Св. Текла е първомъченица и дева. Един от главните ѝ подвизи е именно безбрачието, макар често да са я изкушавали да встъпи в брак. Светицата е била ученичка на самия св. апостол Павел. Когато римските войници са я преследвали в района на Маалюля, тя кара планината да се разтвори и избягва от потерята на езичниците. Именно това е тесният пролом, по който минахме и ние.
Пътуването в Сирия и Йордания спокойно може да се нарече хаджилък. Защото двете страни са част от Светите места. Вече разказвах за планината на Моисей, Небо, която е на една ръка разстояние до всички библейски градове. На север тече р. Йордан, в чиито води е кръстен Иисус Христос. Пак там е рожденото място на неговия кръстител св. Йоан Предтеча. Лично на мен най-голямо впечатление ми направи посещението на една уникална местност в Сирия, на ок. 60 км от Дамаск и близо до границата с Ливан. Наш водач е колега-археолог, Сюлейман Або Самра.
Колкото и да е религиозно толерантна, Арабска република Сирия все пак е основно мюсюлманска държава. Но когато достигне градчето Маалюля, човек се пренася в друго време. Пред погледа се открива страховит планински масив, надхвърлящ две хиляди метра. Той е продължение на пустинята и възвишенията са почти без растителност. Точно в центъра планината се разделя на две от дълбок пролом. Именно там по склоновете са живописно накацали къщите на селището. И сред тях издигат куполи десетки християнски църкви. В определен час започват да бият многобройните камбани и звънът им се слива в древен напев.
Маалюля е сред селищата на едни от най-старите християни – арамеите, на чийто език някога е говорел Иисус Христос. В него се пазят ценни реликви като мощите на една от големите православни светици – Текла. Посветеният на нея манастир се намира в края на градчето, непосредствено под надвисналия скален масив. Минаваме през новата част, за да стигнем до изсечена в скалите църква. Именно там се съхраняват тленните останки на св. Текла. Тя е и мироточица – от костите ѝ изтича чудотворно масло, лекуващо болести и страдания. Игуменката Мария ни дава пропити с миро парчета памук, които ще отнесем в България като скъп спомен.
После вървим през тесен процеп в скалите, високи на места по 200-300 м. Той наподобява много на прохода Сик в Петра, но е по-къс. Изкачваме платото и стигаме друг голям манастир – „Св. Сергий и Вакх“, построен още през 4 в. Там също се пазят драгоценни паметници, като едни от най-старите олтари в историята на християнството. А непосредствено пред него е разкрита скална гробница от 198 г. В нея има няколко помещения и уникални релефи. След приемането на християнството гробницата е превърната в монашески скит. Надпис на гръцки език сочи името на основателя ѝ – монаха Йосиф.
Продължаваме на юг покрай голата планинска верига. Колите отново се изкачват по стръмен връх, носещ звучното име Шерубим. В превод това е планината Херувим. Отгоре се открива невероятна гледка към цяла Сирия, а в далечината се вижда ливанското крайбрежие на Средиземно море. В най-високите части се е задържал сняг, който странно контрастира с обкръжаващата пустиня. На върха е имало прекрасна раннохристиянска базилика, за съжаление унищожена напълно в наши дни при строежа на военна база. Сега от нея са останали само разхвърляни архитектурни детайли. На мястото ѝ обаче са построили нова църква, наподобяваща старинния градеж.
В подножието на Шерубим е друго християнско селище – Сидная. Там също има много храмове, сред които блестят „Св. Петър“ и манастирът, посветен на св. Богородица. Посещаваме Сидная точно на Гергьовден, който за сирийските християни е един от най-големите празници, както и за нас. Затова в красивия манастир на Божията майка са се стекли хора от цялата област. Неговите основи са заложени още от византийския император Юстиниан Първи Велики през 6 в. Казват, че в обителта има икона от св. евангелист Лука.
Вече се готвим да отпътуваме за Дамаск, когато Сюлейман ми казва, че иска да покаже още нещо в близката околност. В дългата си практика на археолог знам, че важните открития се случват точно тогава, когато не ги очакваш. Сирийският археолог ни води до скален хълм на два-три километра от Сидная. Внезапно в лъчите на следобедното слънце виждам, че той е надупчен от издълбани в скалите сгради. Пред очите ми изниква изсечено в камъка селище, подобно на Перперикон. Забързано влизам в различни жилищни помещения, винарни, работилници за извличане на зехтин. Сюлейман ме отвежда до цял подземен храм с колони, за който смята, че е от езически времена и е бил посветен на източния бог Митра.
Най-голямата изненада обаче ме очаква на самия връх. Там върху скалите се издига надземен храм, зидан от отлично обработени каменни блокове. След приемането на християнството е превърнат в църква, като от изток е добавен полукръгъл олтар. Храмът обаче несъмнено е строен в римската епоха, най-вероятно ок. 1 в. В горните части още личат следите от великолепни корнизи и пищен фронтон. Цялото свещено пространство е заградено с висока стена от също така добре издялани камъни.
Изключително съм развълнуван, защото сградата се очертава като най-добрата аналогия на проучвания от мен храм при с. Татул, Момчилградско. Тя има същата датировка и размери, а ограждането на свещеното пространство е направено по идентичен начин. От разказа на Сюлейман става ясно, че както в тракийския хероон при Татул, така и тук, в римската епоха храмът е бил построен върху древно арамейско светилище. Несъмнено хората по еднакъв начин са обожествявали скалите и са се прекланяли пред силите на свръхестественото. Впрочем и без да познавам точно този паметник, вече работех върху хипотезата за възможни сирийски влияния в архитектурата на храма при Татул.
Разбираме се със Сюлейман да ми прати превод на английски на статията си върху важната сграда, излязла на арабски език преди две години. Почти се е мръкнало и наистина трябва да се прибираме в Дамаск. А аз дълго мисля върху богатото минало на арамеите, този странен и велик народ, дал толкова много за културната история на света.
* Източник: в-к „Стандарт“
