Из дискусията в Румънската православна църква за канонизацията на наши съвременници
В румънското общество и в църковните среди започна обсъждане на биографиите на тримата канонизирани богослови – Иларион Фелеа, Илие Лъкатушу и Думитру Стънилоае, за които Националният институт по изследване на Холокоста в Румъния заяви, че са били съпричастни на фашисткото легионерско правителство в страната. Тогава от патриаршията отговориха, че при канонизация се взема предвид завършекът на живота на човека и че обявяването на някого за светец не означава, че той е бил такъв през целия си живот (тук). Румънската патриаршия прикани всички, които се интересуват, да обсъдят съвместно възраженията и, съответно, аргументите за тяхната канонизация.
Обща черта на тримата канонизирани като свещеномъченици е изповедничеството на вярата в комунистическите лагери. В същото време тема на обсъждане е не само тяхното отношение към фашисткото легионерско движение, но и отношението към тайната служба „Секуритате“.
Румънската патриаршия публикува на църковния новинарски сайт basilica.ro статия на историка Ръзван Клипичи, в която той коментира тези теми.
За най-известния от тях, о. Думитру Стънилоае, е повдигнат въпросът как се съвместява канонизирането му като Христов изповедник и мъченик със сътрудничеството му със „Секуритате“.
В статията си авторът пише: „По отношение на официалното сътрудничество на о. Думитру Стънилоае със Секуритате трябва да припомним, че той подписва под натиска на комунистическите власти два ангажимента през 1963 г. и 1971 г. Контекстът на ангажимента от 1963 г. е, че не му е било разрешавано да бъде назначен като професор в Богословския институт или като действащ свещеник в Букурещ, които постове са му били предложени от Румънската патриаршия. Поради тази причина на 9 септември 1963 г. о. Думитру Стънилоае иска да бъде приет от главния секретар на отдела за вероизповеданията Думитру Догару, за да обсъдят назначаването му на поста, предложен от Румънската патриаршия. След тази среща, на 17 септември 1963 г. о. Стънилоае подписва ангажимент за сътрудничество със Секуритате“.
На практика обаче о. Думитру отказва да сътрудничи на Службата за сигурност, за което има много свидетелства, като например доклад от 7 ноември 1972 г., в който служителят на тайната полиция пише следното за него: „По време на сътрудничеството с нашите органи той имаше контакти с хора от неговото обкръжение, известни със своята политическа и криминална история, за които той предостави много малко информация, предимно повърхностна. Много пъти той отказваше да идва на срещи, като казваше, че е болен, което не винаги беше вярно. За да коригирам поведението му, през 1971 г. проведох с него беседа и споменах слабия му принос в сътрудничеството, но той съобщи, че причината е, че няма нищо, което да представлява интерес за нашите органи. Когато го помолихме да даде информация за някои елементи, за които се знае, че имат вражески прояви, той открито заяви, че „не иска да навреди на никого“.
В доклад на друг служител от 1973 г. се казва: „От данните, с които разполагаме, изглежда, че „Йон Валеану“ [кодовото име, дадено на о. Стънилоае] е бил нечестен в сътрудничеството с нашите органи и дори е имал враждебно отношение“.
Тези и много други документи свидетелстват, че о. Думитру не е сътрудничил на тайните служби. От друга страна, със своята любов и думи той насърчава много затворници в лагерите да изповядат вярата си пред атеистичните преследвачи. За това свидетелства неговият съкилийник Илие Тудор: „Голям богослов, говореше ни всяка вечер. Беше слаб, гласът му се чуваше трудно и затова, като говореше, настъпваше пълна тишина. С нас бяха осем свещеници, включително един гръкокатолически (униатски – бел. ред.) епископ, който слушаше думите му с уважение и благоговение… Всички се умиляваха от нежния, изпълнен със Светия Дух глас на този човек с изнемощяло тяло, в което само душата беше огромна. Най-яркият представител на православието понесе и своя кръст за слава Христова. В тези тежки условия думите му бяха балсам, неочакван подарък за тълпата мъченици, които скоро щяха да изпълнят гробището без кръстове – там, където жителите на града изхвърляха боклука си. Любовта, която се лееше от неговите беседи, ни пазеше от глада, стопляше ни“.
Той завършва статията си така: „По отношение на тримата канонизирани отци мнозина се питат дали са се покаяли, или не, за политическите си пристрастия. Въпреки че всички те публично изповядваха несъгласието си с действията на легионерското движение, всички те страдаха в комунистическите затвори, измъчвани и унижавани заради вярата си. Но по-важното е, че промяната в живота им беше непрекъсната, насочена към съвършения образец на Изкупителя Христос. Те изповядваха греховете си пред своите духовници, като се стремяха чрез делото на молитвата и добродетелите да се усъвършенстват и да се поставят в служба на верните, които укрепваха във вярата във времената на атеистично преследване“.
Дискусията в Румънската православна църква и общество е опит да се намери правилният подход към канонизацията на наши съвременници – като се страни от идеализацията и патоса, а най-вече като се разяснява на християните и обществото какво означава светостта: тя е венец на усилията на един християнин да се съедини с Христа, като изпълни Неговата главна заповед за любов към Бога и към ближния.
* Източник: Basilica.ro – тук
