Мобилно меню

4.68 1 1 1 1 1 Rating 4.68 (25 Votes)

krakaИ във време на вечеря, … Иисус, знаейки, че Отец всичко Му е предал в ръцете, и че от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците…  (Иоан 13:2-5)

Вечерта, преди Пасха, в началото на Тайната вечеря, Иисус се навежда, за да умие нозете на учениците Си…

“Господи, Ти ли ще ми миеш нозете!” (Иоан 13:6) – възкликва Петър.

Нека, прочее, си представим изумлението на този галилейски рибар, който същевременно бе първият от малцината, познали в Учителя от Назарет “Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16) – Самия Бог. На този Петър, Сам Бог се навежда сега да мие нозете. Навежда се, както е прието да правят прислужниците за най-високопоставените гости в дома, навежда се, та по най-изразителен начин да почете и възвиси. Навежда се – и Петър буквално изгаря в срам и смущение. Тъкмо в мига, тъкмо в мига, в който Господ му прислужва, в който го умива, той се усеща безкрайно нечист.

“Няма да умиеш нозете ми вовек” (Иоан 13:8) – вика Петър.

Защо е така?

Защото в този миг, не нещо друго, а мирското самомнение на човека е съкрушено и изпепелено от “пояждащия огън” на Божието смирение.

В този миг, казвам, в който Бог в Христа Иисуса коленичи пред човека – в този миг човекът прозира своето безкрайно недостойнство. Разбира какво е той пред Бога – разбира го именно в мига, в който усеща цялата чудовищност на положението Бог да бъде в нозете му. Цялата нищожност, цялата отрицателност, цялата бездънна несъстоятелност на човека пред Светия, се разобличава за сърцето му точно в мига, в който той бива поставен – и не от някой друг, а от Бога бива поставен … над Самия Бог.

Прах и пепел, следователно, е Петър, прах и пепел са учениците, прах и пепел е в тяхно лице цялото човечество – прах и пепел пред изумителната, пред невъзможната постъпка на Господа. Никога, мисля си, хората не са усещали Бога по-високо, по-невместимо, по-непостижимо високо над себе си, отколкото в този миг, в който Сам Той ги поставя по-високо от Себе Си. Защото невероятното място, което Бог им е отредил тази вечер – именно то съкрушаващо им разкрива истинското им място пред Него. Възвисяването им от Господа ги съкрушава и ето – в съкрушението си те се намират на невероятна висота.

В лицето на учениците, събрани нея нощ в Иерусалимската горница, светът е изумен и съкрушен от жеста на Господа и пак – от същия този жест той, съкрушеният, е въздигнат. Защото, пак ще кажа, едва ли има друго явление на Бога, в което светът да е почувствал по-непосредствено и с по-болезнена сила безкрайната си дистанция от светостта, отколкото в това явление на Божественото самопринижение, и въпреки това – самопринизителният акт, с който Бог по този начин победи света бе актът, с който победения свят спечели нечувана победа у Бога.

Христос умива нозете на тия бедни, неуки и безсилни люде (защото такива, такива ги е родил светът, преди Църквата и вековете да ги излеят в злато и мрамор). Христос ги поставя с жеста Си над Себе Си, свидетелствайки с това какво са те, къде са те за Неговата любов – на неизмеримо, на невъзможно високо място – над самата Божественост. И пак – със същия този жест Той буквално унищожава, изпепелява завинаги всяка гордост, всяко самомнение у тях – свидетелства какво са те пред Неговата велика благост и святост.

Трябва наистина съвсем живо, съвсем непосредствено да си представим цялата изумителност на това Божествено утвърждаване на живота, на това Божествено “да” на тъмния, на тварния, на “галилейския” свят. Трябва да се помъчим да се поставим на мястото на ап. Петър и учениците, за да усетим със сърцето си как самопринижението на Господа е пределно съкрушително. То – неподозирано, невъзможно благото утвърждаване на тварта е същевременно окончателното обезоръжаване на тварта. Та нека наистина се поставим на мястото на Петър – на този първенец на Църквата, на която и ние – наравно с него – сме членове. Нали, повтарям, Петър, първи измежду нас е узнал кой е Христос – нали той е прозрял, че Христос не е нито обикновен учител, нито обикновен праведник, нито дори пророк – Той е Онзи, Който е трябвало да дойде (срв. Лука 8:20), Той е Синът на Живия Бог, Бога. Петър, следователно, е почувствал кой е той пред Христа – почувствал е, че е безконечно нечист, безконечно малък пред Светия. „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” (Лука 5:8), извикал е той по-рано. И ето – знаейки всичко това – знаейки го първи сред нас, с цялата му непосредственост, лице в лице, той вижда как същият този Христос, Синът на Живия Бог коленичи пред него, за да умие нозете му – коленичи, повтарям, като прислужник, като роб пред господаря на сърцето Си. Той – Царят, Царят на царете прави Себе Си роб, роб на Своите раби, раб на рабите Божии, и с това красноречиво засвидетелства робите Си като царе. Какво съкрушаващо, какво изпепеляващо възвисяване е това!

Христос утвърждава тъмния, “галилейски” свят – утвърждава го на една невъзможна за света висота, но с това Той вече не възвисява просто “тъмния” свят, просто “галилейския” свят, просто света. Защото чрез Божественото му възвисяване, Той го е съкрушил, Той го е победил, Той го е пре-обърнал от отрицанието му. Да – казва Господ на света – умивам нозете ти, възвисявам те, неизмеримо високо те възвисявам – над Самия Себе Си. И тъкмо от това “да” светът се потриса и преобръща, пада в нозете на Своя Бог и Спасител и вече не е, не е същият оня свят, който бе преди това – не е свят на “слуги”, а свят на “приятели”. Защото “не ви наричам вече слуги – казва Господ на учениците Си в същата тази вечер – … а ви нарекох приятели” (Иоан 15:15).

Нека се попитаме тогава: трябва ли, длъжен ли е светът, който е последвал Христовите ученици от онази вечер в Иерусалимската горница да остане в това, почувствано тогава съкрушение, в това Петрово съзнание за неизмерима дистанция пред Господа? Длъжен ли е да продължи да се чувства “неумиваем во век”, видял Бога да коленичи пред него? Да, длъжен е! Защото, наистина, светът е съвършено незаслужил този жест, защото той наистина е на колене пред безкрайната висота на Божието коленичене. И същевременно – трябва ли, длъжен ли е светът, последвал Христовите ученици от онази вечер в Иерусалимската горница, да приеме и да остане на онова място, на което го въздигна Господ, скланяйки Се пред него, миейки нозете му, както се постъпва с господар на сърцето? Да, длъжен е! Защото той от Господа е утвърден на това място, защото той е господар на сърцето на Бога-Спасителя и това е Истина, открита му от Самия му Бог-Спасител. Трябват, следователно, и двете – и съкрушението, и възвишението.

Трябва да се съкрушим, възцарени у Бога и да се възцарим, съкрушавайки се пред Него.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9a8fd 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник