Дядо Антоний е хиротонисан като Константинийски епископ през 2008 г. Той е най-младият с такъв сан в Българската православна църква. Бил е преподавател и заместник-ректор на Пловдивската семинария "Св. Кирил и Методий". Две години прекарва в Смолян, където извършва богата културна и социална дейност. В момента е викарен епископ на Западно- и Средноевропейската епархия.
- Тъй като дядо Симеон отсъства по уважителни причини, в момента Вие сте единственият архиерей в Западна и Средна Европа. Трудно ли Ви е?
- Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейският митрополит Симеон, както всички знаят, по здравословни причини отсъства от епархията. Той е във Финикс, САЩ, където възстановява своето здраве. Служението на всеки духовник, особено зад граница, не е лесно, защото в крайна сметка нашите обязаности на духовни водачи, каквито са епископите, са свързани не само с богослужение, но и със съблюдаването на съответния административен каноничен ред в дадената епархия. Разбира се, трудностите се преодоляват преди всичко с вяра, с молитва и с постоянство. Западно- и Средноевропейската епархия е голяма по територия, но и с много православни християни, които живеят в нея. Ние имаме общо 34 църковни общини, 15 от които са в столици на европейски страни. Свидетели сме на тенденцията все повече хора да напускат родината и да търсят своето препитание, просперитет и щастие на Запад. Нашето паство с всеки изминал месец се увеличава. Това увеличава нашите отговорности и грижата към тези хора, които живеят зад граница. Слава Богу, заедно с църковните служители, отговарящи по места за общините, съумяваме да положим тази грижа, всеки според своите сили. Нашите свещеници служат в храмове, голяма част от които са предоставени от Католическата църква или Евангелската църква. В момента ние нямаме храмове, собственост на Българската православна църква. Дори и този, построен в Будапеща и посветен на св. Кирил и Методий преди време, не е на Църквата, а на държавата. Самата земя е собственост на България. Но това е единственият храм, изграден изцяло със средства на наши сънародници, който отговаря на всички изисквания на църковната архитектура и на православния канон. Хубаво е, че намираме разбиране в представителите на Католическата и Евангелската църква. Храмовете, които те ни предоставят, ние ползваме, без да плащаме наем, а само покриваме месечните нужди. Това е голямо улеснение при изпълнението на нашия дълг зад граница.
- Пътувате ли много, за да бъдете в общение с нашите сънародници?
- Да, разбира се. В рамките на тези две години и половина, в които изпълнявам това послушание на викарий на Западно- и Средноевропейския митрополит, аз не съм се задържал на едно място. Мой дълг е ежегодишно да посещавам всяка една от тези 34 общини в Западна и Средна Европа. Това е свързано с тези непрестанни пътувания. Почти всяка неделя аз съм на различно място. Освен че отслужваме литургия, ние разговаряме със свещениците, църковните настоятели, с българите. Всички заедно се опитваме да установим, какво ни предстои да направим, да решим актуалните проблеми и да си поставим нови задачи. Обсъждаме съвместната си работа за благото и преуспяването на нашите сънародници. Бих казал, че поради тези причини аз постоянно съм на път и моят багаж е винаги готов.
- При тези срещи какво споделят миряните с Вас?
- Нашите сънародници споделят своите радости, своите проблеми, търсят не само духовна подкрепа, макар тя да е на първо място сред нещата, които ние можем да им дадем. Голяма част от българите, които са изпаднали в беда, търсят съдействието на нашите свещенослужители и на нас самите като архиереи пред държавните власти, посолствата. Ние се стараем навсякъде да им помогнем в разрешаването на техните проблеми. Освен духовните задължения, които са приоритетни за нея, Църквата има задачата да е обединителка на българите. Дори заедно с тях съпреживява техните проблеми. В някои от църковните ни общини освен неделни училища има помещения, в които след службата нашите сънародници се събират. Там те споделят своите тревоги и е напълно възможно да намерят в лицето на някого от членовете на църковната община човек, който може да им помогне. В притвора на храмовете са поставени чисто организационни съобщения, свързани с пътувания до България, със свободни места в организиран транспорт. Зад граница всяка една информация е изключително важна и е хубаво, когато тя е споделена и в църквата, защото храмът се превръща в обединителен център, който всяка неделя събира българската общност. В културните институти и клубове, в посолствата българите не могат да бъдат всяка една неделя, но в храма това е възможно. Там те създават жива църковна община, която живее като организъм. Когато един от членовете на този организъм страда, цялото тяло страда, тоест - съпричастно е към проблемите, а когато се радва, всички се радват. Именно Църквата има важната обединителна роля, която е надпартийна и надполитическа. Нейната единствена задача е спасението на човешките души.
- Българската държава помага ли в дейността Ви?
- Да, помага ни и се надявам да продължи и занапред. Не е тайна, че по бюджета на Министерски съвет за издръжката на Българската православна църква в чужбина се отпуска субсидия, която всяка година се изпраща като частична помощ на нашите свещенослужители. Тя е в размер на 500 евро, които не са заплата, а само подпомагане. С нея свещениците могат да покрият една част от своите нужди, най-вече здравните, социални и пенсионни осигуровки. Това е една ръка, подадена от българската държава, вече близо 10 години. Направено е споразумение между Външно министерство и Българската православна църква, че ако има свободни помещения към посолствата ни в Европа, свещениците да бъдат настанявани в служебни апартаменти. Те не трябва да плащат наем, а само да поемат разноските за своите консумативи. От една страна, я има тази финансова издръжка, която все пак е грижа, а от друга - и апартаменти от посолствата. Българската държава в лицето на своите посланици по места има хора, които живеят със своята вяра и подпомагат Православната църква. Този факт се оказва и много възпитателен за заобикалящите ни. Мога да дам един пресен пример. Посланикът ни, който беше доскоро в Лисабон, има големи заслуги за получаването на храма ни там. Благодарение на неговото постоянство в срещи и разговори с представителите на Католическата църква, след това и съвместните срещи, които заедно с него проведохме, доведоха до отпускането на един прекрасен храм. Той ни беше даден за самостоятелно ползване. Досега се служеше след католическата меса в общ храм. Така нашата литургия започваше много късно. Проблем беше, че българите трябваше да разкъсват свободния си ден, и те не идваха. Много от тях пътуваха от далечни места и губеха цялата неделя. Сега, когато вече храмът е самостоятелен и богослужението започва по-рано, хората могат да идват навреме, а след това и да бъдат заедно, да споделят почивния си ден със семейството си.
Българската държава изключително много ни помага. По места това зависи и от съзнанието на всеки един посланик. Когато той е вярващ човек и осъзнава мястото и значението на Църквата, подхожда не само административно, но и с чувство на отговорност като член на християнската общност.
- Лично премиерът дойде на освещаването на църквата в Лисабон, нали така?
- Да, той дойде в Португалия. Една голяма част от средствата за реновирането на храма и за изографисването му и обзавеждането му по канон бяха отпуснати от държавата. Същото се отнася за нашата катедрала "Св. цар Борис-Михаил Покръстител" в Берлин, която е ремонтирана и има прекрасни стенописи и иконостас благодарение именно на финансовите средства, отпуснати от Дирекция "Вероизповедания" на МС. В бъдеще искаме да се направи един социален център под храма, тъй като има помещение, подходящо за такава функция. Идеята е да заработи социална кухня. Църквата трябва да има и социална дейност, особено в Берлин. През годините все повече българи идват в германската столица, защото тази страна е социална държава, с много добри условия благодарение на своята социална политика. Всички тези българи, които търпят последиците от глобалната криза в Испания, Италия, Португалия, се насочват към Берлин и ежедневно пристигат не десетки, а стотици наши сънародници в Германия. Най-често те идват в храма, за да потърсят помощ. Затова ние искаме да направим едно помещение, в което дори да можем да приютяваме за ден-два или седмица българи, които имат нужда или са изпаднали в беда, както и да ги нагостим. Църквата така ще изпълнява в пълнота своята мисия - не само да се грижи за човешката душа, но и да подава ръка на изпадналите в беда, за да ги предпази от различни злини, които могат да ги сполетят, ако останат на улицата.
- Общувате ли с познати, които са останали в пределите на България - може би и с Ваши духовни чада?
- Да, аз постоянно поддържам контакт с мои духовни чада и с мои приятели тук, в България. Съвременните средства за комуникация са голямо улеснение в тази насока - дали по телефон, дали по скайп, дали чрез други начини за виртуална връзка, аз общувам с тях. Естествено моят живот в по-голямата си част е минал тук, в България. Нормално е да поддържам контакт със своите приятели и близки, с чедата, които Бог ми е поверил. Имам приятели, които ми се обаждат, за да поискат духовни съвети, да споделят своите тревоги, да споделят своето щастие. Връзката си с Родината аз никога не съм прекъсвал и не смятам да сторя това. Когато имам свободно време, когато моята натоварена програма позволява, идвам в България, за да бъда съпричастен към радостите на своите близки и приятели и към техните проблеми.
