Останах изумена и смутена от читателските коментари под една информация за паметника на цар Самуил, който скоро ще бъде поставен пред старинния храм „Света София”. Коментарите бяха резки, категорични, дори гневни и изразяваха несъгласие с наведената глава на цар Самуил. Аргументите бяха, че българският цар трябва да бъде с гордо вдигната глава, за да ни вдъхновява и да ни вдъхва национално самочувствие. А наведената глава изразявала малодушие и униние, а особено сега нашият народ има нужда от кураж, смелост и самочувствие.
Смути ме неразбирането на хората защо цар Самуил е изобразен с наведена глава. Но преди това искам да изкажа поздравленията си към автора на скулптурната фигура Александър Хайтов за решението му. Искам да изкажа и недоумението си от преобладаващото мнение, изразено в коментарите. Разбира се, че не оспорвам правото на мнение и на неговото изказване. Именно затова искам да споделя и своето виждане.
Може би наистина подготовката за честването трябваше да започне много по-отрано. Да има обсъждане на скулптурната фигура на владетеля, а също и на мястото, където да бъде поставена. Защото темата с паметниците вече стана травматична за обществото. Най-напред беше въпросът с разрушаването на мавзолея. Не престава негодуванието срещу паметника на съветската армия. Недоумения предизвиква и паметникът на руския император Александър II пред българския парламент. Липсата на паметник на хан Аспарух също е тема на обществен дебат от много време. Най-силно се нагнетиха страстите около саморазрушаващото се съоръжение пред НДК. Всичко това можеше да не създава толкова напрежение, ако се подхожда спокойно, с повече аргументи, ако се търси съгласие. Колкото и трудно да е това в общество като нашето.
Когато ние заставаме пред паметник, ние заставаме с приведена глава. Изразяваме почитта си с наведена глава. Приведената глава е знак на почит и преклонение. Отблъскващото при паметника на Съветската армия е точно триумфалната поза и заплашително стърчащият автомат. Струва ми се, че дори този паметник, ако беше с приведена над жертвите глава, щеше да има много по-човешко излъчване.
Точно това е достойнството на паметника на цар Самуил – неговото покъртително отношение към ослепените му воини. Владетелят има много победи над византийската войска, но накрая е разгромен. Едва ли има друг владетел в световната история, който да е умрял от състрадание пред разгромената си войска. Именно в това е неговото величие. Това величие е по-голямо от неговите победи. Това е величието на човечността, на чувствителността, на състраданието.
Наведената глава на цар Самуил няма нищо общо с малодушната поговорка „Преклонена главица сабя не я сече”. Наведената глава не означава единствено смирение. С наведена глава изразяваме също скръбта, благоговението, дълбокия размисъл. Можем ли да си представим „Мислителят” на Роден с гордо вдигната глава? Дори след победна битка сме длъжни да сведем глава, защото победата е извоювана с кръвта на храбрите воини.
Гордо вдигнатите глави, триумфалните пози, изразяващи подем, полет и възторг, са за безбройните партизански паметници, с които беше осеяна страната ни. По онова време нямаше нито болести, нито нещастия, нито смърт, а само блеснали жита и преливащи от радост лица, някои с автомати и бомби в ръцете.
А има случаи, когато едно поражение се вкоренява в националното съзнание по-силно, отколкото една победа. Пример за това е разгрома на християнската войска и сръбската държава в битката на Косово поле през 1389 г. Имаме и обратните примери – това е гротескното самоизтъкване с историята в съвременна Македония, превръщането на Скопие в Дисниленд от конници и царе в героични пози.
Сега, когато честваме 1000-годишнината от трагичната смърт на цар Самуил, внимателно следя изказванията на наши и чужди историци. Впечатляващото е, че всички единодушно оценяват величието на българския владетел в неговото съчувствие и състрадание към ослепена му войска. Самуил не умира след разгрома на армията си на 29 юли 1014 г., а два месеца по-късно, когато пред очите му се разкрива трагичната картина на ослепената му армия. Цар Самуил остава в историята със своето състрадание. Затова то трябва да бъде отправната точка и когато разглеждаме неговата личност. Също и когато му издигаме паметник.
Историята има своя истински смисъл, когато ние извличаме поуки от нея за нашето съвремие. И тук личността на цар Самуил е несравнима именно с това универсално човешко качество – неговата чувствителност към страданието на хората. Тъкмо липсата на това качество сред съвременните политици прави средновековния български държавник толкова обичан.
Изкушавам се да поставя един риторичен въпрос: хиляда години по-късно чия личност заслужава човешкото преклонение – на победителя Василий ІІ Българоубиец или на победения български цар Самуил? Убедена съм, че в осмислянето на трагизма има много повече човечност, духовност и величие. Затова нека да не се подхлъзваме лековато по величието на гордо изправената глава, а да сведем глави пред сведената глава на нашия велик държавник. Днес имаме нужда да осмисляме пораженията и да черпим поуки от тях. Лесно се изпада във възторг от победите. Осмислянето на пораженията е по-трудно, защото изисква по-голямо вглъбяване. Но именно на това осмисляне може да се гради истинският патриотизъм и национално самочувствие. Затова се надявам наведената глава на цар Самуил да ни подтикне именно към вглъбяване във величието на състраданието.
Защото сме изгубени, ако изгубим и това.
Източник: Култура.bg
