На 15 октомври Синодът на РПЦ прекрати евхаристийното общение с Константинопол. В решението се посочва, че причина за това са „антиканоничните действия на Константинополската патриаршия, встъпила в общение с разколниците в Украйна и извършила посегателство срещу каноничната територия на Руската православна църква. Специалистът по канонично право монах Диодор (Ларионов) коментира за руското издание „Meduza“ какво означават каноните, наистина ли през 2018 г. се ръководим от тези древни постановления и доколко са основателни претенциите на Москва към Константинопол.
- Какво представляват каноните? Това нещо като закони ли са?
Абсолютно вярно. „Канонът“ (на руски правило) е практическа норма на християнския живот.
- Кой и кога ги е измислил?
Това название започва да се използва в епохата на формиране на църковното право (4-8 век), за да различават каноните от догматичните постановления на съборите („ороси“), от една страна, и държавните закони („номоси“) – от друга. През античността и Средновековието всичките три съставляващи – каноните, оросите и номосите – изпълняват своите функции при регулирането на църковната вяра и живот.
Оросите описват така нареченото „правило на вярата“, т. е. вероучението, теорията. Каноните служат като ориентири, конкретизиращи догматичните принципи в практически смисъл. Държавните закони регулират отношенията на държавата с църквата, но също така до голяма степен засягат и вътрешния живот на църквата, тъй като както в християнската Римска империя, така и във Византия православието е държавна религия.
С течение на времето, когато се натрупват твърде много канони и граждански закони, в практиката на църквата навлизат така наречените „Номоканони“, т. е. сборници с актуални канони и граждански закони, отнасящи се до църквата. Най-авторитетният от тях е „Номоканонът“, съставен от Константинополския патр. св. Фотий.
В днешно време, като се има предвид, че гражданското законодателство е променено, не всички византийски закони могат да се прилагат в църквата, (а онези, които могат да бъдат приложени, трябва да се прилагат – например постановленията на имп. Юстиниан за това как да живеят монасите). Но според по-голямата част от канонистите „Номоканоните“ играят определяща роля в тълкуването на едни или други канонични казуси. Всички по-важни канонични сборници, действащи в православието, са съставени именно в рамките на Константинополската патриаршия.
- Кой решава дали каноните са нарушени или не? Има ли някакъв междуцърковен съд, като Европейския съд за правата на човека?
Тъй като църквата от гледна точка на вярващите не е съвсем земна организация, богословите винаги осъзнават, че в края на краищата сложните църковни въпроси решава самата църква и действащият в нея Дух. Формите на такива решения могат да са различни и да се осъществяват не веднага, а след като мине известно време. Има случаи, когато едно решение на каноничен въпрос продължава в живота няколко поколения.
Междуцърковен съд в църквата има: това е съборният съд на четирите древни патриаршии, начело с Константинополския патриарх. Или в разширен вид, съборът на всички поместни църки, който същото се оглавява от предстоятеля на Константинополската патриаршия.
На епархиално равнище цялата съдебна власт принадлежи на архиерея. Когато става дума за съд над архиереи, се прилага принципът, съгласно който един архиерей няма право да съди друг, затова на равнище поместна църка и на равнище междуцърковни отношения действа съдът на събора на архиереите, начело с първенстващия патриарх. Както Московския патриарх може да съди архиереите на Руската православна църква само като първенствуващ член на Синода на РПЦ, а не лично, така и на равнище междуцърковни отношения един или друг патриарх може да бъде съден само от събора на четирите патриаршии (или в разширен вид – събора на всички поместни православни църкви), свикван и оглавяван от първенствуващия йерарх на Вселенското православие − Константинополския патриарх.
- Какво означава „канонична територия? Украйна е независима държава, защо тогава Москва и Константинопол я смятат за своя?
Каноничната територия – това е юрисдикцията на една или друга поместна църка. Границите на поместната църква теоретично никак не зависят от границите на държавите, нещо повече – през 1872 г. на Константинополския събор е осъдена ереста „филетизъм“ (зависимостта на църковната автокефалия от националната принадлежност). По този начин фактът, че Украйна е независима държава, по никакъв начин не влияе върху юрисдикцията на Украинската църква. Разминаването между Москва и Константинопол по този въпрос се корени в различната интерпретация на историческите документи, по-точно на онези, които се отнасят до предаването на Киевската митрополия на Московската патриаршия през 1686 г.
- Московската патриаршия настоява, че съгласно каноните Константинопол трябва да се съобразява с мнението на другите църкви? Това така ли е в действителност?
Абсолютно вярно. По въпросите на междуцърковните отношения Константинопол трябва да изхожда най-малкото от принципа на съборното решение на четирите древни патриаршии. Но това засяга отношенията между съборно потвърдените поместни църкви; например в момента има конфликт между Йерусалимската патриаршия и Антиохийската патриаршия по въпроса за юрисдикционната принадлежност на Катар. И в този въпрос Константинопол не може да се намесва едностранно, тъй като това е междуцърковен проблем, възникнал между две древни патриаршии. В църковното право се различават стари автокефалии, установени на Вселенските събори, и нови автокефалии, дарени от Константинопол (често принудително, за да бъде избегнат разкол), понякога с одобрението на другите патриаршии.
- Защо тогава Константинопол се намесва в украинските работи?
В този случай Константинопол изхожда оттам, че Украйна, предадена във временна юрисдикция на Московската патриаршия, никога реално не е преставала да бъде част от Константинополската църква. Двата документа от 1686 г., на които всъщност се основава идеята за принадлежността на Киевската митрополия на Московската патриаршия, съдържат следните условия:
1. Киевският митрополит може „ако се появи нужда“ (става дума за война или смутно време), да бъде хиротонисан (т. е. произведен) със своя катедра от ръцете на Московския патриарх при условие, че това не може да бъде изпълнено от Константинополския;
2. Константинополският патриарх прочее винаги трябва да бъде споменаван от украинския първойерарх по време на Литургия най-напред, т. е. като първенстввуащ йерарх на тази църква (споменаването на Литургия е основен елемент от църковното единство в православния свят, който свидетелства за юрисдикционната принадлежност на една или друга територия).
Съгласно мнението на Константинопол, изразено неотдавна на сайта на Константинополската патриаршия, подчинението на Киевската митрополия на Москва се е случило по икономѝя (т. е. при стеснителни обстоятелства, временно); ограничавало се е само с възможността за хиротония на Киевския митрополит от Московския патриарх.
Също така Константинопол изхожда от положението, че даденото на Московския патриарх право за хиротония на Киевския митрополит, който съгласно документа трябва да се избира от клира и народа на Киевската епархия, посочва степента на нейната автономия, която се определя от Константинопол, а не от Москва. Ще рече, че от документите от 1686 г. следва, че фактически Москва няма право да дарува автокефалия на Украинската църква. А точно такова право Москва от известно време си е присвоила по отношение на Украинската митрополия.
По този начин фактът, че като основно условие на предаване на Киевската митрополия на юрисдикцията на Москва се посочва споменаването на Константинополския патриарх от Киевския митрополит като свой първойерарх, означава според Константинопол, че Украинската митрополия никога не е била „канонична територия“ на Московската патриаршия. Константинопол посочва, че предаването на правата за хиротония на друг предстоятел е в канонично отношение законна практика, приета дори днес, затова и случаят с Украинската митрополия по никакъв начин не противоречи на тази практика.
- Бихте ли дали пример?
Например областите на Северна Гърция, включително Солун и други големи центрове, принадлежат на Константинополската патриаршия и се обозначават като епархии на „новите земи“. Но правото на хиротония на митрополитите на тези области е предадено от Константинопол на Гръцката православна църква. Ако ръководството на Гръцката църква изведнъж реши, че това право означава принадлежност по юрисдикция на тези територии към „каноничната“ ѝ територия, а някакви действия на Константинопол на тези територии нарече „нахлуване“, това ще прилича на конфликта между Москва и Константинопол по повод юрисдикцията на Украинската църква.
- Каноните позволяват ли на Константинопол да дава автокефалия на новите поместни църкви?
Такива канони не съществуват. На практика Константинопол никога самостоятелно не се е опитвал да дава на някого автокефалия. Всички автокефалии възникват като национални движения вътре в поместните църкви, отделят се от главенствуващата църква и самостоятелно провъзгласяват автокефалия, изпадайки нерядко в разкол. За да лекува разколите, Константинопол често откликва и дарува автокефалия на такива църкви, за да съхрани единството на православието.
Даже Руската православна църква провъзгласява своята автокефалия самостоятелно през 1441 г., като се отказва да приеме униатския митр. Исидор. Две години преди това на Фераро-Флорентийския събор е сключена унията с Римокатолическата църква, според която Православната църква трябва да признае римокатолическите догмати и властта на папата, при условие на запазване на своите обреди. През 1448 г. без съгласуване с Константинопол на Московската катедра е избран митр. Йона. Когато в Константинопол унията е отменена, Московската митрополия въпреки това продължава самостоятелно да избира и постановява своите първойерарси в нарушение на каноничния църковен ред.
Московската автокефалия може да се смята за законна едва от 1589 г., когато на Руската църква е дадено патриаршество, или дори от 1593 г., когато автокефалията и патриаршеството са признати от всичките четири древни патриаршии. Ако Руската църква провъзгласява автокефалия самостоятелно въпреки каноните, защо и Украинската да не може да постъпи така, особено ако друг път към получаване на автокефалия не се проследява? Аз категорично не подкрепям подобни неправомерни от канонична гледна точка действия, но бих искал да напомня, че точно така постъпи Киевският митр. Филарет наред с митр. Мстислав и Владимир, като провъзгласи самостоятелно автокефалията на Украинската църква през 1992 г.
- Синодът на РПЦ отлъчи от църквата и Филарет, и неговите съмишленици. Имаше ли право Константинопол да отмени това решение?
От гледна точка на Константинопол, да. Както се вижда от горепосоченото, Константинополската патриаршия изхожда от положението, че действа в рамките на своята компетенция на своя канонична територия. За това свидетелстват всички съществуващи документи по този въпрос. Московската страна се позовава на канони, които забраняват на клирици от една епархия да се намесват в работите на друга. Константинопол няма право да се намесва в работите на епархии, които се намират на териториите на други автокефални църкви (за това ясно говори авторитетният тълкувател на каноните преп. Никодим в коментар към Правило 9 на Четвъртия вселенски събор). В този случай обаче той отменя решението на Московската патриаршия за анатемата на митр. Филарет на основание на това, че Московската патриаршия е превишила своите пълномощия в случая с митр. Филарет, тъй като самостоятелно е анатемосала йерарх, намиращ се в канонично подчинение на друга патриаршия. Трябва да отдадем дължимото на патр. Вартоломей и неговия синод: те отидоха още по-далеч и отмениха грамотите на патр. Дионисий от 1686 г. за временните права на Московската патриаршия в Киевската митрополия. Такъв ход московската страна изобщо не очакваше. Образно казано, онази сутрин чиновниците на Московската патриаршия са се събудили в ново и непривично за тях „канонично пространство“.
- В съвременния свят патриаршиите истински сериозно ли се съобразяват с каноните? Или това е някак проформа?
В повечето случаи патриаршиите истински сериозно се отнасят към каноничното право и никога не го нарушават. Особено старателно към каноните се отнасят гърците. Що се отнася до Московската патриаршия и онези патриаршии, които зависят от Москва, то вече почти на официално равнище се провъзгласява безсмислеността на каноните и тяхната недейственост.
Чиновниците на нашата патриаршия се позовават на каноните само тогава, когато според тях това им изнася, но в повечето случаи пак попадат в глупава ситуация, защото манипулациите им с каноните показват, че те изобщо не са способни да мислят в рамките на общото канонично право.
- Защо реакцията на Московската патриаршия на действията на Константинопол е толкова агресивна?
Защото московската страна е твърде инертна: тя действа на основание на представата за църковната история, формирана в императорска Русия и затвърдена в епохата на Съветския съюз. В съвременната интерпретация съветското съзнание получава своя израз в идеологията на „руския свят“, чийто основен изразител стана сегашният Московски патр. Кирил. Агресивността се обяснява с това, че църковните чиновници на московската страна изобщо не очакваха, че тяхната позиция ще се окаже толкова слаба и безплодна.
- Киевската митрополия през 17 век и сегашната Украинска православна църква на Московската патриаршия все пак се различават значително и по размер, и по сходство. Нима е справедливо през 2018 г. да се позоваваме на грамота, издадена преди повече от 300 години?
В грамотата от 1686 г. става дума за Киевската митрополия като такава, без упоменаване на епархиите, влизащи в нейния състав. Описани са задълженията на Киевския митрополит и на Московския патриарх по отношение на Киевския митрополит. Промяната в състава на епархиите по никакъв начин не влияе върху тези фундаментални принципи. Ако Московската патриаршия се беше загрижила по-рано за това, тя можеше да преведе част от епархиите под своя юрисдикция, но тя допусна властта на Киевския митрополит над всички епархии, които сега се оказаха в Киевската митрополия, и затова тук разговорът приключва. Московската църковна дипломация и в този пореден случай загуби, като показа напълно своята некомпетентност.
- След разрива на общението с Константинопол мнозина цитираха свещеник Игор Якимчук от Отдела за външни църковни връзки, който каза, че за отказ от изпълнение на решението на синода за миряните е предвидено „покаяние на изповед за непослушание на църквата“. Така ли работи това наистина?
Това по никакъв начин не е обосновано. Разривът на отношенията между Московската патриаршия и Константинопол е обусловен от дипломатически конфликт, в който много неща се определят от политическата конюнктура. Тук няма каквото и да било догматично основание, което може да попречи на човек от Русия да се причастява в храм, намиращ се в юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Не може да се причастяваме, когато има ерес, в други случи няма никакви пречки верните да се причастяват. Нещо повече, намирайки се на богослужение в храм на каноничната територия на Константинополската патриаршия, всеки човек, независимо от неговата националност и от страната, от която е пристигнал, става член на местната евхаристийна община.
Думите на прот. Игор Якимчук демонстрират политическата ангажираност и безнаказаността на чиновниците от Московската патриаршия, които сега дерзаят да се изказват за това как православните вярващи трябвало да се съобразяват с идеологическата линия на тяхната групировка. Аз абсолютно не разбирам на какво основание някакъв чиновник може да определя кога и защо да се кае православният вярващ.
Думите за послушанието на Църквата тук звучат особено подигравателно. Послушание, макар в днешно време това да е доста дискредитирано понятие, означава следване на Църквата, а не на онези погрешни действия на чиновниците от Московската патриаршия, които кой знае защо изведнъж са си помислили, че могат да се изказват от името на вярващите. Според мен всеки вярващ от Руската православна църква абсолютно безпрепятствено може да се причастява в храмовете на Константинополската патриаршия. А покаяние нека принасят онези, които са докарали ситуацията до такъв абсурд.
Превод: Анна Георгиева
Източник: Meduza
