На 22 април Киевският митр. Онуфрий обяви провеждането на литийно шествие (кръстен ход) от Запорожие до Азовстал. След обявяването на инициативата последва медийно мълчание и не стана ясно дали тя се е осъществила. Месец по-късно хрониката на събитията разказва прот. Сергей Ющик, председател на храма „Възкресение Христово“ в Киев, участник в спасителната акция. За неуспешния край на мисията, за пребиваването на свещениците във филтрационен лагер той говори в интервю за изданието „Отрок“.
О. Сергей Ющик обяснява липсата на медийна информация така: „Всички тези седмици информационно мълчание за нашата мисия бяха нужни, защото всяка дума, всяка прекомерна емоция можеха и все още могат да навредят на всекиго – на нашите войници, на депортираните хора в Русия, някои от които могат да поискат да се върнат… Президентът също помоли да не се говори много, защото това може да бъде опасно за живота на хората… После от свещеника не може да се очакват радикални изказвания. Той възглася на Литургията: „Мир вам“. Как да го каже, ако преди това е казвал: „Стреляйте! Убивайте!“.
„Това не беше инициатива само на Църквата. – казва о. Сергей Ющик – Ние, свещениците, бяхме, така да се каже, елементи от сложен преговорен процес, който държавното ръководство водеше по много канали и на международно равнище. На един етап вероятно е прозвучала идеята да се включат и духовници – като личности, които биха могли да осигурят елементарно доверие между двете страни“.
- Нека се опитаме да пресъздадем събитията стъпка по стъпка
- Обадиха ми се на Велики четвъртък, 21 април. Както разбрах, само за петнадесет минути беше събрана група свещеници. Около четиридесет души. Повечето бяха от Киев, а останалите от Полтава, Бориспол, Ворзел, Бородянка. На Велики петък, 22 април, сутринта всички пристигнахме в Лаврата и се поклонихме на плащаницата. После взехме благословение от Негово Блаженство (Киевски митрополит Онуфрий, б. р.), качихме се в автобуса и заминахме за Запорожие, придружени от съответните власти.
На Велика събота от 5 ч. сутринта очаквахме да тръгнем за Мариупол. Казаха ни обаче, че нашата сигурност също е приоритет и тъй като над Мариупол има няколко вражески самолета, не можем да тръгнем: преговорите ще се забавят или дори прекъснат, т. е. в събота разбрахме, че започват проблеми. Моят опит от 2014 г. обаче показа, че това е бойно поле. И съответно на всеки петнадесет минути ситуацията може да се промени коренно.
Всички свещеници имахме със себе си епитрахили. Шестима от нас носехме пълен комплект богослужебни облекла. Имахме и просфори за Великденската служба. Носехме козунаци. С някои свещеници бяхме участвали в хуманитарни мисии през последните осем години, така че знаехме, че Великденската нощ ще прекараме в най-добрия случай в Запорожие, а в най-лошия - някъде в южните степи на Украйна.
- Все пак къде посрещнахте Великден?
- Факт е, че бяхме гостоприемно настанени в Дома на културата, оборудван за Евакуационния център. И ние с благословението на Запорожкия и Мелитополски митрополит Лука, който ни предостави евхаристийните съдове и всичко нужно за богослужението, се помолихме и точно в полунощ в актовата зала поръсихме всички със светена вода и започнахме пасхалната служба. Тъй като залата нямаше прозорци, можехме да включим осветлението, без да нарушаваме режима на закриване на светлината. Всички свещеници се изповядаха и причастиха.
Имаше и нещо, което ни просълзи. В залата имаше много маси с различни дарени дрехи. Свещеникът, който правеше снимка за спомен, каза: „Мислиш, че си на четиридесет и си видял много… Сега като фотограф вместо тези маси с якета виждах деца, защото има детски дрешки. А тук – жени, защото дрехите са женски. Тук пък трябваше да стоят мъжете…
В четири сутринта си легнахме с намерението да станем в шест и да тръгнем.
Не тръгнахме обаче нито в шест, нито в осем… Около девет ни прошепнаха: преговорите приключиха така, че от другата страна ще допуснат само десет свещеника. С други думи нашата мисия, която имаше за цел всички цивилни, ранени, загинали, се сведе до минимум.
- Под „наша мисия“ какво точно имате предвид?
- Мисията на украинската страна, в която участвахме и ние. Бяхме сформирани в колона: пет пътнически автобуса, пет линейки. В някои автомобили имаше и представители на Държавната служба за извънредни ситуации, както и представители на висшите държавни органи на Украйна, която водеше преговорите. Този кортеж замина за Маруипол в неделя. Свещениците се возихме в градските автобуси – по двама във всеки.
- Беше ли страшно?
- Не.
- Обстрелваха ли ви?
- На първия КПП от отсрещната страна ни срещнаха представители на другите власти. След това бяхме придружавани от техния конвой. Затова минахме бързо през руските контролно-пропускателни пунктове.
Шофьорите, които тръгнаха с нас (за тях това беше шестото пътуване), свидетелстваха, че нашият кортеж е първият, който е стигнал до Мариупол. Останалите украински евакуационни конвои – а преди нас имаше много – бяха спирани и разположени на Бердянское кольцо. Нашите шофьори не вярваха, че ще стигнем до Мариупол, но стигнахме.
Когато пристигнахме, преговорите продължаваха вече не един ден. Пробваха се много начини да бъдат изведени хората. От страна на Украйна процесът изглеждаше денонощен и на всички равнища. Да, ние не успяхме да спасим хората от Азовстал, но бяхме първите, които стигнаха до пропускателния пункт на завода. След нас имаше още един кръг преговори, и после още един…
- Кога стигнахте до Мариупол?
- Късно вечерта спряхме пред Мангуш (градче на 20 км западно от Мариупол, б. р.). Там изчакаха примирието и едва след това заминахме за Мариупол.
Имаше няколко опита за влизане в града, защото мостовете бяха или минирани, или взривени. Някъде големите ни пътнически автобуси трябваше да завиват между мини и минирана пътна лента.
Около обяд в (Светли) понеделник пристигнахме в Сартан (предградие на Мариупол, б. р.). И там ни спряха. Тогава беше издадена заповед, че за Мариупол ще замине само един автобус, една линейка и един свещеник. Останалите седят и чакат. И седяхме до нашите автобуси в Сартан, във втората половина на деня, в понеделник, 25 април. А вечерта на „Азовстал“ започнаха отново боеве.
В онези дни бойни действия в други части на града вече не се водеха. Само в завода. Обстрелът можеше да бъде само там. Тогава разбрахме, че преговорите са се провалили. Бяхме много притеснени за тези, които заминаха за завода. Знаехме, че там е нашият свещеник (прот. Вячеслав Яковенко, председател на киевския храм „Вси светии“). Стоял е в буферната зона на армията.
После разбрахме, че когато преговарящият екип със свещеника е спрял на няколкостотин метра от КПП „Азовстал“, при положение че хората всъщност е трябвало да бъдат изведени от подземията и да се качат в превозно средство, за да стигнат до пункта, е започнал обстрелът. Всяка от двете страни обвиняваше другата за това и слава Богу, че украинската страна имаше видеозапис, който по-късно ни предадоха и който показа, че не украинската страна е нарушила процеса на излизане на хората.
Така в понеделник о. Вячеслав се върна без нищо. Лицето му беше изгоряло, защото в онзи ден слънцето беше силно, а той просто трябваше да стои няколко часа в зоната за стрелба, за да свикнат воюващите, че той е свещеник, а не боец.
- Как завърши този понеделник?
- Приближиха ни и казаха: всички се качвайте в автобусите, тръгваме. Не знаехме къде. Оказа се, че ни закараха за нощувка в (руски, б. р.) филтрационен лагер в с. Безименне. Неочаквано за нас самите ние останахме там целия вторник, сряда и четвъртък на Светлата седмица.
- Значи вие сте очаквали да отидете, да вземете хора от завода и да се върнете в Запорожие. А се оказа различно… Какво се случи във вторник?
- През нощта в понеделник срещу вторник на всеки двадесет минути летяха самолети, които бомбардираха „Азовстал“, буквално десетки бомбардировки. А във вторник сутринта спряха да летят и преговорите продължиха. И пак ни казаха: само един автобус, една линейка, един свещеник. Този път тръгна о. Виктор Ивашчук, във вторник сутринта.
- А тези, които останаха във филтрационния лагер, какво направиха?
- Казаха ни: „Бъдете готови да тръгнете всеки момент. Ако успеем да напълним този един автобус с хора, тогава процесът е приключил“. Във вторник вечерта обаче о. Виктор се върна сам. А в сряда изобщо никой не тръгна, защото трябваше да се демонтират блокади на „Азовстал“ след нощните бомбардировки – хората просто не можеха да минат. И въпреки това споразумение във вторник вечерта пак имаше тежки бомбардировки.
На втория ден, във вторник, разбрахме, че няма да можем да вземем мъртви или ранени войници.
- Как разбрахте това?
- Чухме, имахме уши. Стана ясно, че процесът на преговори се усложни. Говореше се за спасяването поне на няколко десетки души и това беше всичко.
Хората в тази ситуация не са просто заложници. Те са обект на наддаване. Чух нашите преговарящи да искат хората да излязат от „Азовстал“, да се качат на автобус и да отидат на територията, контролирана от Украйна. От другата страна поискаха да отидат във филтрационен лагер за т. нар. филтрация, където ще бъдат поканени да заминат за Русия. И тогава, който не иска, може да му бъде разрешено да замине за Украйна.
Освен това в лагера започнаха да се случват провокации, така че през последните два дни осъзнахме, че собствената ни сигурност също е застрашена. Например сутринта близо до нашата палатка чухме разговори в духа на всичко, което се излъчва ежедневно по руските телевизионни програми, тип Соловьов и Скабеева.
И така дойде четвъртък. Шофьорите бяха готови в четири сутринта, а ние в пет. Очакваше се процесът на евакуация да започне всеки момент. Свещениците се наредихме един до друг в очакване на транспорта. И някъде към 10-11 ч. сутринта долита колата на коменданта и ни казват: „Бързо всички се нареждайте в колона“. Някой пита: „Мога ли да отида до тоалетната?“. „Няма време, тридесет секунди – и тръгваме за „Азовстал“.“… Оказа се, че има само два автобуса и две линейки. Чак към 5 ч. четирима свещеници тръгнахме за Мариупол.
- Как изглежда Мариупол?
- Минахме през завода на Илич, по бул. „Никопол“, край парка „Гюров“. Между другото паркът е цял и много красив. Останалото обаче е опожарено, 70-80% от сградите са опожарени. Има блокове, в които са изгорени по няколко апартамента, има и такива, които са изгорели до основи. В друга сграда ги няма горните етажи, а някъде на шестия етаж стои баба и гледа през прозореца. Просто гледа. Самият прозорец също липсва.
Кварталът на изток от Новоазовск (където преди войната са живели десетки хиляди мариуполци) е на практика разрушен. Това, което не е изгорено, е изцяло в руини. Купчини бетон и нищо повече.
Градът мирише на огън.
- Винаги мирише на море…
- Не, сега мирише… Целият град мирише… Ще кажа това: на изгорели органични отпадъци…
- Разкажете ни за престоя си в така наречения филтрационен лагер. Къде живеехте там?
- Беше голяма палатка за седемнадесет човека, с малки легла. Вечеряхме на леглото. Ние, свещениците, се държахме, както е нормално за Светлата седмица. Сутринта ставахме на поляната и пеехме сутрешните молитви. Вечерта отслужвахме вечерни молитви. Доколкото можеше, окуражавахме хората и ги поздравявахме: „Добро утро! Ние сме от Украйна!“. Да не забравяме кои сме. Можехме спокойно да подхождаме към хората и да общуваме с тях на различни теми.
- На какъв език?
- С рускоезичните на руски. С украинскоговорящите на украински. Както в живота.
В първия ден в лагера имаше комична ситуация. Всички свещеници там бяхме високи и широкоплещести. Брадати. И ни мислеха за „колеги“ на момчетата от „Азов“. И, казваха, ако отидем в „Азовстал“, азовците ще се преоблекат в дрехите на свещеници и ще си тръгнат, и така просто ще има ротация на войниците…
В понеделник комендантът на лагера дълго ни убеждаваше да отидем с тях на море. Съблякохме се до кръста, влязохме във водата – само да се измием от пътя (по принцип, когато напуснахме Запорожие, мислехме, че веднага ще се върнем и почти никой от нас нямаше кърпа или четка за зъби). После разбрахме, че ни помолиха да се изкъпем, за да проверят татуировките ни.
Същата вечер отидохме на разходка в селището. Ние сме на гости… Отидохме до магазина. И в магазина разбрахме, че „Съветският съюз“ се приближава към нас: на рафтовете имаше само варена наденица, кефир, водка и бира. Това беше всичко. Въпреки че това село е „освободено“ от осем години.
После обаче присъствието ни започна да предизвиква напрежение и направо ни казаха: „Без наше разрешение – само до тоалетната, от палатката - в радиус до двадесет метра“. Затова ходихме да казваме сутрешните си молитви в нашия автобус. Той стана нашето посолство.
- Имахте ли телефони?
- За да избегнем излишни въпроси, не ги бяхме взели. Тъй като обаче се забавихме, разрешиха ни два пъти да се обадим у дома.
- Как изглежда един филтрационен лагер?
- В центъра на селото има малък пазар, превърнат в лагер. Няма пейки, няма места за сядане. Има петнадесет-двадесет палатки. И ограда. Хората, които не са филтрирани, нямат право да ходят никъде извън този лагер. Те трябва да отидат в специална палатка, за да бъдат филтрирани. Не знам какво е това, но хората, които бяха минали, ни казаха: „За нас днес е по-голям празник от Великден“.
Ще рече, хората трябваше да напуснат Мариупол, да чакат на опашка ден-два, за да стигнат до тази филтрираща централна палатка. И там трябва да доказват нещо – не знам какво. Вероятно лоялност към тези, които влязоха в града им преди седмица и че окупационната власт им е дала разрешение да живеят и да се движат свободно.
Колите са навсякъде по пътя към лагера. Майка с три деца помоли военните да им разрешат да излязат от колата и да се стоплят в палатката, защото е студено, а в палатките имаше печки.
Ако искате да ядете – застанете на опашка. А на опашката – почти сто души. Работници се опитват да мият тоалетните, но те са биокабини над изкопани ями. И всичко това е представено по следния начин: „Ние ви спасихме! Ние ви освободихме!“.
Хората се страхуват да говорят помежду си. Страхуват се да говорят на глас. Не знаеш кой какво ще каже за тебе и кой стои до тебе. Пушат много.
Господар там не е законът, а човекът с оръжие. Там вървят с гордо вдигнати глави само тези, които имат автомати, и онези, които работят за тях. Останалите са с приведени рамене и сведена глава. Човешкото достойнство е унищожено.
- Кое беше най-лошото за вас?
- Че идва армията, унижава хората – психологически, социално, а след това един „Камаз“ носи хуманитарна помощ и ти казват: „Добре е, нали?!“.
Една история с един дядо ме порази. Жена му умряла там, в лагера, поради липса на лекарства. Този дядо беше толкова дребен, кльощав. И се бръсна дълго време: той се готвеше да си тръгва. Обръсна всяка гънка на лицето си и всяка бръчка. Окачи малко огледалце на едно клонче и се обръсна. А след това просто седна на тревата и зачака. Беше ясно, че човекът няма желание да живее.
Друга баба се приближи до нас. Попита дали имаме някакви лекарства. Казах „не“, защото са много специализирани. И тя отвърна: „Е, ще поживея няколко дни без тях. И това е. Защото тук изобщо няма такива лекарства“.
И тези гробове в Мариупол… По дворовете, по площадите, по алеите, набързо изкопани… Ясно е, че вътре са погребвани повече от дузина души.
Един човек в лагера за филтриране се приближи до нас и попита дали ще погребат тези хора по хуманен начин. Каза ни за едно място, където има погребани жени и деца. И кучетата започнали да копаят…
Ексхумацията на всички тези масови гробове не само в Мариупол, но и в Буча, в други градове, е въпрос не само на криминологията. Това е нужно, за да се успокоят душите на роднините и свидетелите, които са видели всичко. Те трябва да са сигурни в благоговейното и благочестиво погребение на своите роднини и познати. А невъзможността за такова предизвиква отчаяние. Това е трагедия: в днешния свят хората да не бъдат погребвани, а закопавани.
Послепис
- Не бяхте ли разочаровани, че си тръгнахте без да изведете хора?
- Възможно е нашите четиридневни разговори да са установили някакво доверие между страните. Тези, които ни изпратиха, казаха: „Вашата мисия също е цел“. Да, не постигнахме сто процента резултат. Но нашите четири дни са четири дни без боеве. Наистина през нощта имаше бомбардировки, но през деня не се стреляше, защото нашият преговарящ екип беше там. Имам предвид не само свещениците, но и цялата група. Това постижение ли е? Едни ще кажат не, други ще кажат да.
- Кога се върнахте в Запорожие?
- В четвъртък вечерта пристигнахме на пункта и ни казаха: „Никой никъде да не ходи“. Цяла нощ останахме в автобусите. В шест сутринта продължихме, но на следващия пункт чухме: „Сега има атака срещу Запорожие, така че чакайте“. Стояхме още няколко часа. Така пътуването от Мариупол до Запорожие продължи двадесет и два часа, въпреки че бяхме придружени както на окупираната територия, така и в Украйна.
На връщане се срещнахме с голяма колона за евакуация на ООН.
В Запорожие ни посрещна украинската страна, прегърнахме се. Отидохме до Дома на културата, където ни чакаха еп. Лука и още десет свещеници - за всеки случай, ако ни трябва ротация. Успях да се измия, качихме се на автобуса и тръгнахме към Киев с пасхални песнопения. Бяхме вкъщи към полунощ в петък срещу събота.
- Как ви посрещнаха у дома?
- Жив (усмихва се). Не говорих много със семейството. Не бях в църквата си за Великден, така че хората помолили отците от Богословската академия и лаврата да помогнат в служението в моя храм (църквата на о. Сергий се намира на територията на Киево-Печерската лавра – б. р.). На следващия ден пак беше храмов празник. Така че имах много работа. Моята матушка (попадия, б. р.) просто нямаше време да се уплаши от моето заминаване.
Децата, разбира се, бяха притеснени. Казах им: „Отдавна не съм бил тук, виновен съм пред вас, така че покажете точка на картата на Украйна и ще отидем там“. Избраха Луцк. В Луцк отидох да се поклоня на гроба на баща ми, прегърнах майка си и цялото семейство. После седнах на главната улица на града с чаша кафе и просто се наслаждавах на това колко хора се разхождат из града. Родители, деца, млади майки с колички.
Просто гледах града в продължение на един час и се радвах. Да гледаш добри хора лекува душата. Знаех колко депресиращо е да виждаш хора, които са станали заложници…
Искам да се обърна към онези хора, които не са виждали войната, които не са били засегнати от нея. Да имат достатъчно любов, за да прегърнат тези, които са видели войната. Да имат достатъчно търпение за онези, които са изчерпали търпението си, докато са стреляли по тях. За да бъде техният вкус за живота достатъчен за тези, които са загубили вкуса си дори за кафе.
Трябва да прегърнем и да излекуваме хората, на които войната е откраднала част от душата, част от живота – с любов, с човечност, със споделена чаша кафе.
