е главният патриот на Украйна, главният обвинител на Кремъл“ – иронично отбелязва Говорун. Съдбата обаче разиграва украинския фактор в кариерата на Кирил по съвсем различен начин. „Кирил е уникален патриарх, който победи с гласовете на чуждестранни делегати, включително украински“, твърди Андрей Кураев.
„Искрено вярвах, че възможността за преформатиране към по-голяма независимост на Украинската църква е свързана с Кирил, който изглеждаше по-либерален, по-прогресивен кандидат – за разлика от съветския червен апаратчик Климент. От разстояние в Украйна тогава така изглеждаха нещата за повечето хора“, разказва човек от близкото обкръжение на митр. Владимир Киевски.
Когато през 2004 г. в Украйна побеждава „оранжевата революция“, в Отдела за външни църковни връзки на РПЦ работят няколко украинци – Сергей Говорун (бъдещият архимандрит Кирил), дякон Николай Данилевич, свещ. Игор Якимчук. Техният началник, митр. Кирил, ги вика при себе си и се съветва с тях как да преформатира църковната политика в Украйна, тъй като залогът на ОВЦС върху подкрепата на проруските консерватори се оказва грешка. По това време митрополитът вече осъзнава, че може да загуби Украйна, ако продължи да играе само на проруска страна.
В продължение на няколко години тази група служители, които на шега наричали „оранжевото лоби“, се е опитвала да направи политиката на РПЦ спрямо Украйна по-гъвкава. В идеалния случай са искали да постигнат създаването на напълно независима автокефална църква в Украйна, но това не е можело дори да се изрича на глас. Затова първата цел е била да се промени статутът ѝ – от „самоуправляема с права на широка автономия“, както и до днес е формулирано в Устава на РПЦ – към реална автономия, и да се получи разрешение за преговори с т. нар. „разколници“, т. е. със самопровъзгласилата се Киевска патриаршия, която тогава не е призната от нито една поместна православна църква. Те са възлагали надежди за осъществяването на тези планове на митр. Кирил, който на думи одобрявал това направление на работа и изглеждал лично заинтересован от независимостта на УПЦ.
„Всички тогава мислеха така: Климент ще държи всички в кошарата, а Кирил ще позволи да се пасе на волни пасища“ – спомня си Говорун, който от пролетта на 2008 г. вече работи в Украйна, ръководейки Отдела за външни църковни връзки на УПЦ. „Митр. Владимир подкрепи Кирил, защото смяташе, че той ще бъде много по-отворен към решаването на украинския въпрос, отколкото Климент“.
Митр. Владимир (Сабодан) беше лидер и авторитет в Украинската църква. Въпреки всички разделения в украинското православие той остана до смъртта си през 2014 г. обединяваща фигура, уважаван и слушан както от проевропейски, така и от проруски настроени вярващи украинци. От всички кандидати за патриаршеския пост именно той напълно отговаряше на критерия за „добра репутация и доверие сред епископата, духовенството и народа“. Освен това, по съветско време е бил ректор на Московската духовна академия и сред руските архиереи е имало негови възпитаници, които се съобразяваха с неговото мнение.
Веднъж Владимир едва не става патриарх на цяла Русия: на Поместния събор през 1990 г. той стига до втори тур и губи от Алексий само с 32 гласа разлика от общо 316.
В края на декември (2008 г., бел. ред.) епископите на Украинската църква се обръщат към митр. Владимир с писмо, в което го молят да приеме издигането на кандидатурата си за предстоящия поместен събор. Това предизвиква паника в предизборния щаб на Кирил. Всъщност Владимир е нямал намерение да става Московски патриарх. Основната цел е била да се демонстрира, че УПЦ отива на събора като единна фракция, а не като разпокъсани епархии, всяка със собствени отношения с Москва. Тази стратегия е измислена от млади богослови и свещеници от близкото обкръжение на митрополита.
Митр. Владимир е възнамерявал да отиде при митр. Кирил с обръщение, под което са стоели физическите подписи на всички украински епископи, и да „продаде“ тези консолидирани гласове срещу писмени гаранции за независимостта на УПЦ: патриаршество в замяна на автокефалия, т. е. единият става патриарх Московски и на цяла Русия, а другият – патриарх Киевски и на цяла Украйна. Нещата обаче не протичат по план.
На 18 януари, по време на среща с делегатите на Поместния събор, митр. Владимир произнася реч, предварително подготвена от същата група богослови. В нея той говори за необходимостта от получаване на „усъвършенстван каноничен статут“ (т. е. независимост) като условие за преодоляване на разкола в украинското православие. В края на речта той добавя една фраза, която не фигурира в първоначалния чернови текст: „Искрено благодаря за тази висока чест, но желая да застана пред Бога като сто двадесет и първият митрополит Киевски“.
С други думи, още преди началото на какъвто и да е „пазарлък“, той обявява отказа си да бъде патриарх и, казано с езика на светската политика, снема кандидатурата си. До днес никой не разбира напълно защо Владимир е постъпил така. Не е изключено някой от промосковски настроените украински архиереи или олигарси да е говорил с него преди това.
За украинските гласове са се борели и конкурентите на Кирил. Известно е, че архим. Тихон (Шевкунов) е пътувал в Украйна през онзи месец с някаква тайна мисия, вероятно свързана с прокарване на руски интереси сред украинския епископат. Бил е забелязан в Киев, обикалял е епархии и се е срещал с архиереи, но видими резултати не е постигнал. Трудно е да се твърди, че архим. Тихон е действал пряко от името на митр. Климент – той винаги е бил твърде самостоятелен играч за това, но всички източници подчертават, че Шевкунов е действал не в полза на митр. Кирил. И патриархът, както се говори, до днес му го напомня.
Според Андрей Кураев, освен църковно-политическите сметки, и двете страни са подкупвали архиереи – както украински, така и руски. Дяконът (става дума за самия Кураев) отишъл при митр. Кирил в ОВЦС на 26 януари – в почивния ден между Архиерейския и Поместния събор – и, по неговите думи, „там имаше опашка от украински архиереи, които влизаха за кратко при него и излизаха щастливи“. Говори се, че и украинският въглищен магнат Виктор Нусенкис, делегат на Поместния събор от Донецка епархия на УПЦ, също е обикалял украинските архиереи с пари. Доказателства, че подкупите са изиграли съществена роля в предизборната кампания, не съществуват, но това се потвърждава пряко или косвено от множество свидетели.
На Архиерейския събор на 25 януари за митр. Кирил гласуват деветдесет и седем от общо сто деветдесет и седем епископи, участвали в гласуването; за митр. Климент – тридесет и двама, а за останалите кандидати – петдесет и двама, като третото място в краткия списък заема Мински митрополит Филарет. От една страна, Кирил изпреварва Климент с убедителна преднина. От друга – за повече от половината участници в събора той не е бил първият избор: общо сто епископи гласуват за други кандидати.
В състава на делегатите на поместния събор са влизали монаси, монахини и миряни, включително жени. Основно това са били служители на епархийските управления, председатели на храмове, преподаватели в православни гимназии. Много региони обаче изпращат като делегати и крупни бизнесмени, чиновници и техни роднини – сред тях е имало директори на фармацевтични компании и сладкарски фабрики, водещи на регионални телевизионни канали, началник на Федералната данъчна служба в Нижегородска област, актриса – съпруга на губернатора на Владивосток, латвийски корабостроителен магнат, дори директор на цирк. Участието в епархийската делегация на събора се е превърнало в елемент на социален статус за регионалния елит. Възприемали са гласуването като ритуал и са отбелязвали в бюлетината това, което им е посочвал архиереят.
Почти веднага след откриването на Поместния събор митр. Владимир взема думата и открито призовава да се гласува за митр. Кирил, с което нарушава всички правила и етични норми. Прот. Николай Артьомов, клирик на РПЗЦ от Мюнхен, който през 1991 г. отслужва молебен в Белия дом, а през 2000-те активно съдейства за обединението на църквите, се опитва да изкаже съмнение относно коректността на процедурите. На това му отговаря остро известният московски протойерей Дмитрий Смирнов: „Преподобни Исаак Сириец казва, че всички съмнения са от дявола“. Един от участниците в събора си спомня: „Беше тъжно да гледаш бедните задгранични – още не се бяха сблъсквали със съветското безсрамие“. След обяда украинските архиереи коментират, че Кирил е „мощен лидер“ и че трябва да се гласува за него.
След като митр. Филарет (Мински, бел. ред.) обявява, че оттегля кандидатурата си, изходът вече е предрешен. И украинците, и белорусите гласуват консолидирано, а онези, които са се колебаели, се вслушват в мнението на уважавани йерарси или просто се присъединяват към по-силния. В резултат от гласуването митр. Кирил получава петстотин и осем гласа, а Климент – сто шестдесет и девет. Останалите бюлетини са обявени за невалидни. Втори тур не се налага. „Това беше заговор с цел да се наложи конкретен кандидат. Имах усещането за комарджийска игра, в която ние бяхме просто декор. След събора заминах в манастир, исках тишина, да легна и да плача във възглавницата. За първи път се сблъсках с такава откровена манипулация“ – разказва един от делегатите на събора от епархия в Централна Русия, протойерей и председател на голям храм. „Аз гласувах за владика Климент, разбира се, като за протестен кандидат“, казва друг участник, монах от Южна Русия.
„Тогава допуснахме ужасна грешка. Признавам го публично. Той ме използва, както използва и всички останали“ – казва петнадесет години по-късно архим. Кирил (Говорун), който днес е професор в университета „Лойола Меримаунт“ в Лос Анджелис. Патр. Кирил го лишава от духовен сан заради антивоенната му позиция и подкрепата за украинската автокефалия. Именно в онези дни се ражда мемът „асфалто-полагач“: пост, съдържащ само тази дума, публикува по време на изборите пряко от храма „Христос Спасител“ йером. Агатангел (Белих). Смята се, че с това е имал предвид „методите на работа“ на новия патриарх. Малко след избирането на Кирил Агатангел заминава за шестгодишна мисионерска командировка в Тикси – малък гарнизон в Якутия, зад Полярния кръг, на брега на море Лаптеви. Имаше слухове, че това е наказание за острия му език, но всъщност е било просто съвпадение. Днес Агатангел отглежда кози, вари сирена и строи нов храм в скит в Белгородска област, почти на границата с Украйна. Монасите там вече са свикнали с постоянни канонади, работа на ПВО, дронове и бойни самолети над главите си, и дават подслон на бежанци от села, попаднали под обстрел…
Превод: Златина Иванова.
* Ксения Лученко е журналист, анализатор и преподавател. Занимава се с програми по медийна грамотност, изследвания на медиите и ролята на РПЦ в обществено-политическия живот на РФ и страните от Източна Европа. До 2022 г. работи в РАНХиГС (Руската академия за народно стопанство и държавна служба). В момента преподава във факултета по Liberal Arts and Sciences в Черна гора, основан от руски емигранти след началото на войната срещу Украйна и получил държавна акредитация. Автор е на документални филми за съветски дисиденти и интелектуалци. Води телеграм-канала „Православие и зомби“. Напуска Русия през април 2022 г., обявена за „чуждестранен агент“.
