„Давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди” (Лука 10:19). Такава власт е дал Иисус Христос на Своите ученици – над силите на злото. Дал им е също и защита от силите на злото. Тази защита е осигурена тогава, когато дадената власт се употребява по волята на Този, Който я дава, т. е. Иисус превръща Своите ученици в Свои служители – служители на доброто, на правдата, на истината. Дава им тази власт, защото служението на Божията кауза може да се извършва само с Божия власт. Дава им и защитата Си, защото змиите, скорпиите и вражеските сили не са нито пасивни, нито слаби, нито безопасни.
Цитирам тези думи на Христос, защото в тях се съзира и нещо, което не е казано пряко – не ви давам власт да настъпвате на човеци, не ви давам власт да властвате над хората. Напротив – по отношение на хората съвсем друго ви заповядвам: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб” (Мат. 20:25-27). И дава за пример, за мерило Самия Себе Си: „Както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи”. Поставя за мерило най-висшето и себеотрицателно служене – Своята кръстна смърт.
И още един пример – когато учениците Му започват да се препират кой от тях да се смята за по-голям. Тогава Той им казва почти същите думи: „Царете на езичниците господаруват над тях, и ония които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува” (Лука 22:25-26). И отново им дава за пример Себе Си, като се нарича с най-покъртителното определение – прислужник. Творецът на света е сред тях, т. е. сред нас като прислужник.
Тук не става дума само за смирение, а за нещо много повече, става дума за властта, за отношението към властта, за употребата на властта.
Разбира се, тези примери се отнасят на първо място за учениците на Христос, станали впоследствие апостоли, но се отнасят в еднаква степен и за цялата Църква. Но само за Църквата ли?
Една от основните мисии на Църквата в света е да дава пример. И то да дава такъв пример, че да промени света, „в който князете на народите господаруват над тях”. Думите на Христос се отнасят с еднаква сила за всички, които Го приемат за свой Спасител и Господ. Затова изразът Му е толкова категоричен – не казва, че между християните не бива да бъде тъй, че не трябва да бъде тъй, а казва „няма да бъде тъй!”, т. е. ако е тъй, това означава, че не спазвате Моята заповед. Ако е тъй, вие живеете по законите на света, а не по Божиите закони. Тези категорични думи означават също, че там където е тъй, както в света, там не е Христовата църква. Там е някакво подобие, имитация, но не е Църквата.
Категоричните и еднозначни думи на Христос показват, че темата за властта е основно послание на Христовото Евангелието към човешкия род. Затова следва да се замислим защо това евангелско послание е толкова принципно и важно.
Основната зараза на грехопадението се изразява именно в отношението към властта. Падналият ангел – сатана, заразява човека със собствената си болест – гордостта. А практическото измерение на гордостта е именно желанието за власт. И то власт, която се постига чрез узурпиране. Власт, която не му е дадена от Твореца. Власт, към която се стреми да се домогне с нечестиви средства и да я използва за нечестиви цели. Оттам нататък сатаната се държи така, сякаш притежава тази власт. Когато изкушава Иисус в пустината, той дори се държи така, сякаш притежава абсолютната власт над целия свят и дори над Самия Син Божи.
Разсъждавам над проблема с властта в контекста на току-що отминалите избори. Защото изборите са стремеж за постигане на властта и механизъм за спечелване на властта. И оттам нататък за упражняването на властта. Разсъждавам над проблема с властта в евангелски контекст, защото проблемът с властта е не само екзистенциален, но и антропологичен. Властта влияе на човешката същност по-дълбоко от всичко друго. Стремежът към власт и особено упражняването на властта променя човешката същност както нищо друго.
Спомням си една мисъл, която беше особено популярна в първите години след раздялата с тоталитаризма – „Всяка власт развращава. Абсолютната – абсолютно”. Повтаряхме тази сентенция с надеждата, че сме се разделили с абсолютната власт, т. е. с абсолютното властово развращение. Втората част от сентенцията днес не е валидна. Но прави ли това упражняването на властта по-малко опасно и отблъскващо?
Моя приятелка написа на страницата ми във фейсбук: „Към властта, всякаква власт, не само политическа, се стремят именно нахалните, арогантните, невежите, самонадеяните, тези, които слушат, но не чуват и не обичат много-много обратната връзка. Само чрез властта могат да са „над другите”. Само така могат и искат да общуват с останалите – от позицията на властта, при това, както те я разбират. Разбиране, породено от невежеството, глупостта, пошлостта, откъслечни знания и „култура”, от самонадеяността, арогантността, съчетани с изключителни претенции”. Именно тези нейни размисли ме подтикнаха да разсъждавам над проблема с властта и да търся обяснението защо е така. Така е, защото генезисът на властта е такъв.
Именно защото властта в своя генезис е извращение, затова Иисус Христос поставя обръщането на отношението към властта в основата на Своето благовестие. Затова казва – „между вас обаче няма да бъде тъй”, а в другия случай умолява – „а вие недейте тъй”.
Иисус Христос обръща пирамидата на властта – в света властващият стои на върха на пирамидата и господарува над всички, които са под него. В християнския контекст пирамидата е обърната с върха надолу и „големецът” е най-отдолу. Това е идеалът, зададен от Христос, идеалът, който, уви, не е реализиран нито в историята, нито в Църквата.
А в нашата обществено-политическа реалност можем да минимализираме проблема чрез контрола над властта. Контролът, който да не позволява властта да се упражнява в най-извратените форми. Контролът, чрез който да й поставяме юзди. Механизмите на демокрацията ни дават известна власт над властта. Нямаме опит в използването на тези механизми. Затова трябва да се учим, а не да униваме, да хленчим, да се оправдаваме или да емигрираме. Както ни съветва и Бродски – да бягаме от статута на жертва, за да не сриваме собствената си решимост за промяна.
Източник: портал Култура
