Вестник “Новинар” излезе с предложението да се издигнат кандидатурите на осъдените медицински сестри в Либия за евродепутати. Преди време вестникът предложи на българската прокуратура да заведе дело срещу мъчителите. Мисля, че дори главният редактор Мирослав Боршош посети главния прокурор Борис Велчев и внесе някакво искане в тази посока. Днес идеята на “Новинар” се осъществи, а положението на медицинските сестри се влоши още повече. В отговор на българската прокуратура либийците може би ще повдигнат още едно обвинение срещу българките. Те, по свидетелствата на д-р Здравко Георгиев и адвокат Бизанти, са изпаднали в шок от новината. “Връщат ни пак в онези страшни години”, каза за медиите д-р Георгиев. А в онези страшни години днешният пламенен защитник на българските медици г-н Боршош работеше във Външно министерство при Надежда Михайлова. Някои биха казали, че ако тогава беше толкова активен на тема Либия, колкото е сега, ако тогава кипеше от идеи и енергия, изгарян от болка за страданията на арестуваните българи, съдбата на последните би била далеч по-добра. Аз не споделям подобно мнение. Първо, защото не смятам, че българската политика е виновник за диктатурата в Либия, и второ – ако съдим по резултатите от осъществените идеи на г-н Боршош, само бихме се радвали, че не ги е реализирал от името на Външно министрество.
Не бих искал да бъда разбран погрешно. Не се заяждам с Мирослав Боршош и вестник “Новинар”. Използвам ги като пример за една далеч по-голяма и цинична манипулация, която се извършва чрез повечето от медиите днес. Употребата на трагедията в Либия с рекламна цел.
Гледам лентичката трикольор с многозначителния надпис „Не сте сами” върху ревера на един телевизионен водещ и се чудя какво ли ще стане, когато след месец до нея ще бъде закачена и една мартеничка. А ако междувременно на съответната медия й хрумне да направи друга рекламна кампания под формата на съпричастност с нечие нещастие, окичените водещи сами по себе си ще излъчват няколко послания, което още повече ще усложни разбирането на новините, които поднасят. Само си представете – водеща с бухнала прическа, тежък грим и закичена с лентичка “Не сте сами”, мартеничка (да сме розови, засмени) и малко коминче, което пуши (долу ръцете от АЕЦ “Козлодуй”). Позволявам си ирония по отношение на кампанията „Не сте сами”, именно защото става дума за кампания и защото същинската съпричастност с чуждата трагедия е само повод за една комерсиална по същността си акция. Българите, които са затворени в либийски затвор, получиха първите си смъртни присъди преди две години, а са в затвора от осем. По правило по случая биват обвинявани българските политици за своята бавна реакция, но е факт, че и българските медии много бавно започнаха да обръщат по-сериозно внимание на случая. Спокойно бихме попитали: защо тези лентички не бяха закачени преди години? И защо днес всеки ден новините започват с вести за Либия, дори и когато няма такива? Отговорът е прост – защото потвърждаването на смъртната присъда обърна общественото мнение в много по-голяма степен към случая, а заедно с това се появи възможност и за едно общо „риалити”, което да не противопоставя различните медии в борбата им за рейтинг.
Начинът, по който се представя процесът в Джамахирията, методите, с които се обработва публиката да праща SMS, да се окичва с лентички и да ходи на шествия – всичко това копира едно към едно големите ТВ продукции от рода на „Биг Брадър”. Така въпросът с медицинските сестри от политически се превръща в културен. По-точно в попкултурен. Те са част от индустрията за развлечения, която набра инерция в последните години. Те трябва да ни разплакват, когато Слави Трифонов не ни весели…
Впрочем България не прави нещо ново в това отношение. Както винаги при нас, нещата се движат с няколко десетилетия закъснение. Сега откриваме силата на медийната индустрия така, както преди десетилетия това е ставало в западните страни. Медията ръководи политиката, но и чувствата. Тя забавлява, но и просълзява. И наставлява. Да съчувстваш именно на това дете, а не на друго, да переш именно с този прах, а не с друг, да се включиш в кампанията за спасяване на сестрите с всички сили точно сега, а не преди седем години, когато на никой не му пукаше за тях. Днес всички обичат да обвиняват правителството на ОДС, че не схванало веднага сложността на проблема и не реагирало адекватно. Истина е обаче, че и медиите тогава не обръщаха особено внимание на случая. Направихме си труда да видим какво са писали вестниците на първата и втората година от ареста на българите и видяхме, че тяхната активност няма нищо общо с днешната истерия. В. “Труд” даже излиза със заглавие “Кадафи е железен мъж”. А всички обичат да повтарят, че въпросът е можело да се реши в началото. Повтарям, че собственото ми мнение е по-различно. Не съм в състояние да хвърлям лесно обвинения към българските политици, защото не съм на тяхното място и не вземам решения. Ако съдим по вече реализираната идея на Боршош, всяко по-рязко и необмислено действие само влошава нещата. Не приемам сериозно и приказките на журналистите, които се специализираха по Либия само защото заснеха лично сълзите на българките и ги наричат с малките им имена – Нася, Кристияна, Валя... Не е сериозно Миролюба Бенатова да говори какво е можело и какво не е трябвало да се направи. Чалгаджийски звучи. Чалга е и предложението българките да бъдат номинирани за депутати.
Забелязахте ли обаче стреса на политиците? Никой не посмя открито да каже, че това е безвкусица, безумие, абсурд и т. н. Устремени към властта, от ГЕРБ даже с ентусиазъм се включиха в начинанието. Всички ги е страх от медиите. Да не би вкупом да ги посочат с пръст и да ги обвинят в коравосърдечност. Да насъскат електората срещу тях. В момента сме свидетели на гигантско изнудване, което е не по-малко отвратително от онова на Кадафи. Той изнудва за пари, а българските медии – за чувства. Насилват те да чувстваш състрадание и при това да го проявяваш в определена посока – да купуваш вестник с трикольорче, да гледаш телевизията, която за осемстотин деветдесет и седми път ще покаже сълзите на Валя, да пратиш SMS на фирмата на някоя мутра, въобразявайки си, че подкрепяш хората в нещастие. Само че за да подкрепиш някого истински, е далеч по-трудно, отколкото да пратиш SMS. Да вземеш нещата в свои ръце и да помогнеш на близкия си в беда безкористно и заради самия него, а не заради собствените си чувства, е друго нещо. Сякаш непостижимо за повечето ни сънародници.
Опитвам се да си представя таргет групата на големите телевизии – седнали пред домашната ракия мъже и жени, напомнящи Божидар Димитров и Велислава Дърева, които разговарят помежду си с междуметия и обикновено крещят на децата, забучили по лентичка “Не сте сами” върху домашните жилетки, псувайки Костов и цялата политическа класа, но не и Кадафи, когото истински уважават, проронват сълза за себеподобните си зад решетките в Либия. Какво ли щяха да правят без телевизия? Ако я нямаше телевизията, Бойко Борисов още щеше да е нечий бодигард, а на държавата щеше да й се наложи сама да се грижи за болните деца и то не само по Коледа, но и през цялата година. Без телевизия и медии хората трябва да проявяват истинско съчувствие към конкретни личности, да си казват поне по няколко човешки думи един на друг вечер в къщи и да си съставят собствено мнение.
Последното е враг номер едно на масовата култура. Откъдето идва и името й. Споменатите лентички са нейно изделие. Те няма да помогнат на жените в либийския затвор, нито ще възпитат у сънародниците им чувство на състрадателност, което очевидно не е сред основните български добродетели. Символ за поредното издание на „Биг Брадър”, което при наличието на истински диктатор си е направо свръхреално шоу. За съжаление никой от тях няма да разбере какво е диктатурата, дори и затворените в либийския затвор и техните роднини. “Стига ни занимавахти с тоз пьещирен антьикумунизъм, “Биг брадър” е любимуту ми придавъни”, е най-разпространената версия за миналото на българите, което е тежко настояще за сънародничките ни зад решетките в Либия. Няма кой да прочете, а и да разбере това нещастие като изобличение на собственото ни тоталитарно минало и тоталитарен настоящ манталитет. Затова и всичко останало е телевизия и ”шоо”, както казват в Пловдив.
