Никакви религиозни символи нямат място в училище, но това правило, доведено до педантизъм, може да има обратен ефект.
Проблемът със забрадките в училище нито е сред важните проблеми на българското образование, нито на българското общество. Така или иначе, за политиката на правата прецедентите са важни сами по себе си, независимо колко хора касаят в момента и колко биха засегнали в бъдеще. И въпреки че въпрос като този би могъл принципно и без големи трудности да се реши от гледището за неутралната либерална държава, едва ли решението може да е непоклатимо и твърдо.
Да започнем с разчленяването на проблема на по-малки "за" и "против", за да видим неговата многоликост. Първо, къде е сблъсъкът между униформата и забрадката?
Всяко училище у нас има право да въвежда униформа. Ако е приета дадена униформа, която не предвижда нищо за глава, то не само мюсюлманската забрадка, но и индийското шалче, бейзболната шапка или старовремският цилиндър са еднакво недопустими за нея. Въпросът със забрадката обаче не може да остане решен само на това ниво, защото за вярващия забраната на забрадката не е равносилна на забраната на модната бейзболна шапка. А за невярващия забрадката е дразнеща не защото е извън модата, а защото е белег на радикална другост
Второ, къде е сблъсъкът между светското образование и религиозната идентичност?
В България държавата е отделена от вероизповеданията и в този смисъл трябва да е неутрална спрямо различните религиозни практики. Това обаче не означава, че тя трябва да е подвластна на каквито и да било религиозни задължения, както пледират различни правозащитници във Франция и застъпниците на смолянските ученички. Това, че Коранът задължава Фатме и Михаела да се забраждат, не значи, че задължението се прехвърля върху училището. Религията им може да ги задължава и да си носят килимчета и да се молят по 5 пъти на ден - ако това е толкова важно за тях, наистина могат да отидат в религиозни училища. Други религиозни практики може да налагат например сутрешна медитация или самобичуване. Училището не само не може, но и не бива да се съобразява с всичко това, защото има съвсем друго предназначение.
Трето, има ли сблъсък между униформата и светското образование?
Такъв може да има, ако униформата директно накърнява религиозната идентичност на ученика. Например, ако смолянското училище изискваше от ученичките си да носят минижупи, двете момичета вече с пълно право можеха да се жалват на комисията по дискриминацията. И тук идваме до ключовата разлика - светското училище не е длъжно да насърчава която и да е религиозна идентичност, като приема за свои нейните задължения, но в същото време то по никакъв начин не бива да налага задължения, накърняващи нечия религиозна идентичност.
Тази класическа неутралност на модерната либерална държава обаче трябва да стигне и по-далеч, както направиха и французите преди 2 г. Училището трябва да затвори врати не само пред забрадките, но и пред всички останали религиозни символи. Тук мюсюлмани и евреи вероятно отново биха се почувствали неравноправни, защото техните символи са твърде видими и директно трябва да се откажат от тях, докато християните могат да ги носят и под дрехите си. Християните обаче могат на свой ред да опонират, че спрямо тях регулацията би довела до един много по-унизителен педантизъм - изричното изискване, например, кръстчето да е провесено така на верижката, че самото то да не се вижда.
Въпросът с религиозните символи обаче не опира само до проблема за ненакърнимостта на религиозната идентичност от държавните институции и за неутралността на държавата към различни религиозни практики. Той изглежда много по-сложен, когато религиозните символи се окажат взаимно накърняващи различните религиозни идентичности. Ситуацията най-вероятно ще се нагнети при формално справедливото иначе решение "нито забрадки, нито кръстове". И ако прагът на училището може по принцип да е някаква бариера за междурелигиозен конфликт поне на негова територия, то за публичните пространства педантично справедливата регулация се оказва практически почти невъзможна. Християнинът може да не понася молитвите от тонколоните на минарето, а мюсюлманинът - звъна на камбаните. Няма нужда с либерално двуличие да крием, че огромното мнозинство от столичани сигурно са били признателни на кмета Димитър Петков, който в края на 80-те и началото на 90-те г. на XIX в. унищожи почти всички джамии в новата столица. А запазената днес джамия до ЦУМ за тях в най-добрия случай играе ролята на символ на религиозна толерантност за износ, бидейки част от карето заедно със синагогата, "Св. Неделя" и новата католическа катедрала на "Тодор Александров". Няма нужда от двуличие и за това, че християните от смесените райони не изпадат в комшулушки възторг от появата на поредното от хилядите минарета, изникнали по села и паланки в годините на прехода.
Всичко това е достатъчно да се приеме дори само като неизбежно наследство, за да се види, че политиката на неутралност, доведена до своя логичен педантичен завършек, накрая ще се обърне срещу себе си. Защото никое правило не може да работи ефективно против традициите и против схващанията за справедливост, които хората имат. И въпросът не е дали на Фатме и Михаела ще им откажат забрадки в училище. По-сериозният въпрос е дали останалите ще ги зачитат, когато са забрадени извън училище.
Нищо чудно в желанието си да остане неутрална докрай държавата сама да разпали война на религиозните символи. Затова по-мъдрият изход е - дайте да въведем светска регулация на религиозните символи в училище, но да не робуваме на буквата на правилото. И нека местните общности сами изработят решенията си, които в различни ситуации могат да се окажат различни.
В. Сега
