В "Култура на лъжата" Дубравка Угрешич разказваше за свой познат, който искал да направи Музей на носталгията, където да събере "най-милото" от несъществуващата вече Югославия. Дали този човек е осъществил мечтата си, не е известно, но ако беше българин, днес той със сигурност щеше да бъде щастлив. Носталгията тук е осезаема. И нещо повече: осезаем е "разгулът на историческо безсрамие и нагла неразкаяност" (по д-р Николай Михайлов).
Споменавам това по две причини: преди няколко дни в София започнаха тържествени чествания за 125-годишнината на "вожда и учителя" Георги Димитров, след което и духовният наставник на някогашната номенклатура Богомил Райнов (Бог да го прости!) беше изпратен с такива почести и речи, все едно не става дума за една от най-мрачните фигури на "онова време", а за същински колос на духа и мисълта. Споменавам го, защото и едното, и другото представляват скандал, не по-малък, а може би и по-голям от текущите скандали в управлението. И едното, и другото са стадий от започналата от години битка срещу последните останки на смисленост, благоприличие и памет. И едното, и другото са много нагъл опит за "култура на лъжата", защото след безнаказаността дойде по-лошото - и нейната "канонизация".
Историческо безсрамие
И така, в НДК, с гости най-вече от Русия, Индия, Ливан, Пакистан, Китай, Куба, Виетнам, Сърбия, Палестина и Беларус, се проведе международна конференция на тема "Георги Димитров и съвременният свят". Това някак можеше да се преглътне, ако беше направена стъпка към обективното осмисляне на неговото "дело", но от такава естествено нямаше и помен. Напротив, на "конференцията" историкът и понастоящем депутат от "Коалиция за България" проф. Андрей Пантев заяви, че "личността на големия българин ще заблести въпреки буболечките, които се упражняват в очернянето му", а историкът и понастоящем премиер на Република България Сергей Станишев изпрати "поздравителен адрес" със следното послание: "Димитров е една от малкото български личности, за които човек може да прочете във всяка световна енциклопедия, той е от тези, които непрестанно са търсели пътя и начина за изграждане на по-справедливо и хуманно общество. Самобитността и националната ни идентичност, богатата ни многовековна история и хилядолетната ни култура са и ще бъдат българският духовен принос в европейското семейство, а Георги Димитров, една от големите личности на миналия век, отдавна е дал своя." Бяха раздадени, представете си, и Димитровски награди...
Аргументът на Станишев за енциклопедиите ме подсети как навремето Сталин, след като "снема доверие" и от извършителя на най-зловещите чистки по собственото му нареждане - Берия, заповядва да се претопи целият тираж на тома от "большая советская", в който е публикувана биографията на Лаврентий Павлович. За да запълнят празното място, авторите на енциклопедията измислят "ново море" - Берингово, по аналогия с Беринговия проток. Иначе казано с "някои" енциклопедии човек трябва да бъде много внимателен, особено когато е не само историк, а и министър-председател. Между другото "във всяка световна енциклопедия" ги има и Сталин, и Хитлер, и Мао Дзедун, и Ким Ир Сен. Има го наистина и Димитров, но най-вече с неговия "принос към европейските народи" под формата на 30 000 убити без съд и присъда, над 250 000 жертви на концентрационни лагери и затвори, убийството на Трайчо Костов и т.н. Пише и за това как от 1923 до 1933 г. Коминтернът плаща на Димитров да извършва "конспиративна дейност" в Швейцария и Германия, т.е. да бъде негов задграничен терорист. А в сериозни изследвания може да се прочете и как "героят от Лайпциг" просто е бил "заменен", и то след ходатайството на Борис ІІІ и договорка между Сталин и Хитлер, с няколко германски граждани (оказали се по стечение на обстоятелствата в Русия), след което "остава под надзор в Кремъл". Като историк Станишев би следвало да е чувал и за това - Димитров и Васил Коларов през 1923 г. осъществяват директивата на Коминтерна за въстание, но го зарязват по средата и се спасяват в Сърбия.
Нямам намерение да правя подробен портрет на "великия българин", но все пак ще припомня, че преди десетина години излезе неговият дневник, от който стана до голяма степен ясно, че всички "решения" на вожда и учителя са били диктувани от Сталин, включително това да пристигне в България през ноември 1945 г., за да извърши нейната "съветизация". Думите за "нерушимата дружба и приятелство със Съветския съюз са необходими на българския народ, както слънцето и въздухът за всяко живо същество", които навремето знаеше всяко пионерче, са казани през 1949 г., когато по настояване на Йосиф Висарионович Трайчо Костов е обвинен в антисъветизъм и впоследствие е екзекутиран след един скалъпен процес.
Това, пак повтарям, са само щрихи от образа на личността, която според проф. Пантев ще заблести въпреки буболечките. Ще добавя само, че през цялото това време Димитров е съветски, а не български гражданин, и такъв е до самата му смърт, причинена от тежък алкохолизъм. След нея, както знаем, "великото му дело" се поема от женения за сестра му друг "велик българин" Вълко Червенков.
Какво общо има изброеното дотук с "изграждането на по-справедливо и хуманно общество" остава, меко казано, загадка.
Нагла неразкаяност
А ето че стигнахме и до Богомил Райнов, и той, както каза онзи ден един негов приятел (също от най-близкото обкръжение на "вечната и святата" Людмила Живкова) "жертва" на всевъзможни буболечки и "интелектуални лилипути": Кой знае защо обаче "лилипутите" ни най-малко не попречиха в края на миналата година Райнов да бъде удостоен, отново от най-високо място, с наградата "Паисий Хилендарски". И ни най-малко не разколебаха министър-председателя Станишев да заяви, че нейният лауреат е "световно признат автор", чиито романи "са сложили отпечатък върху мисленето, върху отношението към света на всеки човек, който ги е прочел". Напротив, още тогава се разбра, че фалшът на социализма ще бъде старателно реабилитиран и нищо не е в състояние да спре това. Изминалата след смъртта на Райнов седмица само показа, че "може и още", като БНТ не само си промени програмата, за да излъчи филм по негов сценарий, ами няколко вестника стигнаха дотам да го обявят за "един от най-големите български писатели и мислители":
Съжалявам, че става дума за покойник и че всичко това може да се приеме за "лош тон", но безочието е толкова удивително, че си струва "риска". Все пак в България още има хора, които помнят как същият човек се отказа като Павлик Морозов от баща си Николай Райнов, за да прави кариера при всички комунистически вождове, започвайки от Вълко Червенков и стигайки до Живкова; как преписваше на поразия от Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет (като правеше всичко възможно техните книги да не стигнат до социалистическия читател), а после ги оплю в "Масовата култура" като литературен боклук и "западна зараза"; как съсипа десетки художници и писатели със статиите си в "Работническо дело", мракобесните "Естетика" и "Против изкуството на империализма" (на Райнов, казват, принадлежи бащинството на жанра "литературен донос", а Радой Ралин не случайно го наричаше Погодил Номерайнов)); как, замаскиран като културен аташе, години наред обикаляше парижките кафенета, за да се ползва най-щедро от благата на "западния упадък" и дотам се постара, че дори стана персона нон грата за Франция.
В "Доколкото си спомням" Георги Данаилов разказваше как Райнов съсипва Иван Ненов заради неговите "модернистични и упадъчни картини", а в "Задочни репортажи от България" Георги Марков (писателят, убит от режима, към който "жертвата на лилипутите" бе предан), пише че след "елиминирането" на Александър Жендов "неговият духовен екзекутор, вместо да получи наказание, бе удостоен с най-високи почести!". "Светът на Далчев е един затворен свят, в който почти не прониква отгласът на социалните бури. Тук напразно ще търсим да доловим ехото на Септемврийското въстание или събитията от 1925 г., или на героичната Съпротива", заявява самият Богомил Райнов в доклада си пред пленума на Комитета за култура на 3 май 1983 г., с което участва и в "разгрома" на поета Атанас Далчев. Впрочем при награждаването "големият писател" цитира друг "един голям писател, който казваше, че хората на изкуството са инженери на човешките души", тоест... Сталин.
И така, в НДК, с гости най-вече от Русия, Индия, Ливан, Пакистан, Китай, Куба, Виетнам, Сърбия, Палестина и Беларус, се проведе международна конференция на тема "Георги Димитров и съвременният свят". Това някак можеше да се преглътне, ако беше направена стъпка към обективното осмисляне на неговото "дело", но от такава естествено нямаше и помен. Напротив, на "конференцията" историкът и понастоящем депутат от "Коалиция за България" проф. Андрей Пантев заяви, че "личността на големия българин ще заблести въпреки буболечките, които се упражняват в очернянето му", а историкът и понастоящем премиер на Република България Сергей Станишев изпрати "поздравителен адрес" със следното послание: "Димитров е една от малкото български личности, за които човек може да прочете във всяка световна енциклопедия, той е от тези, които непрестанно са търсели пътя и начина за изграждане на по-справедливо и хуманно общество. Самобитността и националната ни идентичност, богатата ни многовековна история и хилядолетната ни култура са и ще бъдат българският духовен принос в европейското семейство, а Георги Димитров, една от големите личности на миналия век, отдавна е дал своя." Бяха раздадени, представете си, и Димитровски награди...
Аргументът на Станишев за енциклопедиите ме подсети как навремето Сталин, след като "снема доверие" и от извършителя на най-зловещите чистки по собственото му нареждане - Берия, заповядва да се претопи целият тираж на тома от "большая советская", в който е публикувана биографията на Лаврентий Павлович. За да запълнят празното място, авторите на енциклопедията измислят "ново море" - Берингово, по аналогия с Беринговия проток. Иначе казано с "някои" енциклопедии човек трябва да бъде много внимателен, особено когато е не само историк, а и министър-председател. Между другото "във всяка световна енциклопедия" ги има и Сталин, и Хитлер, и Мао Дзедун, и Ким Ир Сен. Има го наистина и Димитров, но най-вече с неговия "принос към европейските народи" под формата на 30 000 убити без съд и присъда, над 250 000 жертви на концентрационни лагери и затвори, убийството на Трайчо Костов и т.н. Пише и за това как от 1923 до 1933 г. Коминтернът плаща на Димитров да извършва "конспиративна дейност" в Швейцария и Германия, т.е. да бъде негов задграничен терорист. А в сериозни изследвания може да се прочете и как "героят от Лайпциг" просто е бил "заменен", и то след ходатайството на Борис ІІІ и договорка между Сталин и Хитлер, с няколко германски граждани (оказали се по стечение на обстоятелствата в Русия), след което "остава под надзор в Кремъл". Като историк Станишев би следвало да е чувал и за това - Димитров и Васил Коларов през 1923 г. осъществяват директивата на Коминтерна за въстание, но го зарязват по средата и се спасяват в Сърбия.
Нямам намерение да правя подробен портрет на "великия българин", но все пак ще припомня, че преди десетина години излезе неговият дневник, от който стана до голяма степен ясно, че всички "решения" на вожда и учителя са били диктувани от Сталин, включително това да пристигне в България през ноември 1945 г., за да извърши нейната "съветизация". Думите за "нерушимата дружба и приятелство със Съветския съюз са необходими на българския народ, както слънцето и въздухът за всяко живо същество", които навремето знаеше всяко пионерче, са казани през 1949 г., когато по настояване на Йосиф Висарионович Трайчо Костов е обвинен в антисъветизъм и впоследствие е екзекутиран след един скалъпен процес.
Това, пак повтарям, са само щрихи от образа на личността, която според проф. Пантев ще заблести въпреки буболечките. Ще добавя само, че през цялото това време Димитров е съветски, а не български гражданин, и такъв е до самата му смърт, причинена от тежък алкохолизъм. След нея, както знаем, "великото му дело" се поема от женения за сестра му друг "велик българин" Вълко Червенков.
Какво общо има изброеното дотук с "изграждането на по-справедливо и хуманно общество" остава, меко казано, загадка.
Нагла неразкаяност
А ето че стигнахме и до Богомил Райнов, и той, както каза онзи ден един негов приятел (също от най-близкото обкръжение на "вечната и святата" Людмила Живкова) "жертва" на всевъзможни буболечки и "интелектуални лилипути": Кой знае защо обаче "лилипутите" ни най-малко не попречиха в края на миналата година Райнов да бъде удостоен, отново от най-високо място, с наградата "Паисий Хилендарски". И ни най-малко не разколебаха министър-председателя Станишев да заяви, че нейният лауреат е "световно признат автор", чиито романи "са сложили отпечатък върху мисленето, върху отношението към света на всеки човек, който ги е прочел". Напротив, още тогава се разбра, че фалшът на социализма ще бъде старателно реабилитиран и нищо не е в състояние да спре това. Изминалата след смъртта на Райнов седмица само показа, че "може и още", като БНТ не само си промени програмата, за да излъчи филм по негов сценарий, ами няколко вестника стигнаха дотам да го обявят за "един от най-големите български писатели и мислители":
Съжалявам, че става дума за покойник и че всичко това може да се приеме за "лош тон", но безочието е толкова удивително, че си струва "риска". Все пак в България още има хора, които помнят как същият човек се отказа като Павлик Морозов от баща си Николай Райнов, за да прави кариера при всички комунистически вождове, започвайки от Вълко Червенков и стигайки до Живкова; как преписваше на поразия от Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет (като правеше всичко възможно техните книги да не стигнат до социалистическия читател), а после ги оплю в "Масовата култура" като литературен боклук и "западна зараза"; как съсипа десетки художници и писатели със статиите си в "Работническо дело", мракобесните "Естетика" и "Против изкуството на империализма" (на Райнов, казват, принадлежи бащинството на жанра "литературен донос", а Радой Ралин не случайно го наричаше Погодил Номерайнов)); как, замаскиран като културен аташе, години наред обикаляше парижките кафенета, за да се ползва най-щедро от благата на "западния упадък" и дотам се постара, че дори стана персона нон грата за Франция.
В "Доколкото си спомням" Георги Данаилов разказваше как Райнов съсипва Иван Ненов заради неговите "модернистични и упадъчни картини", а в "Задочни репортажи от България" Георги Марков (писателят, убит от режима, към който "жертвата на лилипутите" бе предан), пише че след "елиминирането" на Александър Жендов "неговият духовен екзекутор, вместо да получи наказание, бе удостоен с най-високи почести!". "Светът на Далчев е един затворен свят, в който почти не прониква отгласът на социалните бури. Тук напразно ще търсим да доловим ехото на Септемврийското въстание или събитията от 1925 г., или на героичната Съпротива", заявява самият Богомил Райнов в доклада си пред пленума на Комитета за култура на 3 май 1983 г., с което участва и в "разгрома" на поета Атанас Далчев. Впрочем при награждаването "големият писател" цитира друг "един голям писател, който казваше, че хората на изкуството са инженери на човешките души", тоест... Сталин.
Разгул
Така е, за разгул става дума. Това не е просто носталгия, а целенасочена операция за опрощаване на тежки грехове и реабилитиране на "тъмни герои". "Умирай само в краен случай", каза си номенклатурата и впоследствие се изпонагради с какви ли не отличия, а по едно време опита да ни пробута и честване на "шпионина Емил Боев" под формата на 60-годишнина на разузнавателната ни служба. Разгул е, да, защото иде реч за извънредно нахално изтриване, пренаписване и облагородяване на онова, което беше сторено в годините преди 1989 г. и заради което живеем така, както живеем.
"Днешните млади" утре ще знаят, че Димитров е "защитник на демокрацията", Райнов - "духовен учител", а Живков има паметник в Правец, пред който преди шест години сегашният Първанов призова "да се помирим с историята", защото е "голям държавник". Няма и да са чували за Георги Марков, Сашо Сладура, Борю Зевзека и други наивници, които са си мислели, че "празникът на милицията все някога ще свърши" (по Марков).
"Няма нищо-хубаво от лошото време" - така се оказа. Звучи като в черния виц за оптимиста, който си вървял през гробищата и си мислел "Колко много плюсове", но какво от това?! Експонатите са налице, "най-милото" е реставрирано, а буболечките и лилипутите все по-рядко се обаждат. Наистина не ни остава друго, освен да закачим и транспарант:
ДОБРЕ ДОШЛИ В МУЗЕЯ!
"Днешните млади" утре ще знаят, че Димитров е "защитник на демокрацията", Райнов - "духовен учител", а Живков има паметник в Правец, пред който преди шест години сегашният Първанов призова "да се помирим с историята", защото е "голям държавник". Няма и да са чували за Георги Марков, Сашо Сладура, Борю Зевзека и други наивници, които са си мислели, че "празникът на милицията все някога ще свърши" (по Марков).
"Няма нищо-хубаво от лошото време" - така се оказа. Звучи като в черния виц за оптимиста, който си вървял през гробищата и си мислел "Колко много плюсове", но какво от това?! Експонатите са налице, "най-милото" е реставрирано, а буболечките и лилипутите все по-рядко се обаждат. Наистина не ни остава друго, освен да закачим и транспарант:
ДОБРЕ ДОШЛИ В МУЗЕЯ!
