Мобилно меню

4.4464285714286 1 1 1 1 1 Rating 4.45 (56 Votes)

5-Marian-Stoiadinov-197x300Доц. д-р Мариян Стоядинов е заместник-декан на Православния богословски факултет при Великотърновския университет. Преподавател е по догматическо богословие в катедра “Библейско и систематическо богословие”. 

- Доц. Стоядинов, как бихте определили ситуацията в Българската православна църква в момента? Всеки ден ставаме свидетели на странен сериал, в който главни действащи лица са българските митрополити. Те се обстрелват с компромати дори чрез официалните митрополитски сайтове. 

- Нищо фатално, според мене. Сигурен съм, че след една година никой няма да помни каква е била водещата новина преди две седмици. Надявам се митрополитите да постъпват отговорно, защото кончината на предстоятеля на една поместна църква поставя всички пред сериозно изпитание. Всеки от нашите митрополити е отговорен пред Бога за диоцеза, на който е предстоятел. Затова след монашеското име на всеки от тях следва митрополитския титул – било Великотърновски или Врачански, или Старозагорски и т. н., което означава, че митрополитът говори и действа не просто от свое име, нито според своите прищевки, а от името на църковната област, която му дава титула. Няма човек без човешки слабости и последните са толкова по-фрапиращи, колкото по-високо е общественото положение на видните личности. Затова и недоразуменията или разногласията правят такова силно впечатление. Тези, последните, които визирате във въпроса, са толкова краткотрайни, безсмислени и излишни, че се надявам замесените в тях по един или друг начин да го разберат възможно най-скоро.

- Веднага след кончината на дядо Максим се заговори за “ожесточени битки” и “война на лобита” в Светия Синод. Така ли е на практика?

- Липсата на адекватна информационна политика, каквато би трябвало да се поддържа от институция като Светия Синод, е в състояние да подхрани какви ли не слухове. Ако реално има такива “ожесточени битки” или каквото и да било друго – къде са аргументите на спорещите страни? Има ли спор изобщо? Това спор на Църквата ли е, Божият народ въвлечен ли е в него, или е някаква коридорно-кулоарна сплетня? Ако е последното, тогава не си струва труда да се коментира. Трудно е, според мене, да се обсъжда сериозно каквото и да било от сферата на догадките и слуховете.

- Според някои анализатори Българската църква отново се намира в разкол. Така ли е на практика?

- Не бих казал. За разкол е необходимо поне някаква кауза, която да противопостави две части от църковната общност, а в случая няма такава. И преди се е случвало един митрополит да не се съобразява с решенията на Светия Синод, и в бъдеще сигурно ще има такива. Нищо ново под слънцето. Съборността на Църквата е и дар, и задача. Все някой някога ще се окаже недостатъчен и за едното, и за другото. Не би трябвало да се случва, но… в Църквата няма безгрешни хора – само Господ е такъв. В края на краищата християнин е не този, който никога не пада – няма такъв човек, а онзи, който, след като се препъне, има силата да се изправи.

- Богослови предложиха изборът на патриарх да се отложи за неопределено време, тъй като имало опасност начело на Църквата да застане сътрудник на бившата Държавна сигурност. Трябва ли бъдещият глава на БПЦ да има чисто агентурно минало? 

- Това предложение е утопия. Нито има кой да го чуе, нито кой да го приложи на практика. На евреите, след бягството от Египет, са им били необходими 40 години скитане в пустинята, преди да влязат в обетованата земя. Защо Господ им е дал подобно изпитание? Защото робството “не прощава”. Все едно дали някой е служил на египетските си господари срещу заплащане, заради някаква друга облага или поради робски страх. Времето е фактор, който не трябва да бъде подценяван. Това е и косвен отговор на въпроса за досиетата. Ние сме по средата на тези необходими “40 години” и пустинята е участ на няколко поколения. Робският манталитет, угодничеството пред властта, приспособленчеството и всичко останало, което се изразява в неспособността за отговорно, гражданско поведение са метастази на болест, с които са заразени толкова много хора, че в сравнение с тях огласените като сътрудници на бившата ДС са нищожно малцинство. Въпросът за “агентурно минало” трябва да се разглежда според мене успоредно с въпроса за последните 20 години. Защото те също са минало и са достатъчно време, за да се прецени, доколко човек е успял да “компенсира” предходното “минало”. Ако е показал “плодове, достойни за покаяние” (Лука 3:7-8), тогава укорът на съвременниците ще го отмине. Ако няма такива – Господ да му е на помощ.

- Св. Синод не взе отношение към разкритието, че 11 от всички 14 митрополити са били агенти на ДС. Като православни християни ние трябва ли да им простим?

- Един християнин винаги трябва да е готов да прости, когато бъде помолен за това. Един християнин трябва и да търси прошка. Прощението и покаянието са две от измеренията на християнския живот, на християнската идентичност изобщо. Защо е така? Защото знаем само отчасти, никой от нас няма цялата истина – за всичко и за всички. И съответно всяко осъждане, основано на фрагменти от истината, е обречено на фрагментарност. Затова казваме, че Бог е най-праведният съдия, Който знае и вижда всичко. От Него никой никога и никъде не се е скрил. Затова и Църквата е настоявала през вековете: кой с каквото се е “претоварил”, да се “разтоварва” приживе, да не чака последния съд, защото този съд ще бъде “страшен”. Ако сме съгрешили против брата – да потърсим неговата прошка, ако сме съгрешили против съседите – да потърсим тяхната, ако сме съгрешили против жителите на града – да се обърнем към тях.

- Сега на дневен ред е въпросът: какъв да бъде бъдещият патриарх – скромен духовник като покойния дядо Максим или добър мениджър, който активно участва в обществения живот. Кой от двата варианта ще е по-добър за Българската църква?

- Новият патриарх, както постановява уставът на Българската православна църква, ще бъде един от днешните митрополити. Ние нито можем, нито има смисъл да проектираме някакъв мечтан образец. Патриаршеският избирателен събор след няколко месеца ще даде окончателния отговор на този въпрос. За нашата църква ще бъде важно да има за предстоятел личност, която да се ползва с това, което на политически език се нарича “обществено доверие”. Добре е да се знае, че патриархът не е папа и няма неограничени правомощия или власт. Той е епископ в същата степен, както и останалите епископи, които са начело на митрополии, и макар да носи титула Софийски митрополит и Патриарх български, той например не може да се меси в работата на съседния на Софийска епархия диоцез, нито да посети този същия диоцез или който и да било друг, ако местният митрополит не го покани. В този смисъл възможността новоизбраният патриарх да предложи и приложи в цялата църква някаква административна, икономическа или образователна “програма за действие” е твърде ограничена. Патриархът обаче е “лице” на нашата поместна църква и от личните му качества зависят до голяма степен визията, перспективите и обликът на Църквата ни – и у нас, и в чужбина. Служението на патриарха в този смисъл е “задаващо образци”. Ако бъдещият патриарх има дръзновението и Божията помощ за това, плодовете ще се усетят от всички.

- В каква посока трябва да тръгне промяната?

- Преди две седмици имаше избори за църковни настоятелства. Всеки православен християнин можеше да се запише в съответния списък-регистър на енорийската си църква и да гласува в уречения ден – да избере или примерно да бъде избран за църковен настоятел. Тази процедура, според устава на Българската православна църква, се организира на всеки четири години. Каква връзка има това с въпроса? Нашите митрополити често цитират известния факт, че православните в България са повече от 80%. Ако обаче се сравни числото на записаните в избирателните списъци от последните избори с числото на тези над 80% православни, ще се види една фрапираща, парадоксална разлика. Това е, което трябва да се променя. Колкото е по-голяма тази разлика, толкова по-ограничена ще бъде Българската църква и като ресурс, и като възможности, и като резултати. Колкото повече тази разлика намалява, толкова по-добри плодове ще берем всички. Църквата през всички векове е учела, че всеки кръстен човек има уникален талант, неповторим дар. Нито един от тези дарове няма смисъл сам по себе си, изолиран от останалите – така, както парченцата от пъзела са лишени от смисъл сами по себе си. Когато отделните дарове обаче се синхронизират, когато се използва разумно целият този ресурс, тогава обликът и на енорията, и на поместната църква се променя. В Божиите очи всеки дар е ценен и всеки човек – също, защото Той не мери с нашите мерки. За Него дори лептата на вдовицата е по-ценна от парите на богаташа.

- По какъв начин може да се компенсира общественото недоверие, с което се ползва Българската църква през последните години?

- С проповед на Евангелието, с грижа за облекчаване болката на този свят, с нелицемерна любов към Бога и човека. Ние имаме много повече материални блага, отколкото са имали апостолите. Ако плодовете от всичките ни служения и всичките ни усилия са по-малко от техните, значи нещо не ни достига. Това трябва да се компенсира. Всичко останало ще си дойде в свое време.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aaudc 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж