Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)

9f5102f034c07244e5e53480bd752941Интервю с о. Йордан Карагеоргиев, ръководител на Културно-просветния отдел на Старозагорска митрополия

Отче, реалностите в България и в Българската православна църква (БПЦ) могат ли да върнат хората към вярата?

Текат процеси, които бавно променят мисленето на хората. Прагматичността и забързаността, постепенно налагащи своя отпечатък върху делника, в душите, в сърцата ни, няма как да бъде игнорирана. Заради икономическата ситуация повечето активни хора работят и извън работата, която имат. Този прагматизъм допълнително натоварва съзнанието на хората и е една от причините да потърсят Бога, духовността. Всеки от нас търси мир, някаква утеха и се надявам, че тя може да се намери само при Бога. Най-краткото определение за Бога е „Бог е любов“. Всички, осъзнаваме или не, имаме нужда и от обич, имаме нужда и обичта да излиза извън нас. Това, че не получаваме обич е болезнен процес, но най-болезненото е, ако не можем да дадем воля на това, което е стаено в нас – на обичта, на потенциала за обич, закодиран във всяка човешка душа и всеки човешки житейски път. В забързаността човек не може да срещне човека и се чувства беден. Може да имаме много блага – вили, луксозни коли или нещо друго видимо. Но в душите ни има празнота и се мъчим да я запълним с видимо нещо. Тя не може да се запълни така, тя се запълва с нещо невидимо, за което говори и Екзюпери – най-същественото е това, което може да се види със сърцето. Това са духът, вярата, утехата, която копнеят сърцата. Неслучайно по време на празници хората стават по-любвеобилни. Празничната обстановка ни подтиква да се вгледаме и да потърсим радост за душите си. Подсъзнателно тази радост преминава в подарък за по-бедни и хора в нужда.

Повечето хора се втурват в комерсиалното на празника – какво ще ядем и пием, как ще боядисаме яйцата – показност, която не е вяра…

Не винаги е показност. При някои е липса на алтернатива, а празникът трябва да се изживее. Хората, нямайки алтернативата, знанието, правилния начин, по който да живеят, търсят подсъзнателно, душата чувства, че трябва нещо да направи и се хваща за видимото. Въпросът е какво влага сърцето, когато прави нещо видимо. Изживяването на празника като народопсихология сме го забравили благодарение на атеизма. Големите християнски празници бяха заменени със светски. Като малък с трепет чаках да коледуваме, макар че 25 декември не беше никакъв празник и ходехме на училище. Сега това го няма. Иска ми се да можем правилно да насочим копнежите на сърцето. Важно е човек да намери време да се изповяда. Изповедта е много повече от психоанализа. Знам какво е тайнството изповед, колко пластове и метафизичност има в него и каква радост е, като отиде човек да се изповяда. Защото има стари травми, казано с езика на психологията. От дете, когато човек направи грях, душата чувства и това се натрупва в подсъзнанието. Греховете трябва да бъдат изповядани, очистени, да излязат от теб. Всеки грях помрачава душата и, като излезе, връща хармонията в нас. Душата е създадена за хармония. Често сме себични, тщеславни, имаме гордост колкото искате, но когато проявим обич, това покрива част от тези недостатъци. Св. Козма Етолийски, албански светец от 17 век, в пророчествата си предсказва появата на спътниците и телевизията. Но казва и нещо много важно за хората на нашето време: „Хората ще обеднеят, защото ще престанат да обичат дърветата“. Много се лутах какво е искал да каже. По пътя Стара Загора – Казанлък имаше огромни стари дървета, чепати. Виждаш едно дърво – не е толкова красиво, но има завършеност. Това е – хората ще престанат да оценяват хармонията, която имат около себе си, ще престанат да оценяват и виждат човека срещу себе си. Пълни сме с планове, с амбиции и не виждаме болката на хората, с които ни среща делникът, или, ако виждаме, виждаме повърхността. Свещеник съм, но и аз страдам от това. Днес служих в затвора, чувствам как някои лишени от свобода искат да седнем да говорим… На времето по три часа говорех с тях. Това е много по-важно от всичко друго, но осъзнавам, че няма да стане. Важно е поне колкото можем да култивираме тази забързаност. Дядо Киприан много обича думите на св. отци, че православието е начин на живот. Така е – то е промяна и поемане на отговорност. Обикновено търсим всичко друго в нас, но когато ни опонира, не ни харесва, причината е извън нас. А всичко, което става в нас, проектира нещата около нас. Затова е много важно да търсим вината, основанието в нас, ние да сме отговорни.

Освен за лишените от свобода намирате време и за хората от психодиспансера и параклиса „Св. Козма и Дамян“ там.

Често при цялото щъкане назад-напред, като отида там си отпочивам. Защото те са истински, имат човешките си нюанси, но са далеч по-земни и живеят по-мъдро от нас. В тях има повече чистота отколкото в духовника. Хубаво е човек да се вгледа в тях. Когато усети благодатта, стаена в тях, истинността и искреността им, няма как да не ги заобича. Обикновено се съобразяваме с много неща, а при тях няма толкова тщеславие и гордост, имат си, но далеч по-малко от нас. Няма далечни сметки като при нас – какво ще направиш, че каква полза ще имаш в крайна сметка от това. Един философ е казал: „Всичко, което прави човек, го прави от интерес“. Много тъжна истина. Човек там се среща с релефна реалност. Не като в ежедневието – срещаме се, здравей, как си, но не се интересуваме много от това. А там разговорите са съдържателни, стига да има човек време да поговори с тях. Наблюдавал съм ги, като отидем в манастир, как им се отварят сърцата, като малки деца са. Неслучайно Спасителят казва: „Докато не се обърнете и не станете като децата, няма да влезете в Царството Божие“, т. е. докато не станем истински, докато не бъдем себе си. А те са себе си.

Може ли децата да бъдат обърнати към вярата?

Разбира се. Те са готови да чуят. Големият проблем е, че няма достатъчно богослови, които да поемат неделните училища, няма и достатъчно свещеници – един отговаря за 7-8 храма.

Вие за колко отговаряте?

За доста. Ако човек ги чуе, ще остане с впечатлението, че сме много повърхностни. Няма кой да поеме нещата, а е много важно да обърнем внимание на хората, да има изповеди. Увеличават се тези хора и ме радва, че много млади хора идват да се изповядват. Една от стойностите на всяка енория е колко изповедници има в нея. Това значи, че хората наистина са тръгнали да работят върху себе си. Защото изповедта е, когато търсим слабостите, немощите си. И ги признаваме при това. Това е началото на оздравителния процес, който продължава цял живот.

Казахте, че има недостиг на свещеници и богослови.

Много хора преди 30 години с ентусиазъм учиха богословие, но нямаше къде да се реализират и се получи отлив. Енориите в голямата си част са бедни. Дори и да ги назначат, е на някаква минимална заплата. Държавата ги допусна в училище, но и там не се назначават на щат и получават суми, с които човек не може да издържа семейство. Насочват се към друга професия и са малко тези, които имат работа, а в събота и неделя имат лекции в неделните училища в храмовете. Дано се намери правилно разбиране от държавата, защото богословите могат да са много полезни на обществото. Имаме нужда от нравственост, от възможност младите, като си създават своя конструкция на поведение, да имат база, на която да стъпят, да имат база за сравнение. Да знаят какво е православие, защото, смея да кажа, не се знае и това е много страшно. Православието има толкова пластове, колкото и Библията, която се чете на час по лъжичка, цял живот, защото колкото повече четеш един пасаж, толкова повече нюанси откриваш. Те ти създават нов вътрешен свят, нов вътрешен поглед, нова вътрешна опора. Заради това ще имаме нужда от млади хора, които имат тази духовност, нравственост и духовно сърце, с което да изграждат майка България. Проф. Марко Семов, мой любим преподавател и невероятно харизматичен човек и народопсихолог, казваше: „Ако ние не обичаме България, няма кой да я обича“. Абсолютно вярно. Имаме нужда от повече хора като него, за да говорят за българската душевност, за българския делник, за който често не си правим действителна равносметка – какво става край нас, какво става в нас, в душите ни. Да има по-хубави, по-слънчеви делници за хората в нашата прекрасна страна.

Може ли свещеничеството и БПЦ да са катализатор за обединение около обща идея за държавата и най-вече за хората в нея?

Разбира се. Трябва да се разбере обаче нещо много важно, което постоянно се бърка. Църквата не са духовниците Те са тайнствоизвършителите с всичките си човешки немощи. Църквата са всички вярващи хора. Така е много удобно – трябва да се направи нещо и… Абе, има си там попове и свещеници, отци, които трябва да работят в тази посока. Но делото е общо. Докато не осъзнаем, че сме братя и сестри, да, думите са девалвирали, но това означава, че сме общност и трябва да осъзнаем тази общност. Ако се обединим, можем да върнем вярата на хората около нас, на целия ни народ. Духовността се гради, мисленето се променя много бавно, но когато обединим усилията си, тази промяна на мисленето може да се катализира. Затова е много важно всеки да осъзнае отговорността си. Сепарирането между нас ни прави лоша шега дори и във вярата. Не само в политическия живот имаме 100 и колко партии. Има неща, за които трябва да се говори, важно е хората да си ги изкажат, да ги видят. Една болест, като се види, колкото и да продължи, човек започва бавно да я преодолява. Така е и с обществото. Човек трябва да вижда в Църквата оптимистично нещата, не защото слага розови очила. В никакъв случай! А защото осъзнава, че когато се опира на Бога, когато върши добро, винаги побеждава. В навечерието на Възкресение е много важно да се каже, че всяко страдание и болка, претърпени с вяра и упование в Бога, всяко кръстоносие завършва с Възкресение. Трябва човек да върви напред. На времето като тръгнахме с арх. Ваня Тончева в затвора, ѝ казах: „Виж, трудно ще промениш някои неща“. А тя каза: „Нищо“. И създаде общност от възрастни хора, които помагаха и върнаха вярата в лишените от свобода. Цялата обич, която им е давала, е сложила своето малко отпечатъче, а понякога и по-голям. Страшно е да бъдеш сам, никой да ти няма доверие. Как да изглеждаш пред себе си и да имаш доверие в себе си, когато никой край теб ти няма доверие? Започваш в един момент да живееш с мисълта, че просто на теб не може да се разчита и няма смисъл да правиш никакви добри дела и да се променяш, няма за какво да се променяш. Много важни неща, които са забравени. Когато говорих с о. Иван Евлогиев, служил преди 1944 г. в затвора и болницата, откъдето атеистите го гонят и превръщат храмовете в килия за осъдени на смърт и в морга, постоянно ми повтаряше: „Трябва да събудиш болка в лишения от свобода от стореното зло. От там нататък ти си си свършил работата“. Болката седи и го човърка и си върши работата. Един път да я има тази искричка в себе си, да осъзнае, че не е редно това, което е направил. Защото голяма част от лишените от свобода и сега по нашенски търсят вината някъде другаде. Човек го осъзнава, когато влезе на такива места – болница, лишени от свобода, смъртен одър.

Обръщането към себе си може ли да ни върне поне мъничко вярата?

Със сигурност. Има изследвания на британски психолози защо човечеството с всяко десетилетие става все по-нещастно. И знаете ли какъв е отговорът? Защото на човека все по-малко му остава време да погледне себе си.

Снимка: БНР


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udyh9 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.