Веднага след Възкресение Христово, през април, Православната църква се изправи пред нова криза. Сергиевски еп. Василий (Осбърн), управляващ руската православна епархия в Обединеното кралство, написа на патр. Алексий Втори писмо с молба да го освободи от своята юрисдикция, а после написа и второ писмо, до Константинополския Вселенски патриарх Вартоломей, с молба да го приеме под неговата юрисдикция. Историята на тази криза (а тя е известна и може да бъде описана), както и нейното развитие, което е все още неясно, отново извежда на повърхността фундаменталните въпроси на еклисиологията и мисиологията: въпроси, по които всички православни трябва да мислят заедно и да действат.
През втората половина на двадесетото столетие Сурожки митр. Антоний (Блум) направи православието нова и динамична реалност в живота на Великобритания. Неговото служение обхващаше както англоговорящи хора, намерили свой духовен дом в Православната църква, така и хора с най-различен национален произход, избрали Великобритания за своя втора родина. Учението и проповедите на митр. Антоний достигаха и до хората в СССР – както при периодичните му визити там, така и чрез предаванията на „Би Би Си“.
Гоненията и униженията, на които беше подложена Руската църква при комунистическия режим, само укрепиха връзките на преданост и солидарност между митр. Антоний и Руската православна църква. Неговата епархия стана известна като Сурожка по името на древната епископска катедра в Крим. С тази титла той стана архиепископ, а после и митрополит. Във Великобритания динамичното свидетелство на православието се проявяваше не чрез числеността на паството. Тук то беше признак на духовната честност – честност, звучаща като глас на православието, обърнат едновременно към цялото общество, както и към вътрешния живот на епархията. По това време мнението и гласът на митр. Антоний в Обединеното кралство звучаха със същата сила както мненията на Кентърбърийския (англикански) архиепископ и на Уестминстърския (римокатолически) архиепископ, въпреки че паството на митр. Антоний беше много по-малко.
В управлението на своята епархия митр. Антоний се ръководеше от принципите, приети на поместния събор на РПЦ в Москва през 1917-1918 г. Според тях клириците и миряните в епархията се смятат за сътрудници на епископа, а не за негови „подчинени“. Този принцип на управление се оказа големият препъни-камък в отношенията с Московска патриаршия както в последните години от живота на митр. Антоний, така и в много по-голяма степен след неговата смърт през 2003 г.
Когато през 1999 г. комунистическият режим в СССР прекрати своето съществуване, РПЦ започна да възражда своя религиозен живот и православието намери своето място в живота на обществото. В същото време много руснаци емигрираха в Западна Европа и САЩ. Днес в Обединеното кралство живеят, по различни оценки, между седемдесет и двеста и петдесет хиляди руснаци.
Търканията между Сурожката епархия с нейния „стил“ и „ориентация“ и новите руски емигранти започнаха много преди смъртта на митр. Антоний. След нея обаче те прогресираха, задълбочиха се и се изостриха. Разногласията и взаимното отчуждение между „новите“ и „старите“ енориаши доведоха до това еп. Василий да напише двете писма до Московския патриарх и Константинополския патриарх. Хронологията на събитията е известна: патр. Вартоломей прие молбата на еп. Василий и се срещна с него в Шамбези, Швейцария, а от своя страна Московска патриаршия обяви решението на Константинополската патриаршия за неканонично и продължи да смята еп. Василий за свой клирик, макар и свален от изпълняваната от него длъжност.
Кризата ни дава възможност да погледнем отново към предизвикателствата и проблемите, с които се сблъсква днешното православие. Днес в различните части на света съществуват най-различни православни „диаспори“. Гърци, руснаци, румънци и мн. др., които живеят извън пределите на своите културни родини, са свързани чрез носталгията, родолюбието, предаността със своите родни страни. Също така е несъмнено, че има православни хора и цели общини в Западна Европа, които не се чувстват част от ничия диаспора. Това са децата на емигрантите, пристигнали тук преди десетки години, които също са станали православни като своите родители. В пастирската практика на Православната църква има нужда от различен подход към тези две групи, трябва да се прояви разбиране към различните културни реалии.
В същото време обаче, от гледна точка на еклисиологията, съществува само една Православна църква с един литургичен живот, с една обща православна вяра. Православната църква е достатъчно широка, за да може да обхване всички диаспори, но никоя диаспора, била тя и най-въцърковената, не е достатъчно широка, за да обеме в себе си цялата Православна църква.
Днес православното съзнание се подчинява на нуждите и потребностите на православните диаспори. Трябва обаче добре да се разбере, че православните християни, които говорят на западни езици, не са по-малоценни от другите вярващи и заслужават в същата степен пастирска грижа и специален подход.
За съжаление, днес, когато се сблъсква със сериозни въпроси и предизвикателства, Православната църква се оказва или в състояние на парализа и безмълвие, или в състояние на криза и конфронтация. За да намери обаче отговор на различните въпроси или да излезе от критичната ситуация, църквата трябва да излезе от тези две крайности. Трябва да излезе на полето на дискусията и на общо обмислените действия. Дали отговорите, които ще намерят на тези проблеми и хората в малката Сурожка епархия, и двете най-големи православни патриаршии – Московската и Константинополската – ще се окажат знаци на по-нататъшна безизходност и стагнация, или предвестници на надежда, предстои да видим.
