Пловдивският владика Николай обича да припомня светоотеческото изречение, че „Църквата е в епископа”. Разбира се, аз също знам това изречение и знам също, че то не завършва по този начин, а продължава след запетая. Но за продължението му – след малко. Защото дори тази първа част от светоотеческата мисъл – че Църквата е в епископа (си) – се нуждае от по-точно разбиране. Митрополит Николай очевидно е склонен да я тълкува, слагайки акцент върху „епископа”, така че в неговото съзнание тя гласи, че „Църквата е в епископа” в смисъл, че епископът – това и е църквата (му). Но в изречението подлогът все пак е „църквата” и, значи, тя, „църквата”, върши действието (по законите на граматиката) – тя, църквата, бива (е), живее, действа и т. н. „в епископа (си)”; акцентът трябва да се постави именно върху нея. Сиреч, светоотеческата мисъл иска да ни каже, че „църквата е в епископа”. А това означава, че „в епископа” действа, волеизявява, приема, отхвърля, решава, слуша и т. н. църквата, на която той е епископ; че волеизявите и решенията на епископа, за да бъдат волеизяви и решения на епископ с такова и такова име, а не просто на индивидуална личност, трябва да представляват волеизявления и решения на църквата, на която той е епископ. Тази последната той (трябва да) представлява като епископ. Ето защо светоотеческото изречение продължава: „Църквата е в епископа [но] и епископът е в Църквата” – което владиката Николай симптоматично пропуска. Впрочем, именно защото Църквата е в епископа и епископът е в Църквата, в Православието титулатурата на епископа е не просто формална, а съществена характеристика и дори – характерно – в църковната словоупотреба тя се поставя пред собственото име на епископа: „митрополит Пловдивски Николай” или „митрополит Сливенски Иоаникий”, „митрополит Плевенски Игнатий” и т. н. С което се изразява убеждението, че епископите са не просто „епископи”, а на съответните църкви епископите, че те са онези, които предстоятелстват църкви и като „на тези църкви” предстоятелите са въобще предстоятели (епископи).
За това (впрочем, трябващо да бъде очевидно за православния) положение се сетих в последните дни, в които станахме свидетели на редица единолични действия на митрополитите от Светия Синод, които – най-малкото – би трябвало да смущават със своята абсолютна църковна не-внедреност, а също и на – произнасяни с благи намерения от обществени фигури – призиви да бъдат оставени митрополитите сами и независимо от който и да било друг да решат, кой да бъде новия патриарх на БПЦ. Един от въпросните митрополити дори заяви, че решенията на епископата няма да се съобразяват по никакъв начин с „обществото”, защото неговите изяви са променливи, подобно на изявите на Иерусалимското гражданство, което посрещайки Христос с „осанна” в свещения град, седмица по-късно крещяло „Разпни Го” пред съда на Пилат. От интенцията на изказването на митрополита останахме с впечатлението, че ако становищата на „обществото” са подвластни на тази прискърбна променливост, то индивидуалните договаряния и групирания в „партии” на митрополитите ни са свещено-иззети от подобни изкушения и са благословени в своята единоличност. Ще кажа, че във всички тези изказвания е напълно забравено тъкмо това, какво представляват епископите на своя събор (синод), който – в сегашния случай – трябва да избере новия патриарх на БПЦ. Така чухме, че да кажем, Пловдивският митрополит Николай е решил да мълчи четиридесет дни в митрополитските си покои и поради това да не се явява на събора (синода) на епархийските архиереи на БПЦ. Но чие е това решение освен негово лично? А кого той представлява на събора (синода) на митрополитите, ако не своята (поместна) църква? И тогава се пита: а тя консултирана ли е за това негово решение? Съгласила ли се е да бъде лишена от представителство на събора (синода) на епископите, които на този събор въобще не представляват само самите себе си, а своите църкви, доколкото са епископи именно на църквите си. Та митрополит Николай въобще не е ръкоположен за епископ in absoluto – за епископ като такъв, за епископ сам по себе си, защото подобна възможност в православната еклезиология изобщо не съществува. Той е ръкоположен за епископ на Пловдивската поместна църква, на която се явява предстоятел. Ето защо в събора (синода) на епископите той представлява не себе си, а нея – Пловдивската църква, която безспорно не е решавала да се оттегли от събора на останалите поместни (епархийски - б. р.) църкви от диоцеза на БПЦ. Чухме също, че Велико-Търновският митрополит Григорий, след като се подписал под определено синодално решение, обявява сетне, че оттегля подписа си. Но чий подпис той оттегля и с чие решение? Защото неговият подпис е подписът на предстоятелстваната от него църква и може да бъде оттеглен, ако неговата църква на едно или друго основание не го е приела и е настояла за оттеглянето му. Като казвам това, аз не искам читателят да си представя, че въпросните митрополити е трябвало да организират някакви общи гласувания в своите епархии, които да ги „упълномощят” за техните актове и решения на синода. Църквата е йерархична, а не демократична институция, но йерархията в нея все пак властно изразява определена църковна позиция, определени църковни основания, а тъкмо такива изобщо не се чуват от митрополитите. Никакво църковно основание за оттеглянето от синода ние не сме чули от митрополит Николай и затова то с право се тълкува като „разсърденост”. Никаква църковна причина не ни е съобщил и Търновският Григорий за решението да оттегли веднъж положения си подпис. Известно е от историята, че например Александрийският епископ Александър е взел (разбира се лично) своето решение да повдигне обвинение срещу еретика Арий на основание на изразеното от съвестта на църквата му (представена в събора на неговите презвитери) и впоследствие го е поддържал пред съ-епископите си на това именно църковно основание. Напротив, от гореспоменатите два случая с нашите митрополити става ясно, че някои наши епархийски архиереи очевидно напълно са забравили, че не са архиереи in absoluto, а архиереи, т. е. предстоятели на Пловдивското, Търновското и т. н. евхаристийни събрания; че съборът (синодът) в София е на поместните евхаристийни събрания, представени (но те, те представени там) от своите епископи – т. е. че това е събор на църквите, които там, в Синодалната палата, са „в епископите си”, доколкото пък те са там „с църквите си”. Инак този събор (синод) в София въобще не е събор на църковни предстоятели, не е църковен синод и – затова – вече не може да се именува „свети”. Защото, за сведение, „свети” са именно църквите, поради това че при-частват, участват в светата Евхаристийна Трапеза с Тялото и Кръвта на Христа и Той, Христос, Единият Свят, Единият Господ – обитава в тях чрез Тялото и Кръвта Си. Своеволните действия на митрополитите на Светия Синод (на първо място – Николай, Григорий, Игнатий, Калиник, които си позволяват да образуват „партия”) показват, че в съзнанието им е абсолютно забравена еклезиологичната аксиома на Православието, че те са епископи на църкви и на събора на епископите представляват църкви, а не себе си, за да се договарят на користни основания.
И изобщо: митрополитите – казва се – ще изберат патриарха на БПЦ. Да, но митрополитите ще изберат патриарха на Българската православна църква, само ако в тяхно лице го изберат и (поместните) църкви в диоцеза на БПЦ. А какво са тези църкви? Те са евхаристийните събрания на съответните епархии, на които – именно на които са предстоятели епархийските им епископи (архиереи). Съборът (събранието) на лаоса Божий – на народа, който е „църква”, защото съборно при-частва на Христа и има Христа в себе си – избира предстоятеля на предстоятелите на църквите от диоцеза на БПЦ. И този лаос го избира в предстоятелите си, във вота на предстоятелите си, доколкото и само доколкото предстоятелите му са „в него” и вотът на Църквата, на събора на лаоса Божий, а не субективните им чувства и сметки е техният единоличен вот. Защото, повтарям, съборът (синодът) на предстоятелите (митрополитите) е събор на предстоятели на църкви, т. е. събор на предстоятели на събори – събор на събори в епископите си, образуващи (чрез този събор на епископите) събора (синода) на Българската православна Църква. Това е неин, на Българската православна църква събор (синод). Събор, на който тя се е събрала в епископите си, доколкото пък епископите са събрали нея на събор. Ето защо, да се говори, че митрополитите имат абсолютното право самостоятелно да изберат патриарха на БПЦ, е неточно и е коректно, само ако се говори за независимостта на избора им от външни на Църквата фактори. Ако те имаха правото да го изберат „самостоятелно”, в смисъл по съображения единствено от лично, а не църковно естество, те нямаше да изберат патриарха на Българската православна църква, а просто своя председател. Ако те избират обаче патриарха сред предстоятелите на обединените в един самоуправляващ се диоцез църкви, то църквите на предстоятелите (митрополитите), обединени в един самоуправляващ се диоцез, избират патриарха си – избират го не чрез всеобщо гласуване, което епископът им просто съобщава на събора, а го избират „в епископа” като отец на събора им, ако щете на дома им, на семейството им. А това пред-полага и съборното волеизявление на църквите в предстоятелите им.
Освен кой е приемлив за „Калиник, Григорий Игнатий”, които са „с Николай”, митрополитът, който ще бъде избран за патриарх на Българската православна църква, ще трябва да бъде и онзи, когото трябва да приемат за общ молитвеник за „православния български народ” евхаристийните събрания, събори, църкви на Калиник, Григорий, Игнатий и т. н., защото последните изразяват съвестта на църквите, на които са предстоятели и тяхната съборна съвест е (трябва да е) „в тях”. Или пък онзи, за който „ще се договорят” Кирил, Натанаил, Дометиан и т. н., не е просто един от тях, а един от предстоятелите на поместните евхаристийни събрания, които са „побратимени” чрез тях в общото събрание на „светите Божии църкви” в каноническата територия на БПЦ. Освен да отговаря на условията в устава, бъдещият патриарх трябва да има и някакви качества за Църквата, а ние така и не чуваме от митрополитите, какви са вижданията им за тях. И по-важно, какви са вижданията на техните църкви за тези качества, защото, ако те не изразяват тези именно виждания, то съображенията им при избора въобще не биха били църковни (и ipso facto епископски), а лични. Фигуративно казано, важно е да бъде ясно, не кой е избраникът на Кирил Варненски, на Григорий Търновски, на Николай Пловдивски, а кой е избраникът на Варненската църква, която ще бъде „в Кирил” на събора, кой е избраник на Търновската църква, която ще е „в Григорий” на него, кой ще е на Пловдивската църква „в Николай” на него и т. н.
Източник: Портал Култура.bg
