Когато стана ясно, че църквата „Парижката св. Богородица“ е цяла и вътрешността ѝ не е пострадала много, както и че бързо ще бъде възстановена, започнаха разговори, постове в мрежата и статии на тема „А плакаха ли франзуците, когато горяха нашите храмове?“
Нека помислим заедно.
Символ
Първо, „Нотр Дам“ е наистина не само храм, но и символ на Париж, централният паметник на архитектурата, затова той привлече много по-силно вниманието, отколкото всеки друг храм. Ако у нас (в Русия, бел. ред.) – да не дава Бог! – изгори храмът „Св. Василий Блажени“, вниманието нямаше да бъде по-малко. „Нотр Дам“ е част и символ на тази цивилизация, към която ние всички принадлежим – европейската християнска цивилизация. Той не е нещо локално френско – този храм е част и от нашата цивилизация. Всеки, който е бил в Париж, най-вероятно е влизал в него или поне е минавал покрай него, затова и личното преживяване тук е много по-голямо, отколкото за разрушените паметници на архитектурата на Изток, които сме виждали само на снимки.
Разбира се, пожар с такъв мащаб във френски храм е нещо много рядко. Европа е била строена от камъни, затова там са оцелели не само повечето храмове от миналите векове, но и огромно количество каменни къщи. Във Франция също има немалко пожари в църквите, за които никой нищо не знае и не следи в пряко предаване (например, неотдавна имаше пожар в храма „Сен-Сюлпис“, „Св. Сулпиций“), просто защото пожарът в такъв храм най-често е много ограничен – може да изгори дървената врата, да речем. В Русия в историята на всеки каменен храм задължително има страница за това, че отначало храмът е бил дървен, след това е изгорял и на негово място са издигнали каменен.
Живият храм
„Нотр Дам“ е именно храм и то действащ (!) храм с много активен богослужебен живот. Вие много пъти ли сте ходили на служба в „Св. Василий Блажени“ или на служба в храмовете на московския Кремъл? Аз съм била няколко пъти по специална покана, беше голям късмет да се озова на служба там. Нашите паметници-храмове често не са действащи – така и стоят пред очите ни храмовете в Суздал, стените са покрити с мъх, вътре усещаш студа на запустението и виждаш съветския типаж – седяща на стол разпоредителка. Селфи в олтара? Заповядайте, колкото искате. Твърде много наши храмове отдавна са просто музеи, там не се молят, там няма жив църковен живот. Странно е да отидеш в такъв храм и да стоиш там на колене, молейки се за неговото спасение...
А в църквата „Парижката св. Богородица“ съм присъствала на служба. Бях там по време на поклонничество на Трънения венец на Спасителя. Нас, православните, ни пуснаха в параклиса, където той се съхранява, един епископ ни показа всичко, разреши ни да снимаме, ние целунахме венеца – макар че при римокатолиците изглежда няма традиция да целуват светините.
При целия антиклерикализъм на Европа (напомням, че примерно 20-30% редовно посещават меса в Европа за разлика от максимум 5-8% в Русия), на всички снимки от пожара се виждаха стотици хора, които се молеха за спасението на храма и всички те бяха млади хора, млади лица. И на колене стояха, и пееха песнопения, четяха „Отче наш“. Да, сред тях имаше и професионални певци, а имаше и такива, които не можеха да пеят, все объркваха нотите, но стояха на колене и се вълнуваха. Не знам защо веднага си спомних заглавията за намерения петел с „мощите на Христос“ – е да, сбъркали са журналистите, но колко от нашите сънародници забелязаха изобщо грешката? Пишат, че мнозина не са разбрали в какво е комичността на тази „новина“.
Французите и нашите храмове
„Французите да не би да са плакали за нашите изгорели храмове“. Знаете ли, французите не само са плакали. Съществуват, например „Реставрос“, както и „Общо дело“, и много други доброволчески организации, които година след година вече много време възстановяват наши храмове на север. Изоставени храмове, които никой не възстановява. В тези организации работят малко хора, но и сред тези немногобройни доброволци има и французи, и немци, и американци – и какви ли още не. Те не са много, но и руснаците в тях не са кой знае колко. Преди дни владика Теоктист (Игумнов) написа горчиви думи за това, че съдбата на переяславската църква на митр. Петър, която скоро може да рухне, вълнува незнайно защо само французойката Флоранс Гийон и няколкото нейни сподвижници. Флоранс живее от много време в Русия и не може да разбере защо всички игнорират нейните отчаяни опити да обърне внимание върху съдбата на тази църква.
А ние?
И накрая ми се иска да попитам, къде бяха тези, които са недоволни, че медиите писаха толкова много за „Нотр Дам“ и така бързо се събраха пари за реконструкцията. Французите събраха нужната сума, дори с излишък, за едно денонощие. Сами, без ничия помощ.
А вие знаете ли как се четат статиите за нашите разрушени храмове? Колко клика и шервания обикновено имат те? А знаете ли как се събират в интернет пари за възстановяване на храмове? Ще ви кажа: статиите почти не се четат, а пари не се събират. Един път на няколко седмици при нас идва свещеник, на когото са възложили възстановяването на изоставен храм, и той пита дали можем да помогнем да се съберат малко пари. А ние честно трябва да отговорим, че събраната сума ще бъде почти нулева, че в интернет почти никой не дарява за възстановяване на храмове. И това сме всички ние с вас, всички тези, които писаха, че „медиите по-добре да си бяха спомнили за Успенския храм в Кондопога“; ние също четем малко за такива храмове и нямаме желанието да участваме в събирането на пари за тяхното възстановяване. Не всички. Но абсолютното мнозинство. Затова в медиите не пише нищо за нашите храмове и причината за това не е, че повечето пишат за това, което ще се чете, ще генерира трафик.
Опасно е да си подвластен на стереотипи. Ето още един стереотип – бездуховната Европа, чиито свещеници ще избягат първи, ако се случи нещо лошо (както ни уверяваше една писателка). Не, ето че свещеникът влезе по време на пожара с пожарникарите и изнесе светините. Рискувайки живота си. Ако по време на беда разсъждаваш така: „Какво ще го мисля и ще се тревожа, той така ли се вълнуваше за мене?“ – това е път на никъде, това не е християнският път. Смисъл има обратната позиция: „Вижте, колко бързо се събраха пари за възстановяването на храма в Париж, нека съберем и ние за тази северна църква, тя все още може да бъде възстановена!“. Няма да устои това, което се гради на обида, ревност и озлобяване, ще живее само това, което стои на добра основа.
И накрая искам да цитирам забележително точните думи на прот. Дионисий Поздняев (дълги години служил в Хонконг): „Измежду многото коментари и разсъждения за трагедията на „Нотр Дам“, които будят тревога и печал, бих искал да отбележа и досадната готовност на много хора да се движат в руслото на натрапения на Русия неествествен тренд за локализация. Казват: „Твърде гръмогласно скърбят за Париж, когато у нас има толкова разрушени храмове“. Или: „Как може да събират пари за „Нотр Дам“, след като имаме стотици църкви в руини!“. Колкото повече хора в Русия заемат такава позиция, толкова по-бързо ролята на Русия ще се свие до пределите на държава от регионално ниво. Досадно е, че много от миряните и духовенството необмислено преповтарят тези реплики. В тях звучи отглас от налагания на църквата статут на изолирана и ограничена в рамките на една страна и един народ църква. Аз бих я нарекъл условно „Църквата на Руската федерация“. Подкрепящите тази тенденция (съзнателно или не) работят за преформатирането на руската цивилизация“.
