Интервю с историка Момчил Методиев за в-к „Капитал“ по повод посещението в България на папа Франциск
- Посещението на папа Франциск предизвика силни емоции: и добри – заради посланията му, и доста гневни – заради общото впечатление за враждебно отношение на Българската православна църква към събитието.
- Аз чета посещението на папа Франциск като църковно събитие, което се развива в съответния контекст както в Католическата, така и в Православната църква, което си носеше своите послания. Първото е това, което папата каза за България като страна на кръстопът, в която има различия, но те успяват да съжителстват. Другият акцент беше обърнат към католическия свят и засяга вписването на папа Франциск в наследството на папа Йоан XXIII (Анджело Ронкали, който между 1925 и 1934 г. е делегат на Ватикана в България – бел. ред.), известен у нас като българския папа, а в Италия – като добрия папа, инициатор на големите промени около Втория Ватикански събор. Този акцент попада в контекста на противоречията вътре в Католическата църква. Тя си има своите спорове, дискусии, понякога много остри, които в съвременната епоха на социални медии и поляризирано обществено мнение се чуват особено силно. Като пример мога да дам рейтинга на папата в Америка, който в момента следва негативна тенденция – папата е обвиняван, че не се справя или не прави достатъчно за решаване на проблема със сексуалното насилие в Католическатацърква. Съпротива срещу позициите, заемани от него, има и в силно католическите страни в Централна Европа като Полша и Унгария – основно заради силното му послание за миграцията. Тук то беше сведено до затворения български контекст. Папата не казва отворете границите, той каза, че към мигрантите, които са дошли, трябва да се отнасяме с християнско чувство. Може да си представите как се посреща такова послание в Италия, където проблемът с мигрантите е много по-тежък, отколкото в България. Мненията на папата поляризират. Те срещат съпротива и вътре в Католическата църква.
Друг важен момент е свързан с новата евангелизация. Всички църкви в Европа имат един и същ проблем – спадащ процент на хората, които се определят като вярващи. И съответно папата се стреми към обръщане на тази тенденция, което е и в основата на неговото послание към младите и грижата за тях. В този контекст попада и посланието му за св. братя Кирил и Методий и за приноса на българската държава за евангелизацията на славяните. Вече е готов и проектът за реформа на папската курия (институцията, чрез която папата управлява църквата и Ватикана) и тя ще се съсредоточи много повече върху евангелизацията, отколкото върху институционалната структура на църквата.
И накрая, има и проблем, свързан със самото поведение на папа Франциск, което смятам, че е автентично – неговият скромен живот, жестовете, които видяхме в София и в Раковски. Всички данни сочат, че той така живее – премести се в две малки стаички във Ватикана, обядва в общата столова заедно с всички останали. На мен това ми харесва, на повечето хора вероятно също им харесва, но има и хора, които предпочитат цялата тази помпозност, която обичайно върви с папата, и които смятат, че той не би трябвало да се държи по този начин. Това също предизвиква различни емоции и спорове.
- Всичко това говори и за жив организъм. И вероятно голяма част от разочарованието от БПЦ е от факта, че нея я няма на това духовно равнище. А Пловдивският митрополит Николай шокира обществото с изявлението си, че целта на папата е „да обедини всички църкви около Рим“, за да служи на антихриста. Дали това не е страх, че в контекста на новата евангелизация, за която се бори папата, това няма да е в нейна полза?
- Първо не съм съгласен, че папа Франциск имаше някакъв скрит дневен ред да превърне българите или БПЦ в католици. И се радвам, че Русенският митрополит Наум каза нещо в този дух. В редица свои документи папата се позовава на съборността на Православната църква и изтъква като предимство вземането на решения в резултат от дискусии между епископите. Съгласен съм, че той работи за единството на християнските деноминации и с редица жестове декларира доброто си отношение, особено към Православната църква. Той беше на посещение в Истанбул, където се срещна с Вселенския патриарх и се обърна с молба към него да го благослови – нещо, което всички в Църквата знаят какъв жест е. Папата непрекъснато демонстрира уважение към православните църкви, което според мен би било добре в отговор да демонстрира и нашата църква.
Не става въпрос за нарушаване на каноните – Православната и Католическата църква имат сериозни богословски различия и каноните забраняват да се провеждат общи богослужения. Но когато става дума за жестове и уважение, смятам, че нашата църква можеше да се отнесе с по-голямо уважение към папата. По отношение на общата молитва има различни интерпретации, но това, което виждам като исторически прецеденти, е, че Вселенският патриарх е в много добри отношения с папа Франциск. На една от молитвите за мир в Асизи БПЦ е била представена от предишния Пловдивски митрополит Арсений, на Втория Ватикански събор е имало български представител. Тази традиция на относително добри отношения с Католическата църква в момента сякаш се нарушава. Стигна се до крайни изказвания на няколко митрополити, преди всичко Николай, което предизвика обратната реакция на други двама митрополити – Русенския Наум и Западноевропейския Антоний.
Колкото до въпроса за единство на християнските църкви, наистина то може да стане след събор на епископите. Има смесена комисия за диалог между Православната и Католическата църква, която се занимава с най-чувствителните въпроси между тях и се опитва да ги разреши. Тя работи бавно, но сериозно, събира се вече може би 20 години, но на последните две срещи БПЦ не е изпратила представител. Като добавим и отсъствието на БПЦ от Всеправославния събор на остров Крит през 2016 г., всичко това вече говори, казвам го с огромно съжаление, за една наложена доброволна самоизолация на БПЦ не само от диалога с католиците, но и от диалога вътре в православния свят и вътре в Православната църква.
Митрополит Николай прави още едно некоректно изказване – че съществува икуменическо движение, за което той прави аналогии със сатаната. Когато говорим за икуменическо движение, обикновено се разбира Световният съвет на църквите, създаден през 1948 г., в който БПЦ е член от 1961 до 1998 г. Самият аз съм писал критични статии срещу участието на БПЦ в него, защото то е било изцяло под контрола на Държавна сигурност, за което има и документи. Но Католическата църква никога не е участвала в това движение.
Митрополит Николай твърди, че се води кампания срещу БПЦ, защото се повдигал въпросът за часовника му, което изразява точно това – че сравнението между скромния начин на живот на папа Франциск и този на някои български архиереи ги кара да се чувстват некомфортно.
- Папа Франциск направи видима и друга разликата – на фона на публичните му послания, свързани с реални проблеми на хората, включително и духовни, БПЦ изглежда затворена в себе си и нещо повече – като доста видим политически инструмент на държавата.
- За някои нюанси мога да се съглася, за други – не. Мога веднага да спомена поне четири-пет църкви в София и редица в други градове, чиито свещеници са много топли и активни хора. Които виждам, че живеят със своята енория и се опитват да полагат грижи, доколкото могат. На институционално равнище за съжаление това пак опира до митрополитите и разнобоя сред тях. Има различни мнения дали църквата трябва да се занимава със социална дейност. Аз съм съгласен, че това не трябва да бъде в центъра на мисията на една църква. Но социалното дело определено помага за това църквата да се почувства по-близо до хората и те да я почувстват по-близо до себе си. Ако се опитам позитивно да чета промените в Закона за вероизповеданията, се надявам това един ден да бъде косвена последица от тях. Ясно съзнавам, че има и песимистичен прочит, свързан с дискриминацията на малцинствените изповедания, сред които са и католиците, както и с опасенията за по-тясното обвързване на църквата с държавата. Мога да се съглася, че доста често църквата украсява държавни мероприятия, но не мога да се съглася, че нашата църква е държавна църква, защото вероятно би било от полза за властта, ако тя се беше отнесла доста по-топло с папа Франциск.
- Google предоставя изобилие от руски публикации, съдържащи твърдението на митрополит Николай за желанието на папата да обедини църквите в служба на антихриста.
- Доминиращата позиция в Русия се опитва да бъде почвеническа, т. е. да се оградим с огради и да не допускаме другите да влязат през тях във всяко отношение – политическо, морално. Папа Франциск и Вселенският патриарх Вартоломей са двете личности в съвременния свят, които в най-голяма степен се опитват да отправят универсални послания, характерни за Християнската църква – Православна или Католическа, което според мен най-много дразни доминиращия дискурс в Русия. Когато Църквата е употребявана за постигането на някакви други цели, това е много голям проблем. Опасявам се, че има гласове, особено в православния свят, а в интерес на истината ги има и в католическия, които се опитват да инструментализират Църквата в определена посока и това е същинският проблем.
- Имаше принизяване и на държавно равнище на ценностните послания на папата. Премиерът Борисов преведе думите му за добрите отношения със съседите и изграждането на мостове като „продължавайте да правите мостове и магистрали“.
- На мен ми направи впечатление, че папата говори за тоталитаризма и католическите мъченици, но абсолютно никой от българска държавна страна не спомена за страданията, преживени и от католици, и от православни; това въобще не присъства в публичното говорене. За мен е дълбок проблем, че когато някой говори ценностно, ние моментално ставаме подозрителни дали зад това не се крие нещо друго и ако не можем да усетим какво е то, ставаме още по-подозрителни и започваме да създаваме конспиративни теории.
А проблемът на нашата църква е, че тя винаги влиза в общественото полезрение с отрицателни послания, които институционално ръководство произвежда – няма да вземем отношение към комунистическото минало, няма да се занимаваме с Македонската църква, няма да отидем на събора в Крит, няма да посрещнем папата. Знаем какво църковното ръководство не иска, но не знаем какво точно подкрепя. От години не съм видял истински позитивно послание.
Източник: в-к Капитал
