Всеки, който е чел книгата на Астрид Линдгрен, със сигурност помни и този жест на рижокосата й героиня – как на рождения си ден изненада с подаръци приятелите си Томи и Аника.
Не знам дали Българският патриарх Неофит е чел в детството си за Пипи Дългото чорапче, но на рождения си ден днес стори точно като нея. Вместо да празнува, призова желаещите да го почетат не с цветя и подаръци, а дарявайки тези средства в помощ на пострадалите от бедствията и нещастията. И така всъщност сам поднесе на цялата нация подарък. Дари надежда. Надеждата, че Църквата ни е нещо повече от варосана гробница, обитавана от старци, които са се вторачили в златовезаните си одежди, но никога не са съпричастни към страданието на паството си.
Патриарх Неофит всъщност стори това, което би сторил всеки истински патриарх, който осъзнава, че е духовен водач, а не декоративен придатък на държавния елит – да буди съвестта, да напомня на озверялото общество, че на този свят освен пари, власт и разкол, има милост, смирение и любов. Да плеви буренясалия път на Истината, че без доброта и състрадание към чуждото нещастие сме обречени да загинем.
Помним как докато беше в силите си, покойният дядо Максим не пропускаше да отпразнува тържествено рождения си ден в Троянската обител – понякога в дисонанс с аскетичните монашески обети. Упрекват патриарх Неофит, че е лошо копие на духовния си старец. Но всъщност се оказа добър ученик – почерпи опит дори от грешките на учителя си. Никога досега глава на Българската църква не е отправял подобно послание. Уви, малцина го разбраха.
Толкова сме отвикнали, че Църквата може да говори истински и толкова сме свикнали с архиерейското лицемерие, че това, което се опита да ни каже патриархът, предизвика повече злостни коментари из социалната мрежа. Малцина го поздравиха за призива му. А колцина ще го последват?! Дали това не е симптом, че обществото ни безнадеждно е заразено от пандемията на бездуховността, че повикът към добротворство не отеква в душите ни, а рикошира, сякаш се удря в бетон? Симптом, че духовните пастири толкова са занемарили грижата си за паството, че то вече не им вярва? Трудно се възстановява това доверие. Но не е невъзможно. При отсъстваща държавност, при наличието на неадекватен политически елит и на президент, който визитира из чужбина, но не отиде в Горни Лом, нацията няма друг стожер освен Църквата. Тя трябва да отстоява духовността, да бъде морален коректив, да обединява.
С неочаквания си жест Негово Светейшество направи много важна крачка. Но трябва да се поучи и от другата грешка на предшественика си – да говори по-чуваемо за нацията. Колкото по-често и по-високо (не гръмогласно), толкова по-спасително за всички нас.
Източник: Преса
Снимка: БГНЕС
