Върху проблемите за Църквата и гражданското общество разсъждаваха участиниците в семинар на тема "Православната църква и гражданското общество: корелация на институционалните особености в съвременна Русия", който се проведе на 22 ноември в Националния изследователски университет по икономика в Москва. Борис Кнорре, доцент във философския факултет към университета представи резултатите от изследване по този въпрос в Русия.
Според него този проблем е широко обсъждан в обществото, като преобладават полярните оценки. Например, напоследък ръководството на РПЦ я представя като "водещ институт на гражданското общество в Русия", а опонентите оспорват това с публицистичен жар. Борис Кнорре предупреди, че съществуват различни определения за гражданско общество - изследването е избрало няколко критерия, по които е "тестувана" Руската православна църква: доколко на Църквата е свойствена самоорганизацията, независимостта от държавата, способността да защитава частната сфера, да развива социално ориентирани неправителствени организации, каква е функцията за социален контрол в РПЦ по отношение на своите членове, какво възпитание и социализация осигурява тя, съществува ли система за контрол и балансиране, има ли доверие между членовете на църковните организации?
След това са изложени аргументите pro, т.е. тези, които свидетелстват за Църквата като гражданско общество. Изследователят твърди, че наченките на гражданско общество могат да се открият в Църквата още през съветския период, като при това те се развиват в църковните общини независимо от йерархичните структури, които по онова време по понятни причини "силно са зависели от държавата". От 1990 г., в началния период на религиозна свобода, е настъпил истински взрив на гражданското движение в Църквата: вярващите активно се самоорганизират, успяват да възвърнат и възстановят храмове и т.н. Именно тогава възникват и продължават да се развиват и днес такива форми на самоорганизация като православните братства, многохилядните кръстни шествия, поклонничествата, мисионерската, издателската, младежката дейност, доброволческото движение и т.н. През това време се появява най-големият църковно-обществен форум "Рождественските четения". По думите на Кнорре, който дълги години е в организацията на четенията като сътрудник на Синодалния отдел по катехизация и образование, този форум представя широкия диапазон на диалога между Църквата и обществото.
През последните години гражданската активност в църковната общност особено ярко се прояви в борбата за въвеждане на ювеналната юстиция (ЮЮ) и закона за защита на детето: в тази област църковните активисти даже се консолидират с политически партии, идейно противоположни на Църквата. Освен това, въпреки формираният през тези години строг вертикал на църковното управление, възникна ново явление: представителство на политическите сили вътре в Руската църква. Ярък пример в това отношение е създаването на движението "Народно опълчение" и "Отдельный дивизион" от прот. Димитрий Смирнов, които са много популярни в интернет.
Б. Кнорре се съгласи с участниците в семинара, че създаването на Междусъборно присъствие, на "професионални" общности в Църквата (асоциации на православните лекари, на православните журналисти и т.н.) също свидетелства за граждански инициативи в Църквата. Като цяло РПЦ без съмнение може да се счита за гражданско общество, но "в последно време тя проявява себе си различно" и характеристиките на гражданското общество са все по-слабо проследими в нейната дейност.
И тук идва ред на аргументите contra. Според учения, на първо място това е "дефицитът на солидарност" и разделение на различни нива: между синодалните структури, между църковното ръководство и клира, между клира и "света", вътре в свещеническите корпорации. Освен това, инициативи, изхождащи "отдолу", като създаването на православни гимназии и детски домове само в изключителни случаи намират подкрепа у църковното ръководство: по правило цялата работа остава на плещите на инициатора. Що се отнася до социалните инициативи, то те в Руската църква се развиват изключително бавно, особено ако се сравнят с темповете на развитие на протестантските или светски благотворителни организации.
Не бива да бъркаме взаимодействието с държавата със зависимост от нея, предупреди Б. Кнорре. При това е очевидно, че за независимостта на Руската църква не допринася "копирането на структурите", когато системата на църковно администриране се опитва да повтори светската, а също и "да копира директивите на правителството".
От гледна точка на православната антропология той анализира поредица поведенчески детерминации, които са присъщи на гражданското общество, като например волеизявлението. В съвременната Руска църква се налага "недоверие към човешкото волеизявление", което според автора на семинарски учебник по православна етика, трябва да се "изкоренява с послушание". Тези и други норми на поведение на мирянина се определят с монашеските максими: презумпцията за вина - своя и на околните, възприемане на властта на духовника като абсолютна, снижена самооценка, редукция на критическото възприемане на информацията, апокалиптично съзнание и даже "нивелация на ценностите на здравето и благополучието" и т.н. Светска етика, предвид на това, че мирянинът живее в принципно различни от монашеството условия, така и не е развита.
Според наблюденията на Б. Кнорре, Църквата за 20-те години религиозна свобода "така и не се научи да влиза в диалог с обществото" и конфликтите от пролетта на тази година изявяват това в най-голяма степен. Тогава църковното ръководство не "криеше проблемите", но обществото чу да се говори за "предатели в расо", "атака срещу Църквата", "врагове на народа" (отец Серигй Рыбко) - военната терминология се появи в езика на църковните хора. При това свещеноначалието не счита за необходимо да пресече публичните прояви на агресия от страна на свещенослужители или православни организации, но затова пък забранява каквито и да е прояви на критика вътре в Църквата. А отсъствието на самокритика само усилва информационната затвореност.
Накрая на дискусията бе отбелязано, че "Църквата съхранява традиционните константи, които пренасят архетипите на човешкото съзнание, което осигурява устойчивост на човека в неговата идентичност. Даже и да не бъдеш църковен човек, то може да уважаваш Църквата за това, че тя съхранява това вече не едно хилядолетие".
