Варвара е едно от малкото селища по Черноморието, запазило облика си едва ли не още от своето създаване – някъде в началото на миналия век. Какво се случва, когато хубави и добри хора се съберат на една маса? Голям купон, незабравимо преживяване, паметен гуляй – това са естествените отговори. Понякога обаче, може би рядко, от искрата на ентусиазма от споделеното с приятели на същата тази маса се ражда и някоя идея. Идеята на „варварци“ – така наричат себе си софиянци и пловдивчани, била в някакъв смисъл нетрадиционна – да съградят черква, разказва сп. „Анна Клуб“.
Селото Варвара е мъничко – между Странджа и морето. То е едно от малкото места на морския бряг, отминати от бума на мащабното строителство. Въпреки че се намира до самото море, там няма изобилие от псевдолуксозни хотели, както по цялото Черноморие, където те конкурират в пълна степен монументални паметници на историческото наследство като Великата китайска стена, например. Освен това притежава и неоспорим чар – навремето, става въпрос за годините преди демокрацията, там е бил т. нар. „Морски клуб“ на Художествената академия, което означава, че поколения художници изпитват нещо като пиетет към това място.
Мнозина са си построили къщи в селото. Други се събират всяко лято именно там, като не признават различно място за почивка. Трети, като Павел Вежинов – синът на известния писател, известен сред софийската бохема като „Пальо“, са избрали Варвара за постоянен дом. Другото очарователно нещо е, че Варвара е едно от малкото селища по нашето Черноморие, запазило облика си едва ли не от своето създаване – някъде в началото на миналия век. Тогава е имало около сто и петдесет къщи, какъвто е приблизителният им брой и до днес.
Във Варвара обаче няма църква, факт. Тогава целокупната компания решава, че такава трябва да има – не само защото така е редно, а и за да оставят нещо след себе си. За разлика от много идеи, родени по масите, чиито недоносени деца умират с изгрева на слънцето, идеята за църквата във Варвара прокарва корени. Това се случва през 2001 г. Бързам да кажа, че вече е изградена: тържественото освещаване ще стане в края на юли, а пък може би и през август. Човек не бива да бъде дребнав, когато става дума за артистични личности.
Стоян Бочев е един от основателите на т. нар. „инициативен комитет“ за набиране на средства за изграждане на храма. Пет години са нищо от гледна точка на вечността, както казва един особено начетен приятел на дъщеря ми. От гледна точка на нашия живот са си бая време. Бочев е възпитаник на Художествената академия. Завършва през 1982 г. Освен него, в комитета са и Цвятко Гюров, Димитър Мочев и Анна Денева, Стоян Русинов. Не могат да се изброят всички имена на хората, включени в тази инициатива – ще заприлича на поменик. Всички те обаче ще бъдат изписани в храма.
С. Варвара е особено място. Когато за пръв път го посетих, доста преди кампанията за построяване на църквата, бях удивена от две неща – царящите там невероятно спокойствие и миролюбие. Няма напрежение между „местните“ и „пришълците“. Което е още по-странно, въпреки че в селото има цигани, роми, или както предпочетат да се наричат, не съществуват конфликти. Навремето толкова се бях впечатлила, че бях решила да напиша статия под надслов „Варвара – модел за етническа толерантност“. Пък и в това лъжа няма. Поминъкът е един за всички – риболов, наесен в морето излиза прословутата „паламида“ или паламуд, отглеждат се зеленчуци, плодове. През лятото местните помагат за ремонт или построяване на къщите на новодошлите. През зимата всички кротко си пият в кръчмата, в очакване на пролетта.
Самата аз за жалост, нямам никакво пряко отношение към набирането на средства за църквата. Името ми няма да бъде изписано сред „ктиторите“. Само веднъж, в началото, ентусиастите „варварци“ ме помолиха да проверя откъде биха могли да бъдат събрани средства.
Първото, което ми хрумна, е да се обадя в „Дирекцията по вероизповеданията“ в Министерския съвет. Исках само информация. Лицето, с което ме свързаха и на което обясних случая – „Така и така, едни хора искат да вдигнат църква във Варвара, по каква програма, ако знаете такава, биха могли да кандидатстват за финансиране“, отначало мълчеше, съвсем по държавнически. После, след дежурните изрази по смисъла „пари няма – действайте“ реши, че службата го задължава да даде и някакво духовно напътствие. Недотам утешителните му думи в общи линии звучаха така: „Ами, който в тежки времена е решил да вдига църква, не му е чист косъмът“.
Администрацията обаче не трябва да се поставя под общ знаменател. Например, кметът на Община Царево – Петър Арнаудов, в чийто „вилает“ се намира с. Варвара, е един от първите, запален от идеята. Помага с всички сили. Нещо повече – предоставя общинска земя за строежа.
Как се намират пари за такова начинание – задавам този типичен журналистически въпрос. Ами, ей така, както тук си седим – на маса, отговаря Бочев. Неговите методи обаче не са традиционни. Варират от убедителното „Кога ще имаш друга възможност името ти да се изпише в църква“ до „Виж какво, брато, втора къща вдигаш, не ми казвай, че нямаш малко пари за църквата“.
През тези пет години децата също участват в набирането на средства. През лятото на всичките тези години се организират благотворителни концерти, където малките пеят, рецитират стихове и обикалят с шапка сред присъстващите, за да съберат пари за църквата. Така че и те са съпричастни към общото дело.
Църквата вече е факт – издигната, оградена. Предстои освещаване – може би на празника на св. вмчца Варвара, както се нарича и църквата. Вальо и „местните“ хора са вложили часове труд. Камбаната вече е отлята – някъде около София, преди летището в Божурище.
Преподаватели и възпитаници на Художествената академия са активни действащи лица. Валентин Лилов резбова вратата и иконостаса на храма, Николай Драчев прави витражите, студентите от Художествената академия на Асен Гицов изографисват иконите. Божидар Бончев е сътворил керамична икона на св. Варвара за чешмата, която е пред църквата, кръстът е дело на скулптора Слави Минеков, а кръста за иконостаса живописва Кольо Карамфилов.
Рискувам да прозвуча като учителка в детското училище с въпроса: „А сега, деца, каква е поуката от тази приказка?“. Но отговорът някак си се налага от само себе си. Опитайте се да осъществите добрите си намерения. Седнете на една маса и ги споделете с хубави хора. Нещо не чух – каза ли някой „Наздраве“?
