Гонителят на християните Савел измолил от първосвещеника писма да отиде в Дамаск, за да хване тамошните християни, да ги доведе „вързани“ в Йерусалим и да ги предаде в затвора. Когато вече наближавал града, Савел бил ослепен от силна светлина, паднал на земята и чул глас: „Савле, Савле, що Ме гониш?“ (Деян. 9:4, 22:7, 26:14). Стражите, които го придружавали, чували гласа, но не виждали никого. Виждали само своя водач ослепял, разтреперан и ужасèн. Те самите били вцепенени. Като се съвзели, повели Савел за ръка към града. Там на третия ден Анания по Божие внушение възложил на него ръце и Савел прогледал.
Цялата тази история с ослепяването и проглеждането на Савел, обръщането му във вярата, превръщането му в Павел е необичайна, интересна, поразителна. Чудото било озадачаващо за самите християни в Дамаск, които били изпълнени с недоверие, защото знаели, че Савел е техният най-яростен гонител. Обръщането на гонителя във вярата на тези, които гонел, смущавало все повече и юдеите и те се наговорили да го убият. От недоумение бил обзет и Анания, който получил видение, че трябва да отиде при Савел и да възложи ръце над него. Но най-силно поразен бил самият Савел. Затова тази зашеметяваща история е разказана три пъти в кн. Деяния на светите апостоли – първия път от автора на книгата и още два пъти от самия Павел. Явно чудото се е отпечатало незаличимо в съзнанието му.
Новопокръстеният Павел прогледал на третия ден, но не напълно. Написал е всичките си послания като ги е диктувал, а други са ги записвали. Само на някои от тях е поставял саморъчен подпис в края.
Започвам с това въведение, за да се спра на думите на апостола, които винаги са ме удивявали. Четиринайсет години след чудото по пътя към Дамаск, апостол Павел пише в своето Второ послание до коринтяни: „И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене“ (12:7-8). Почти всички тълкуватели смятат, че жилото в плътта е слепотата му. И само три пъти полуслепият Павел се моли на Бога да му възвърне зрението! Само три пъти! Не всеки ден, не сутрин и вечер, не на всяка цена, не непременно, не задължително, едва ли не, Господ да му помогне. Въпреки че същият този полусляп Павел ни наставлява: „Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17).
Не можем да допуснем, че той самият е непоследователен в призива си или ненастойчив в молитвите си, защото всичко, което е станал след обръщането си, той го е измолил с молитва. Но ето, самият той свидетелства, че за това, което го измъчва най-силно, толкова силно, че го нарича ангел сатанин, се е молил само три пъти.
Молил се е само три пъти, но с истинска молитва, с такава молитва, която Бог да чуе, но и Павел да чуе Божия отговор. И тук е най-същественото – едно е молитвата да достигне до Бога и съвсем различно е дали Бог ще я изпълни. Бог чул Павловата молитва, но не я изпълнил. Отговорът, който му дал, залегнал като основен камък в Павловия живот – казал му: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява“. Павел разбрал, че Божията благодат е ново зрение, нови очи, които виждат това, което с предишните си очи не е можел да види. Новото зрение е благият дар, благодарение на който той се реализира като апостол, като „избран съсъд“, Бог го избира, но Божието избраничество няма да се реализира, ако Павел не го приема със своята свободна воля, Бог му казва, че му „стига“ благодатта, която му дава, но ако Павел беше преценил, че „не му стига“ и беше продължил да се моли още и още, и още, да настоява на всяка цена да му се върне зрението, неговата воля щеше да обезсили Божията. Това е парадоксално, но Божиите дела се проявяват в парадокс – когато нашата воля е противна на Божията, побеждава нашата. Бог се отдръпва, защото Той никога не се натрапва. Бог не се натрапва, защото е любов, а за любовта е несвойствено да се натрапва.
Две са вероятностите какво би могло да се случи, ако след Божия отговор Павел би продължил да се моли да прогледа. Можеше да прогледа с физическите си очи, но да остане сляп с духовните. Можеше да остане сляп и с физическите очи, и да не прогледне духовно. Защото и в двата случая неговото отношение би показало, че той не разбира или не приема Божията воля „стига ти Моята благодат“. А също че не разбира и не приема един от най-важните моменти на взаимоотношенията между Бога и човека – „силата Ми се в немощ напълно проявява“. Божията сила се проявява тогава, когато човекът усети, осъзнае и осмисли своята немощ. А това означава човек да даде възможност на Бога да действа в него. Божията сила се проявява там, където ѝ е дадена възможност от нас, слабите. Във всеки друг случай човек се чувства самодостатъчен и след като собствената сила му е достатъчна, той не се нуждае от Божията. Тогава човек смята Божията намеса в живота му за натрапена и ненужна, за намеса в свободата му. И я отхвърля.
Но случаят с апостол Павел и думите, които Бог му казва след третата молитва, ясно показват, че Бог не се натрапва в нашия живот и не ни налага Своята воля. Савел можеше да продължи да преследва християните и след своето ослепяване. Можеше да ги гони и арестува още по озлобено и фанатично като отмъщение за сполетялото го нещастие. Можеше да не осъзнае своята немощ и да противопостави своята сила на Божията и то с още по-голямо настървение. Но Савел не постъпва така. Той осъзнава, че противопоставянето на Господа е обречено, а чрез смирение ще получи сила от Господа. Това всъщност е блаженството на бедните духом – тези, които предоставят на Бога своята немощ, за да се прояви чрез нея Божията сила.
* Източник: kultura.bg (бел. ред.).
