Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (80 Votes)

default 1sjpАвтокефалията на Украинската православна църква (УПЦ) поставя важен въпрос пред руското православие: какво конкретно предлага Руската православна църква (РПЦ) на съвременното руско общество? Не съм се объркал – точно на руското. „Духовно-нравствените основи“,[i] „руския свят“, „традиционните ценности“ като ключови елементи на новата православна идеология станаха причина за конфликта, който има не само църковно, но и културно, дори и политическо измерение. Не всички в Украйна са готови да приемат тази идеология, изнасяна в чужбина като суровия нефт. Нещо повече – възниква пряка и открита съпротива. А какво става в самата Русия? Може ли да се говори за стабилен консенсус поне в РПЦ?

Подновеният разговор за това се оказа по парадоксален начин свързан с конфликта около предоставянето на автокефалия на УПЦ. По-точно с решението на Св. Синод на РПЦ за прекъсване на евхаристийното общение с Константинополската патриаршия (КП). Прекъсването на евхаристийното общение е крайното, най-радикално средство в църковната политика. То включва прекъсване на съвместните молитви и най-вече съвместното извършване на литургии от епископите и свещениците на двете църкви, а за миряните – пълна забрана за участие в Евхаристията, т. е. причастяването в храмовете на КП в страните навсякъде по света.

Тези строги забранителни мерки, които засягат всеки член на РПЦ, провокираха дискусии от богословски и църковно-практически характер, които се оказаха пряко свързани с разбирането за Църквата като гражданското общество и анализ на установените практики на църковно управление и принципите, залегнали в основата на това управление.

В дадения случай това е опит за едностранно въвличане на свещениците и миряните на РПЦ в административно-политическия конфликт между патр. Кирил и патр. Вартоломей. Патр. Кирил изостря конфликта до краен предел и максимално разширява границите му. Но проблемът на подобни радикални решения е в това, че е напълно невъзможно да се предвидят техните последствия. Най-вероятно това решение няма да повлияе на патр. Вартоломей и на ситуацията в Украйна, но то вече оказа много силно въздействие на положението вътре в РПЦ, като пряко наруши правилата на играта, които бяха установени де факто между епископата, клира и миряните. При това нарушител на неписаните правила стана един от най-висшите органи на църковната власт – Св. Синод.

В абсолютното мнозинство случаи синодът се занимаваше със сугубо „корпоративни“ проблеми: назначаваше игумени, благодареше на губернаторите за финансовата и административната подкрепа на патриаршеските посещения, одобряваше обобщенията на международните конференции, преместваше епископи от една катедра на друга и т. н. Миряните не се интересуваха от решенията на синода, знаейки, че те не засягат и не могат да засегнат техния личен църковен живот. И изведнъж като гръм от ясно небе се взема решение за прекратяване на евхаристийното общение. То засяга всички и всеки, и на практика означава, че поклонниците не могат да се причастяват нито на Атон, нито в Йерусалим, нито в Париж или на което и да е друго място, ако там служи свещеник на КП. За нарушаване на постановлението на синода миряните, както разясняват църковните чиновници, трябва да се каят изключително много на изповед. При това трябва да се каят за най-естествените за православния християнин действия – участие в литургията и причастяване със св. Тайни.

С други думи, патр. Кирил и неговият синод нахълтват в живота на всеки православен християнин не с думи за подкрепа, не с решения, които укрепват вярата и добрите отношения, а със строга богословски немотивирана забрана, с опит да въвлече миряните в църковната политика и изискването към всеки от тях лично да влезе в конфликт с КП.

За мнозина първата реакция от това решение беше объркване, но после далече не всички се съгласиха с позицията на синода. Твърде очевидна е политическата му мотивация и твърде голямо се оказа нежеланието лично да се разплащаш за неудачната църковна политика на патр. Кирил и митр. Иларион (Алфеев).

Естествено възникна и резонният въпрос: кой и как се кани да наказва миряните, които проявят непослушание към синода? Тази процедура не е разписана в неговите решения, а първите коментари, за които споменах по-горе, говорят само за необходимостта от покаяние при изповедта, т. е. оставят този въпрос на самия каещ се. Ако той не смята това за грях, може просто да не го споменава при изповедта.  

Но въпросът е много по-дълбок: как може да бъде потвърдено, че мирянинът Пьотр Иванов (произволно име, бел. ред.) е член именно на РПЦ и за него решението на синода има задължителна сила? Отговорът звучи шокиращо и неочаквано: никак.

Епископите, свещениците и църковните чиновници имат документи, които потвърждават тяхната принадлежност към РПЦ, а огромното мнозинство от миряните няма такива документи.

В практиката на много поместни православни църкви има фиксирано членство в енориите, т. е. енориаши не са тези, които просто са дошли в храма на богослужение, а тези, които са влезли в енорията и са се съгласили да носят отговорност за издръжката на храма и свещеника. В РПЦ няма подобно нещо. Нейният устав крайно мъгляво и небрежно формулира каноническия статут на най-многобройната група в Църквата – миряните. А това означава, че в Русия миряните могат да се съзнават като членове на РПЦ, а в Турция или САЩ, например, като членове на Вселенската патриаршия и спокойно да се причастяват там.

През последните десет години, т. е. за времето на патриаршеството на Кирил, в РПЦ тихо беше проведена грандиозна църковно-административна реформа, която зачеркна миряните от каноничното поле на РПЦ. И основният елемент на тази реформа беше ликвидирането на енорийския съвет като орган, който управлява дейността и имуществото на общината, а цялата отговорност беше възложена изключително на свещеника. На някои места това е неформално, но в много храмове това се установява и като статут – енорийските храмове масово се пререгистрират като „патриаршески подвория“. Енорийският съвет в такива храмове е просто ликвидиран, а предстоятелят се разпорежда от името на патриарха буквално еднолично.

И това беше извършено неслучайно. Намерението на патр. Кирил е ясно: Църквата има нужда от силен вертикал на властта, както и държавата. Цялата власт на равнище енория трябва да бъде съсредоточена в ръцете на предстоятеля, на равнището на епархията – в ръцете на епископа, а на равнището на църквата – в патриарха. Механизмът за колегиалното управление като епископски събор, синод, междусъборно присъствие – всички те имат единствената задача да имитират съборност, но не и да я въплъщават на практика.

Всяко повече или по-малко ясно определяне на статута на миряните неизбежно ще повлече след себе си ограничаване на всевластието на патриарха, епископата и духовенството, тъй като предполага преразпределяне на правата и задълженията. Затова е невъзможно дори и да предположим, че патр. Кирил ще предприеме нова промяна в устава на РПЦ. Опасно е да се пипа нещо там – дори най-незначителната „либерализация“ носи заплаха от демонтаж на строгия йерархичен вертикал, който той започна да изгражда от първите дни на своето патриаршество.

В резултат всичко се получи като в приказката на Андерсен „Новите дрехи на царя“. Всички слова на патр. Кирил, че той възглавява най-голямата в света православна църква, са фикция. Той командва няколкостотин епископи и между двадесет и тридесет хиляди свещеници. Да, това не е малко, но нищо повече от това.

РПЦ днес е църква без енории и миряни. Степента на независимост на енориите (не толкова на общините, колкото на административните единици) от произвола на църковната йерархия е толкова малка, че съпротивата на този произвол е невъзможна, а следователно църковната власт спокойно може да пренебрегва мнението на енориите и на миряните.

Съвсем доскоро патр. Кирил и синодът бяха дотолкова откъснати от живота на църквата, че буквално дори не разбираха колко дълбока пропаст е възникнала между тях и църковния народ. Моментът на истината ще настъпи, когато миряните открито заявят, че решенията на синода не са задължителни за тях. Те сами ще решават дали да спазват или не забраните, върху чието формулиране не са имали възможност да окажат никакво влияние. Откритото обръщение към патриарха с молба да отмени решението си за разрива на евхаристийното общение (с Константинопол) събра повече от 3 хиляди подписа, но нито патриархът, нито другите членове на синода реагираха по някакъв начин.

След 30 години „динамично възраждане“ РПЦ отново се оказа в дълбока криза. Тя не може да окаже забележимо влияние върху живота на обществото, а още по-малко може да стане отправна точка за нова гражданска активност. Църковната йерархия се изолира от миряните и предпочете съюза с държавата, а в отговор миряните търсят алтернативни форми на лично участие в църковния живот и ако нямат до себе си здрава, задружна община, нерядко избират един своего рода православен индивидуализъм (аз се моля, ходя в храма, но там на практика с никого не общувам, за патриаршията дори не искам и да чувам). Дали това настроение ще стане доминиращо, все още е сложно да прогнозираме, но ще стане ясно в близките години.

[i] На руски „духовные скрепы“ е израз, който означава духовните основи, обединяващи съвременното руско общество. Изразът „духовные скрепы“ (духовни основания, връзки) се използва в руската публицистика и в миналото, но става популярен, след като влиза в реч на Владимир Путин към Федералното събрание през 2012 г. Опозиционерите в Русия гледат на този израз с насмешка и ирония, а за патриотите той е съвсем сериозен. Негласно се смята, че Руската православна църква следва да укрепва тези духовни основи на руското общество (бел. прев.).

Източник: Ведомости


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udphf 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.